Биньо Иванов
На брат ми
Дъжд вали
или пък сняг вали,
или пък само въздух си тече;
време пред очите ми се стича
с прахоляк от път,
с перушина за възглавници.
Успокоявате ме, синове, огледала две мои,
в които непосилно се познавам -
със стадионите и аз изтръпвам
пред мускулите ви железни.
Зрънце мое и молба всевластна, дъще,
от днеска гледам как пълзят към теб
всички принцове световни.
Успокояваш ме, жена,
тъй както дишаш спокойна покрай мен,
спокойна зарад мен,
спокойна или умъдряла -
навярно рядко ми изневеряваш.
(Едва си спомням, че обичах някога,
почти си спомням: някой ме обичаше;
една любов нещастна
две щастливи семейства подари на тоя свят.)
И
(не оставай скръбна, приятно е с приятели;
истина е: пръстите на цялата ни къща
не стигат да ги изредя, защото
от дванадесет са много повече.)
На толкова години не успях
да обиколя своята родина
и очарован слушам чужденците,
те ми я опознаха, обикнаха, разбраха...
Главата ме боли, оплешивявам.
А може пък да ме боли от сънища,
все самолетна музика и конференции,
конференции и самолетна музика,
но ни веднъж печалба от лотария...
Толкова учебници преглътнах. Време е
да се науча и на нещо друго,
поне
навреме да заспивам.
ЧОВЕК, ПРЕДИ ДА СПИ, СИ МИСЛИ
Фактор
Коментари (0)