Биньо Иванов

На брат ми

Дъжд вали
или пък сняг вали,
или пък само въздух си тече;
време пред очите ми се стича
с прахоляк от път,
с перушина за възглавници.

Успокоявате ме, синове, огледала две мои, 
в които непосилно се познавам - 
със стадионите и аз изтръпвам 
          пред мускулите ви железни.

Зрънце мое и молба всевластна, дъще, 
от днеска гледам как пълзят към теб 
          всички принцове световни.

Успокояваш ме, жена,
тъй както дишаш спокойна покрай мен, 
                    спокойна зарад мен, 
                    спокойна или умъдряла -
навярно рядко ми изневеряваш.

(Едва си спомням, че обичах някога,
почти си спомням: някой ме обичаше;
една любов нещастна
две щастливи семейства подари на тоя свят.)
И

(не оставай скръбна, приятно е с приятели; 
истина е: пръстите на цялата ни къща
не стигат да ги изредя, защото
          от дванадесет са много повече.)

На толкова години не успях
да обиколя своята родина
и очарован слушам чужденците,
те ми я опознаха, обикнаха, разбраха...

Главата ме боли, оплешивявам. 
А може пък да ме боли от сънища, 
все самолетна музика и конференции,
          конференции и самолетна музика,
но ни веднъж печалба от лотария...

Толкова учебници преглътнах. Време е
да се науча и на нещо друго,
поне
навреме да заспивам.