Авторът на един от първите родни комикси „Котаракът Фил“ днес е част от платформата за вестници и списания PressReader
Мая Георгиева
Песента “Coming Home" (Прибирам се) проби в класацията на БНР „Топ 20“ и вече е на 15-а позиция. Нейн автор е 56-годишният Владо Коларов, който почти 25 години живее и работи във Ванкувър, но България продължава да го вълнува.
„Никога не съм предполагал, че нещо написано „в мазето“, съвсем самодейно, би намерило своето място в музикална класация на радиото... Честно казано, паднах от стола като чух новината. Почти бях спрял да се занимавам с музика, след като брат ми ни напусна преди шест години… Едва преди година, след като ми гръмна работният компютър и тръгнах да го възстановявам (с всичките му програми за музика), се запалих отново. След това, благодарение на Тео Ушев (невероятен аниматор, художник и режисьор) чух една прекрасна песен на Илко Биров (Mrs. James), та от там ми дойде идеята - защо пък не предложа нещо на БНР“, разказва Владо пред Faktor.bg
„Песента ме измъчи малко, защото и досега не съм особено доволен от звука. Не случайно обикновено в правенето на песни участват много хора (тон режисьори, продуценти, аранжьори…). За мен това обаче е забавление, а и начин да науча нещо ново. И да изтормозя семейството, като ги събудя рано сутрин със звук на изтерзано-грачещ глух певец. Като казах „певец“, тази песен не я пея аз. Експериментирах с гост певец, за да видя дали това ще повиши качеството на тази измислена група „The Vlade“, обяснява авторът на „Coming Home“.
Владо Коларов има доста
динамична и интересна съдба – хобитата и професионалните занимания се пресичат
през годините динамично, но творческия порив и съдбата на артист не го изоставят.
Днес възприема себе си като динозавър, защото е роден в дунавската столица Русе през шейсетте тодина миналия век. Живота възприема като странна поредица от случайности: „Едва когато си го изминал, може да се обърнеш назад и да видиш следите си - малко объркани, често пъти криволичещи, понякога близо до ръба на пропаст, но довелите до там, където си сега“.
Семейната хроника е изключително любопитна, а Владо признава, че от всеки от близките си е наследил по нещо важно.
„Майка ми, поетесата Анита Коларова, и баща ми Григор Коларов бяха учители по български език и литература. На тях дължа любовта си към словото и книгите, които особено в първата част от живота ми поглъщах в големи количества. Баба ми, Анка Попова, бе артистичен човек. Голямата й любов беше киното, затова и къщата, в която съм роден, бе близо до старото кино “Цанко Церковски”. Но рисуването й бе истинската страст. Като самоук художник баба направи няколко изложби в Русе и винаги е поощрявала моето влечение към „драсканиците“. Дядо ми, Димитър Попов, беше адвокат и на него дължа решението ми да следвам право в Софийски университет. На брат ми Юлиан Коларов, шест години по-голям от мен, дължа любовта си към музиката, както и решението ми да вляза като него в Английската гимназия, където срещнах не само много добри приятели, но и съпругата ми Деси. Пак той, отчасти, е „виновен“ и за решението да тръгнем за Канада, тъй като пръв замина за Ванкувър. За съжаление, преди точно шест години ни напусна, след неравна борба с рак…“
Рисуването е детската страст на Владо, идвало му лесно, а увлечението по карикатурите започва от най-ранни години.
„Още помня как легнал по корем в спалнята на родителите си изучавах последната страница на списание “Паралели”, където отпечатваха карикатури от цял свят. След това в училище най-много се забавлявах да гледам съучениците си да умират от смях на някоя моя драсканица. Карикатурата за мен се превърна в начин на комуникация, без дори и да съм предполагал, че някой ден ще мога да се прехранвам от това.
„Ярък детски спомен е, когато веднъж минах покрай прозореца на едно ателие в Русе, и видях художник, който рисуваше в захлас. Когато на следващият ден видях същата рисунка на страниците на в-к “Дунавска правда”, една лампичка светна в главата ми: ето как се появяват тези карикатури…“, спомня си днес Владо.
Професионалната среща с карикатурата
обаче се оказва един съвсем случаен ход на съдбата. Като студент в София съседът му по таванска мансарда се оказа Валентин Костов - по това време студент по журналистика. Именно той вижда първите му карикатури и отпечатва една от тях във вестника, в който стажува. Но първата публикация дава на Владо увереност, за да тръгне по софийските редакции и да показва своите рисунки.
„Шанс да намеря своя път бе и промяната след 10-ти ноември '89-та. Започнаха да излизат нови издания и имаше нужда от нови имена. Мои карикатури почнаха редовно да се печатат - от “Репортер 7” до “Стършел”. Точно в “Стършел” се запознах с големия художник Ивайло Нинов, който пък ме заведе в редакцията на “168 часа”. Там започваха първият следобеден всекидневник в-к “Врабец” и имаха идея за комикс. Така се появи може би първият comic strip в България - казваше се “Врабецът” и го рисувахме заедно с Илиян Чавраков. За жалост, “Врабец” просъществува само една година и отлетя в небитието...“, връща се назад в спомените Владо.
Един от знаковите му сюжети като карикатурист е историята с появата на
комикса „Котаракът Фил“
„Понеже на тавана имахме едно малко и лудо коте (в момент на вдъхновение, породено от среднощни учебни сесии по ренесансова английска литература жена ми го бе кръстила “Филастър”) предложих на Владо Райчев (зам-главен редактор на “24 часа”) нов комикс: “Котаракът Фил”. Мисля, че годината бе 1992, а министър председател бе Филип Димитров. Комиксът бе приет като намигване към правителството, а за съжаление аз (като непоправим аполитичен индивид) имах съвсем друго виждане за това в каква посока да се развие комиксът и последното, което исках е да го направя политически...“, признава творецът.
Едни от първите карикатури на Владо
След края на историята с “Котаракът Фил”, му се отдава възможност не само да работи за “Вестник за жената”, но и да пробва една друга идея - “само-синдикиране”. Изработва седмични пакети от карикатурни рисунки и игри (като “Обърканик” - от разбъркани букви трябва да се отгатне текстът на карикатура). Предлага ги на регионалните издания в цяла България. Започва да публикува в чужбина, което фокусира интерес към младия автор и зад океана. Така стига и до поканата да бъде почетен член на NCS (Националното Карикатурно Общество в САЩ).
„Годината неусетно стана 1996… За тези, които не си спомнят, това бяха ужасно трудни времена… Хиперинфлация, престъпност, обърканост. За нас със съпругата ни, с малко момиченце на три години тези години бяха решаващи за следващата стъпка в живота ни.
Един среднощен опит да бъде разбита вратата на апартамента, в който живеехме под наем, бе последната капка, която преля чашата. Без да виждаме бъдеще и сигурност за дъщеря ни, взехме нелекото решение да търсим живот извън родината ни. Затова и кандидатствахме за емиграция в Канада - процес, който отне две години.
Който не е започвал от нула (а понякога може би дори под нула), не знае какво е да си имигрант. Да оставиш родители, близки и приятели е най-тежкото решение за един човек. За щастие, ние се събрахме с брат ми и неговото семейство, а това за нас бе изключително важно.
Есента на 1998 започнах работа като печатар на нощна смяна в една канадска фабрика. През деня разработвах първите си сайтове и търсех клиенти. След около девет месеца събрах кураж да напусна фабриката и да се отдам изцяло на разработването на малък собствен бизнес. Направих един сравнително популярен сайт за електронни картички, като същевременно сътрудничех на голяма компания в Ню Йорк. Потърсиха ме от Yahoo, за да им помогна да направят подобна секция за картички на техния портал. Последваха и публикации в многобройни издания, включително “Reader’s Digest”, най-продаваното списание в САЩ с многомилионен тираж.
Със съпругата ми основахме компанията “Cardsup Greetings”, която стана малко бутиково дизайн студио.
Разбира се, не
всичко е мед и масло
Няколкото големи финансови сътресения в Америка се отразиха както на милиони хора по света, така и на нас. Загуба на клиенти поражда несигурност. Наложи се да продадем уеб хостинг бизнеса (част от дейността на компанията ни), а след това се появи възможност да се присъединя към PressReader, платформа на вестници и списания (нещо като Netflix за печатни издания)“, представя емигрантската си одисея българинът.
Авторът на “Coming Home“ съвсем не е безразличен и към темата за българските общества зад граница. Според него те са своеобразно огледало на България.
„Малки стъкълца, където се оглеждат душите ни. Има хора всякакви, съдби всякакви. Някои успяват да стъпят на краката си, да създадат дом и кариера, а други се завръщат - разбирайки, че животът е труден независимо къде си. Трети се завръщат, само за да се разочароват от обърканото ежедневие в родината, и да потеглят отново навън – съдби“, убеден е Владо.
Независимо от повратностите музиката остава постоянно присъствие в живота му. За него тя е своеобразна терапия, която му помага както в трудни моменти, така и в добри дни. Не знае дали е дарба или своеобразна форма на лудост, но музика звучи постоянно в главата му. И понякога се налага да я извади навън.
„Разбира се, това е своеобразен процес със своите характеристики. Създаването на песен - от музикалната идея до завършен продукт, е отчасти изкуство, отчасти наука и отчасти занаятчийство. Тъй като не считам себе си нито за изключителен певец, камо ли музикант, за мен това и предимно хоби, но и възможност да науча нещо ново“, казва Владо и се връща в спомените за годините в Английската гимназия в Русе. Били известни като “музикалния клас” - само пеели. Създали си дори и малка група по подобието на “Пеещи звезди”, които после се преродили в група “Кукери”.
Сега Владо си е направил в канадския си дом малко студио в мазето, където записва своите идеи. След това идва по-трудната част - да ги направи да звучат добре. Признава, че това все още не му се отдава съвсем. Но целият процес на миксиране и нагласяне е един съвсем друг свят, в който музиката е своеобразен език, на който говори с друг магически език.
За бъдещето на “Coming Home“ Владо няма големи очаквания за добро класиране, но го вълнува мнението на публиката, която едва ли предполага, каква интересна личност стои зад парчето. Той също никога не си е представял, че макар и виртуално
ще се завърне с „Прибирам се“ на българска сцена
като автор на песен, но вярва че брат му и майка му чуват тази тази композиция в отвъдното.
Още от Петък 13
100 години храм „Св. Александър Невски“ – 100 години се кланяме на фалшив светец, васал на Златната орда
Руската духовна окупация продължава, а това е гавра с паметта на Апостола и останалите български светци
Доклад-бомба: Офицери от армията и разузнаването на НАТО в колаборация с руските мрежи за хибридни операция
Руски държавни медии прокарват промосковска пропаганда чрез сенчести културни и политически организации
Представянето на един антибългарски пасквил в Босилеград - сръбски буламач, нито се яде, нито се пие...
Да теглиш гранична бразда посред селото, да разделиш семейства, братя и сестри, роднини и съседи и после да твърдиш, че те принадлежат на различни етноси, е истинско престъпление