На днешната дата през 1422 г. в Белград умира последният български цар Константин II Асен. С кончината му реално се слага краят на средновековната българска държавност. Трагичната дата 17 септември 1422 г. е отбелязана от няколко независими източници, а сред историците няма спор за нея.

Цар или император Константѝн II Асен, известен и като Константин С(т)рацимир, е единствен син на цар Иван Срацимир от царица Анна, дъщеря на влашкия княз Николае I Александру. Произхожда от родовете Шишмановци, Срацимировци и Басараб и е български цар между 1396 и 1422 г.

Като престолонаследник участва заедно с митрополит Йоасаф Бдински в мисия в 1394 г. до османците, завладели Търново. Той заема престола вероятно през 1396 г. след като османците завземат и Видин и неговият баща Иван Срацимир е „изведен“ от столицата си и хвърлен в тъмница в Бурса, в която умира през 1402 г., веднага след разгрома на турците в битката при Ангора.

През 1404 г. Константин II е посочен от император Сигизмунд Люксембургски като владетел на България наравно с деспот Стефан за Рашка и войводата Мирчо за Влашко в писмо до бургундския херцог Филип по повод общи военни действия срещу османците. Същата година цар Константин отхвърля васалитета си към Султана и заедно със сина на Иван Шишман Фружин и войводата Мирчо Стари започват настъпление срещу турците от Добруджа до Поморавието известно като въстание на Константин и Фружин, при което османците са отхвърлени от източните и западни български земи.

Около 1408 г. Константин II дава крепости, вероятно в района на Ихтиман, на феодала Каралюк или Новак, което става повод османците да организират поход срещу него, воден от Сюлейман Челеби — син на Баязид I Светкавицата. През 1413 г. османците предприемат поредния поход към българските земи, предвождани от Муса Кесиджия, Константин II е прогонен в Кралство Унгария, но същата година султан Мехмед I побеждава Муса Кесиджия. В периода между османските походи срещу Влашко (от 1417 г.) и последвалия го през пролетта на 1422 г., Константин II е окончателно прогонен в Унгария и последните български територии падат под османска власт, ако не се смята днешното Южно българско черноморие, което е управлявано от византийците и е покорено едва при падането на Цариград през 1453 г.

Към 1420 г. за Константин II се споменава, че пребивава в Унгария при Стефан Лазаревич без да се уточнява кога и за какъв период от време. Противно на общоразпространеното мнение, не е исторически доказано да е напускал окончателно Видин още от 1396 г.

Има съществени сведения и съвременни исторически трактовки, които сочат, че Видинското царство продължава да съществува и след 1396 г. до 1417-1422 г. като васално на султана.

Според решение на Големия съвет на търговската република Дубровник от 28 ноември 1398 г. се удължават с 5 години пълномощията на консулите в „страните Славония, Босна, Срем и България“ т.е. Видинска България е третирана наравно с независимите банства Славония и Срем и със също така самостоятелното кралство Босна.

Според византийската хроника на Псевдо-Сфранцис, в битката при Чамурлий (дн. с. Калково, Софийско) през 1413 г. на страната на султан Мехмед I срещу Муса Челеби се сражават войските на „владетелите на Сърбия и България и на Василевса“ (под „василевс“ се има предвид византийския император Мануил II Палеолог).

Пак по повод същите събития византийският историк Михаил Дука дава следната информация: „Султанът приел радушно посланиците на Сърбия, България, Влахия, дука на Янина, деспота на Лакедемония, княза на Ахая…“ т. е. уж изчезналата от картата на Европа България има „посланик“.

В хрониките на Констанцкия събор от 1414-1418 г. неизменно присъства гербът на „императора на България“ /три лъва върху златен щит и над тях — царска корона/. Същият герб е прерисуван от арабски пътешественик няколко десетилетия по-рано от щитовете на стражата на цар Иван Шишман.

През 1396 г., когато Видинското царство би трябвало вече окончателно да е паднало, няма данни за превръщането му в турски санджак. Такива данни се появяват за пръв път в османските документи едва през 1430 г.

При въстанието на Шишмановия син Фружин, известно в историографията и като въстание на Константин и Фружин, от 1408-1413 г. най-вероятно Константин II, включвайки се в създадената от крал Сигизмунд Люксембургски християнска коалиция срещу османците, всъщност едновременно е подкрепил и братовчед си Фружин в опита му да отвоюва бащините си владения.