(лъчезарен спомен от най-ранните ми детски години)

Велико Жеков

Беше юни 1948 година.  За пръв път мама ме заведе - вече пет годишен - на целодневна целолятна забавачница в училището на моето родно село. Кърската работа беше в разгара си и майките ни бяха ангажирани от сутрин до вечер с домакинска и земеделска работа в помощ на бащите ни по пръснатите из балкана нивички, градинки и добитък.         
    Най-свят спомен в съзнанието ми е оставил чудесният салон в строеното през 1937 година училище-прогимназия.  Всички деца и ученици си събувахме обувките пред входната врата на сградата и си обувахме терлици, които си носехме в торбичките. Широкият коридор-салон на долния етаж блестеше с квадратно разграфените си изящни мраморни плочи на приказната мозайка... Веднага в ляво на стената - в огромна панорамна картина на ичеренския художник Н. Нягулов - седеше на масата с голямо паче перо в ръка и спрял за миг да пише 

  Исторїѧ славѣноболгарскаѧ 

 истинският наш (съ)будител от робството Паисий Хилендарски. Великият Мъдрец гледаше всеки бял ден благородно и честито шарената  палитра дечица - негови следовници от подрастващите поколения на знанието и духовния възход на България...
С много любов обгрижвани навсякъде из пространния коридор-салон, по стълбището и по целия втори етаж на училището,  бяха окачени портретите на нашите национални светила  Ботев и Левски, на нашите знаменити поети и писатели  баща и син Славейкови, Вазов и Константинов, Йовков, Яворов и още други, както и на видни западноевропейски  математици, физици, химици и др. учени като Нютон, Лавоазие, Лайбниц, Кюри etc..
На фона на изящните картини, снежно-белите стени, галерийните портрети  и огледално-лъскавата мозайка, особена жизненост и приказно-пролетна красота излъчваха  разкошните и почти винаги отрупани  с южен плод  лимонови дървета на двата етажа на сградата.    
    Изключителната чистота и ред  бяха си останали от много години унаследена повеля  - неделима симбиоза от училищната Алмаматер-атмосфера в едно малко балканско, българско село.                                                                                                                                                           

Тази вълшебна атмосфера беше адекватна на непреходния класически, западноевропейски блян на плеядата наши велики Възрожденци – Раковски, Ботев, Левски...                    Независимо от налагащата се постепенно с гръм и трясък  върху  цялото наше общество болшевишка идеология, тази класическа, сюреална за нахлуващия все по-осезаемо тогава социализъм атмосфера успя напук да устои в родното

ми село непокътната от  чуждата му политическа инвазия почти изцяло, та  чак до 3 март 1958 година!  На този ден, продължавайки все по успешно своята пирова победа съветско-българските комунисти експроприираха само за два часа повсеместно-цялостната частна собственост на десетките земеделци и животновъди, както и на всички занаятчии и търговци и всички останали...  Тази атмосфера продъжаваше да носи духа  на ореола на Третото Българско царство,  на твърдите устои на  езическо-християнските норми на богоугоден живот и  на гордия и несломим гений на духовно-свободния частен стопанин в селото ми.
За образцовия ред, високите критерии на изисканост,  чистота,  възвишена патриархална етика и завéтен морал в училището и обществото най-голям принос имаха вомъдрения иженер-химик-учител Иван Козев и изключително  ерудираната и вдъхновена,  дългогодишна директорка на училището Ненка Бойчева.  Госпожа Бойчева (уви, през всичките си години в онези времена тогава тя, благородната Госпожа) бе наричана от всички вече „Другарката” Бойчева) беше  завършила през 1920 г. българска и френска филология в Софийския Университет Св. „Климент Охридски”.  Тя беше ревностен  последовател на френските класически поети и писатели, както и любимка на Иван Вазов.                    Често пъти  Госпожа Бойчева ни разказваш и спомени от студентските си години.  С умиление тя си спомняше честите посещения на Иван Вазов с кучето си в градинката пред университета.  "Всички мои колежки  ходехме често в градинката за да се любуваме на красивия и достолепен поет с мустаци” ...
След 1958 година -  peu  à peu , година след година, бляскавата атмосфера на училището при „възходящия социализъм”

потъна надолу, посърна,  избледня, посивя и накрая изчезна... 

 Почти същата съдба сполетя и построената през Възраждането (1842) църква на селото „Св. Димитър Солунски” . Подобна съдба сполетя през годините 44-та – 89-та също така и повечето училища и църкви в цяла България. И днес, въпреки тук-таме полаганите от местните власти усилия за (ре)възраждане на възрожденския дух и някогашен блясък в училища, църкви и пр. те си остават в повечето случаи почти незабелязани; прокобата беше легнала 46 години тежко и върху тях...
Наложилият се дълбоко в съзнанието ни и до днес ленинско-болшевишки ретрограден тертип – оставил много дълбоки деструктивни следи на духовна разруха през онези години

си остана жив и неизкоренен и до днес...

В България все още не се е родила  онази спасителна сила, която да разчисти основно и изцяло онези смърдящи до Бога Авгиеви обори на социализма, както и да санира основно контаминирането дълбоко под тях почва, върху която те продължават да си вонят не усещани и незабелязани и до днес от обществото...
Ние обаче болезнено (и справедливо, разбира се!) забелязваме и тутакси бързаме да оплюем онези наши  недоброжелатели навън, които иронично показват на Света именно тези наши непокътнати Авгиеви обори...  Уви! Цивилизованият Свят вижда и показва следите и последствията от нашето велико социалистическо-историческо наследство! 
Преди 14-15 години ние начаса се разсърдихме и реагирахме гневно, когато България беше представена по един много нелицеприятен начин в една чешка арт инсталация, символизираща Европа! Тогава  не се замислихме, дали наистина пък ние сме на нивото, на което се радват западноевропейските цивилизации столетия наред!?                            Нима карикатурата тогава, а и публичното назидание днес във Венеция не са, уви, част от нашата чужда за Европа идеология с адекватната й битова култура, която ни държи и до днес виртуално и дефакто в клещите си...  
А може би (дай Боже) именно  участието ни в 18-ото издание на Венецианското биенале за архитектура, което ще се проведе от 20 май до 26 ноември 2023 г. във Венеция, ще ни помогне да видим сами най-после собствените си оплескани от нашите си  Авгиеви обори гащи! 

Б.Р. Споменът на Велико Жеков е предизвикан от българското представяне на архитектурното биенале във Венеция тази година. Избраният за победител в конкурса проект „Образованието е предвижване от тъмнина към светлина“ стъпва на работата на белгийския архитектурен и документален фотограф Александър Думарей. В последните 10 години Думарей е прекарал много време в България, документирайки процесите на разпад и фокусирайки се върху изоставени училища, басейни и театри.