Година след смъртта на Нери Терзиева – емблема на демократичната журналистика у нас, в Чешкия културен център бе представена посветена на живота ѝ фотоизложба, прожектираха се филми по нейни сценарии, проведе се дискусия за нейното присъствие в журналистическата професия и в обществения ни живот. Присъствие, както видимо – от телевизионния екран преди и след 1989; така и невидимо – като политически и корпоративен пиар, като телевизионен мениджър, като човек с гигантска мрежа от контакти и всестранна подкрепа за кого ли не, пише marginalia.bg.

Журналистико мио! –

както възклицаваше самата Нери, когато се сблъскваше с някоя от многобройните прояви на журналистическа антиетика, мърлящина, безхаберие, нечувствителност, нетолерантност.

В този опит за реконструкция на професионалния ѝ образ (както формулира целите на дискусията медийният експерт доц. Георги Лозанов) много от спомените и констатациите се повтаряха от различни участници, затова тук ги предавам като общо послание, без да цитирам изрично кой какво точно е казал. Подчертавам, че това не са мои мисли, а синтез на казаното от много хора.

Въпреки че имаше стремеж събитието да не се превръща в мемоари за Нери, този елемент неизбежно присъстваше в почти всички изказвания. Защото Нери освен голям професионалист, беше човек, лично докоснал много хора и откривател на таланти, отворил вратата на изключително много имена в професията. Тя имаше рядката способност да мобилизира и окуражи най-доброто в човека, с когото работи или просто общува. Независимо от враждебната среда, независимо от обезсърчващата действителност – тя неуморно тикаше напред всеки в нейната орбита; внушаваше на всички, че трябва да се работи честно и сърцато.

С което приключваме лирично-сантименталната част, но трябваше да я отбележим, защото такъв елемент в разказа за нея винаги присъства. Всеки, който е бил в контакт с нея, задължително маркира тези нейни особености на характера – и в живота, и в професията тя беше поразяващо щедра на любов и заразяващ ентусиазъм.

Напук на максимата ѝ, че

телевизията е студено нещо, хладна рационализация на образа,

точно Нери Терзиева е човекът, който въведе в малкия екран емоционалния образ на водещия, който не е само новинар, а съпреживява историята, която разказва. Тази нейна концепция обаче няма нищо общо с театралниченето, която се налага в съвременната телевизия – фокусиране върху мъката на журналистическия обект, вечното „как се чувствате?“. Нери имаше усет към телевизионната драматургия и към неуловимата граница между съпреживяване и поза. В нея живееше един строг Станиславски, който винаги ще си/ти каже „не вярвам!“ – когато усети фалш и преиграване.

Другата „ваксина срещу телевизионен фалш“ бе нейното упорство винаги да се съмнява, винаги да прониква до дъното на историите и институциите. И нещо, което почти отсъства от съвременната ни журналистика: неуморна борба за фактите

и фанатично разграничение между фактите и интерпретациите

Друг важен момент от професионалната биография на Нери е, че за разлика от други тв проекти от 1980-те с частично либерализиран дискурс, телевизионерката Терзиева нямаше гръб от Държавна сигурност. И така едно момиче от турски произход, без специални инструменти и гаранции от службите, в условия на Възродителен процес, успяваше да прави „телевизия с човешко лице“ и модерни (не само за времето си) „публицистични спектакли“, както бяха наречени предаванията ѝ от онова време – „За един милиард“, „За инициативните и предприемчивите“ и др. Предавания, в които тя и тв партньорът ѝ Живко Желев обикалят стотици градове и села, заводи, предприятия и учреждения, за да поставят на фокус работници, учени, изобретатели, рационализатори… Т.нар. „човешки истории“, които станаха обичайна част от тв пейзажа повече от 20 години по-късно.

В тези предавания тя самата и партньорът ѝ разиграваха дори малки хумористични скечове. Такъв сатиричен елемент, но без личното ѝ участие, имаше и в новинарските ѝ блокове от 1990-те. Така че тя се явява и майка-основателка на така специфичния жанр телевизионна политическа сатира.

Като новинар в първите години на демокрацията, в качеството си на човек-оркестър (автор, водещ, продуцент, мениджър) тя създаваше новини, в които дишаше историята. Със своето чувство за историчност, правейки новини като емоционално ветрило от най-важното за деня в това преломно време, тя самата пишеше история. Затова и парадоксално – много хора от тия години свързват промените и демократизирането на страната именно с нейното лице на новинар, а не с действащите лица от политиката и бизнеса.

Но, както бе казано в дискусията –

всеки добър журналист рано или късно бива уволнен!

Така и Нери беше уволнена от БНТ през 1993-а именно заради ролята си на законодател в стандартите за журналистика. Стандарти, които налагат правенето на журналистика с памет, контекст, толерантност и естествен плурализъм. И най-вече заради дързостта ѝ да обърне перспективата към властта, завъртайки камерата, така че да показва как се държи властта и каква е ползата ѝ за хората. А не да папагалства опорки и методички, спуснати отгоре.

Днес, когато пиарът победи журналистиката, бе приятно да си спомним, че Нери се опита да наложи стандарти и в тази професия. След излизането ѝ от журналистиката тя стана медиен съветник, PR и невидимо присъствие зад публичния образ на 2-я президент на България (1997 – 2002) Петър Стоянов.

Журналисти – участници в дискусията, си спомниха, че Нери и на тази позиция продължи да „отваря вратата“ на институцията и да насърчава, както преди, бившите си колеги и възпитаници:

„Питайте, питайте!“

А не, както е прието в наши дни – пиарът да е куче пазач и модератор в журналистическите връзки на клиента си.

На Нери принадлежи максимата – журналистът винаги е опозиция на властта, останалото е пиар.

В дискусията виртуално се включи и президентът Петър Стоянов: „Без нейния солиден гръб трудно щях да се справя. Трудностите минаваха покрай нея като вода покрай скала“, сподели той. След като приключи мандатът на президента Стоянов Нери пое отдела  „Връзки с обществеността“ в „Овергаз“, където работи с цялото си сърце и знания до внезапната си кончина.

Стана дума и за последния тв проект на Нери – телевизия BIT, която тя създаде през 2015 в крайно враждебна среда на медийна несвобода. Това бе едно донкихотовско усилие, което блестя и угасна. Но и този проект на Нери бе оазис и люпилня на имена, които останаха в професията.

Удивително е също колко много хора, които дори не са работили с нея, възприемат Нери като свой учител и насърчител в журналистиката.

Втората част от събитието бе посветено на киното. Нери Терзиева е автор на сценария на игралния филм „Откраднати очи“, осъществен от доайена на българското кино режисьор Радослав Спасов, продуцент Галина Тонева, в главните роли са Весела Казакова и Валери Йорданов (2005) – драма за събитията, свързани с „възродителния процес“.За този филм патрЕотът Валери Симеонов през 2018 (бидейки вицепремиер) направи креслива антикампания. Което всъщност е отлична атестация за филма и за самата Нери – по-голям и искрен патриот от мнозина етнически българи.