Лорънс Фридман*

Има войни, които завършват с поражение на бойното поле, и има войни, при които поражението започва вътре в страната, с пукнатина, която минава през основите на властта.

С разпалването на украинската война Путин допусна грешка, която не само ще отслаби Русия, но и ще я унищожи отвътре. И проблемът дори не са санкциите, Западът или военният провал. Основната грешка е самата логика на войната срещу Украйна, която превърна руската система в саморазрушителен механизъм.

Путин влезе във войната уверен. Една кратка специална операция щеше да разбие Украйна за дни и светът щеше да бъде принуден да я приеме. Но тук се появи първата грешка:

Катастрофално подценяване на волята за съпротива. „Победителят не е този с най-много танкове, а този с най-силна стратегия и мотивация.“

Русия пристигна със сила, но без истински план

Украйна посрещна войната без страх. Путин предположи, че светкавична операция ще доведе до бърза капитулация на Киев и смяна на властта. Но дори на хартия този план изглеждаше абсурден. За страна с население от 40 милиона, Русия имаше готови само 190 000 войници. Това не е армия за окупация; това е армия за самоубийство.

И коя е първопричината: политическата арогантност и вярата в мита за собствената непобедимост са разрушили стратегическото мислене на Кремъл.

Но проблемът е по-дълбок. Военната логика на Путин се основава на погрешното схващане, че победата ще укрепи режима. Всъщност войната веднага направи правителството зависимо от насилие, мобилизация и репресии.

Страна, която нямаше ясни цели за развитие, сега живее единствено от война. А това се нарича "стратегия без изход". Такава стратегия неизбежно води до вътрешен разпад, защото няма крайна точка.

Няма победа, няма мир, няма примирие

Всичко, което остава, е вечна война, поглъщаща собствения си господар.

От началото на войната пропагандата обещаваше бързо решение, нова геополитика, "освобождение на Украйна от нацизма". За комеунвистите всички, които не са с тях  и не им се подчиняват са нацисти (фашисти). Днес тези думи звучат кухо, защото плановете на Кремъл не се провалиха на фронта. Те се провалиха в съзнанието на онези, които са ги замислили.

Войната не укрепи правителството; тя го превърна в заложник на самото себе си. Руската безчовечна система сега живее в парадигмата на страха. Страх от признаване на стратегически провал, страх от спиране, страх от показване на слабост, страх от собствения си народ, който трябва да понася безкрайни жертви за нещо. Но за какво? Няма отговор. Правителството не може да даде такъв, защото такъв не съществува.

Всяка война има три ресурса: хора, икономика и смисъл

Русия е загубила и трите: хора, а мобилизацията разрушава качеството на обществото. Образованите напускат, бедните и малцинствата биват изпращани на фронта. Икономиката не може да бъде успешна, ако е изградена върху военна мобилизация. Смисълът изчезва, когато войната стане рутина, а победата - мит. И тук идва основният аргумент: „Войната без стратегия е инструмент за самоунищожение.“

Путин може да продължи да напредва, да изостря агресията, да харчи милиарди, да заплашва света, но губи там, където започва истинската сила на една държава: устойчивостта. Докато пропагандата обяснява, че Русия не е загубила, а вече спечелила войната, тя пренебрегва очевидното. Русия вече е

в състояние на стратегическо поражение,

не защото се е оттеглила на фронта, а защото е разрушила собственото си бъдеще.

Войната е погълнала ресурси, разрушила е хоризонта на развитие и е превърнала страната в изолирана военна зона. Това не е път към победата; това е траектория на деградацията и погрома.

Ако едно политическо ръководство започне война, мислейки си, че има контрол над ситуацията, то винаги греши. Войната е като химическа реакция. Тя може да бъде започната, но не може да бъде спряна. Дори Путин да иска в едни момент да я спре, военната разруха е неизбежна. И днес Русия вече е в капана на тази реакция. Страната не се бори за победа;

тя се бори, за да избегне поражението.

А това вече е поражение.

Ако мислите, че това е границата, не, това е само началото, защото разрушаването на режима започва отвътре. Разпадането на властта стъпка по стъпка.

Когато една държава влезе във война, тя винаги се променя. Но въпросът е: как?

Демокрациите стават по-твърди, обединяват се около цел и търсят победа чрез единство. Авторитарните режими, от друга страна, са принудени да засилят репресиите, защото се страхуват от истината повече, отколкото от врага. Войната в Украйна не само не успя да укрепи режима на Путин, но го направи зависим от страха.

Проектът, който трябваше да затвърди величието на Русия в историята, превърна страната в обсаден бункер, където целта на властта е просто да оцелее. Когато войната се обърка, Кремъл се изправи пред избор: да признае грешката си и да потърси изход или да удвои усилията си и да се оттегли по-дълбоко във военна диктатура.

Путин избра второто

Това не е стратегия; това е паническа реакция от система, която не знае как да съществува без илюзията за победа. Правителството започна да изгражда нов наратив: Русия не е във война с Украйна, а с НАТО и Запада. Това му позволи да оправдае провалите с врага.

Разбира се.

Колкото по-дълго продължава войната, толкова по-лесно е да се обясни поражението с колосалната мощ на врага и толкова по-трудно е да се признае собствената слабост. Така се формира логиката на безкрайната война. Авторитарните лидери винаги удължават войната по-дълго, отколкото им позволяват ресурсите. За тях е по-лесно да потопят страната в изтощителен конфликт, отколкото да признаят грешка и да загубят властта.
Точно това се случва в Русия днес. Правителството е станало заложник на реалността, която само е създало. За да избегне колапс, то трябва

да продължи войната на всяка цена

Това не е избор; това е смъртоносна зависимост. Но цената на тази зависимост е разрушаването на вътрешния баланс на страната.

Режимът на Путин никога не е бил тоталитарен. Той е бил авторитарна система с елементи на договорен контрол - според нас - хибрид между авторитаризъм и все по-неизбежен военен тоталитаризъм. Не е истински тоталитаризъм, защото Правителството оставя тези, които стоят извън политиката, необезпокоявани. Но войната промени всичко.

За да продължи мобилизацията, правителството трябва да потисне недоволството. И за да потисне недоволството, превръща репресивния апарат в основата на управлението. Ето как се развива социалната парализа. Хората се страхуват не само да говорят открито, но дори и да мислят на глас. Всяко несъгласие вече

се счита за екстремизъм и предателство.

Подобни системи се нарича „рухващи от само себе си автокрации“. В тях властта става крехка не заради съпротивата на гражданите, а заради неспособността да се управлява реалността, която самата тя е създала. Именно натам се е запътила Русия. Не протестът е забранен - забранено е съмнението в Путин и Победата.
Не можете да задавате въпроси, не можете да обсъждате загуби, не можете да говорите за военна корупция, не можете да питате защо хиляди хора умират. Табуираната истина не изчезва; тя просто потъва под кожата на обществото и се превръща в натрупана омраза.

Това е политическа бомба със закъснител.

Мобилизацията нанася ключовия удар върху стабилността на режима. Тя разрушава основния психологически договор на Путин с обществото. Войната е някъде далеч. След мобилизацията войната влезе във всеки дом. Властта престана да бъде защита. Тя се превърна в заплаха. И това е важното. Мобилизацията може да се повтори дори три, дори четири пъти, защото тази система не познава друг начин за борба.

Но всеки нов етап на мобилизация означава по-малко лоялност, по-малко доверие, по-малко търпение. Това не обединява страната; бавно я изгаря отвътре. Икономиката също се превръща в инструмент за потисничество. Военната мобилизация изисква ресурси и те идват не от нови победи, а от джобовете на гражданите. Увеличение на данъците, скрита инфлация, недостиг на работна ръка, влошаваща се инфраструктура, корупция в обществените поръчки за отбрана.

Всичко това не са временни разходи, а нова норма. Русия се превръща в икономика на военна зависимост, където финансирането на войната е по-важно от качеството на живот.
.
Войната прави режима уязвим не отвън, а отвътре

Докато армията е заета на фронта, режимът е принуден да засилва вътрешния контрол. Но всяка стъпка от това укрепване води до ерозия на легитимността. Когато правителството започне да се страхува от собствения си народ, то губи стратегически, дори ако държи фронта. Това е втората фаза на поражението на Русия: ерозията на властта.

Това поражение не е очевидно веднага. Не е в новините, не е показано на военната карта, но се случва всеки ден под формата на намаляващо доверие, умора, разочарование и тиха съпротива, която все още не се е проявила публично, но ще се случи, защото войната създава милиони такива хора. Хора, които нямат какво повече да губят. Това, което виждаме сега, е само началото.

Войната е престанала да бъде външна, тя е станала вътрешна. И ако Путин смята, че Украйна или НАТО са основните врагове на Русия, той греши. Основният враг на системата на Путин

е самата система на Путин

е в това е неизбежния край на режима. 

Няма да кажат това по телевизията, но е факт. Путин вече не е единственият център на властта в Русия. И това не е предположение или фантазия. Това е резултат от самата война. Така действа законът на автокрацията в състояние на продължителен конфликт. Когато една държава не може да победи външен враг, в нея се появяват нови сили, които претендират за власт. Точно това се случва сега.

Кремъл смяташе, че войната ще обедини елита около Путин, но се случи обратното. Войната даде на елита оръжие срещу самия Путин - силата на изнудването. Сега всеки играч на власт, всяка кланова група, може да каже на Кремъл: „Няма да спечелите войната без нас.“ Армията, ФСБ, частните военни изпълнители, губернаторите, големите корпорации - всички те са получили ново ниво на свобода. Войната го дава ( това Сталин го разбира най-добре и затова след войната масово праща не само военноплениците в концлагери).

Но Путин вече не контролира системата

 Той балансира върху нея като човек, загубил контрол над влак, а тича през вагоните, опитвайки се да поддържа равновесие.

Първите пукнатини станаха видими след провала на офанзивата през 2022 г. В армията започнаха конфликти между генерали. Фронтовите командири се обвинявали взаимно за грешките си, а политическите агенти в Москва започнали да търсят някой, когото да обвинят, не сред себе си, а сред тези на фронтовата линия. Тогава Путин загубил монопола си върху наратива.

Алтернативни източници на истината за войната - Телеграм канали, военни кореспонденти, военни блогъри, частни военни компании и техните командири. Пропагандата престана да бъде централизирана. Дори Кисельов и Соловьов вече не контролират патриотичната аудитория. Те се оттеглиха в Телеграм и слушат тези, които са най-близо до фронта. В системата се появи нов тип лидер. Теренни фигури на войната, независими от Кремъл, и те се превърнаха в новата реалност.

Когато правителството залага всичко на война, то самото създава онези, които един ден ще му се противопоставят. И почти видяхме това на 24 юни 2023 г. Походът на Пригожин към Москва. Това не беше бунт заради властта; това беше символичен акт на разпадането на вертикала.
Пригожин показа на цялата страна, че Москва е беззащитна, елитите са нелоялни, армията е деморализирана, а правителството е уязвимо. И най-лошото е, че го направи без план или нахлуваща армия, а просто защото можеше.

След Пригожин всички в системата разбраха най-важното: властта може да бъде взета. Тя вече не е задължително да идва от Путин. И Кремъл се опитва да задуши този страх с репресии и демонстративна лоялност, но това е слабост, маскираща паническа борба за контрол. Силоваците увеличиха амбициите и апетита си. Армейските генерали гледат на властта като на ресурс. Олигарсите търсят начини да спасят капитала си. Губернаторите изграждат свои собствени феодални зони на влияние. А обществото мълчи. Но мълчанието никога не означава лоялност.

Това е мълчанието преди колапс

Режимите рядко се сриват по волята на народа. Те обикновено се рушат отвътре, когато елитите загубят смисъла да ги подкрепят. И това е критично важно. Съдбата на един режим не се решава от митинги или протести. Тя се решава от момента, в който елитите спрат да вярват в бъдещето на режима. А войната ускорява именно този процес.

Русия навлиза във фаза на политическа дезинтеграция. На върха е Кремъл, който се опитва да запази контрол. Отстрани са силови групи, които търсят преразпределение на властта. Отдолу е уморено и изтощено общество. Вътре се крие експлозивна смес от омраза, страх и желание за оцеляване на всяка цена. Това е нестабилност. Това са идеалните условия за вътрешна експлозия.

Войната не укрепва режима. Тя създава условия за неговата замяна.

Идеята за Путин без алтернатива е мъртва. Въпросът вече не е дали ще има наследник. Въпросът е кой ще поеме властта и на каква цена, защото който и да дойде след Путин, ще наследи страна, разкъсвана от война и корупция, с изтощена армия и общество, което мрази всичко, свързано с Москва.

И това ни довежда до следващия етап - последната фаза на разпад. Фаза, в която войната ще удари най-важните неща: икономиката и времето. Защо Русия не може да се възстанови и защото дори победата на фронта не я спасява?

Има точка, отвъд която няма връщане назад. Точка, в която поражението става необратимо не на бойното поле, а във времето.

Най-страшната загуба е загубата на бъдещето.

Държавите умират не от поражение, а от изчерпване на смисъла. Именно в тази фаза се намира Русия днес. И това не е просто анализ; това е диагноза.

Войната в Украйна не е просто грешка на Кремъл. Това е исторически разрив, който завинаги промени траекторията на Русия.

Дори да си представим невероятен успех, да речем, на фронта, завземане на нови територии или дори принудително прекратяване на огъня, нищо не може да се обърне, защото войната разруши трите стълба, на които се крепи всяка държава: икономика, време и смисъл.

Първо е икономическо прегаряне.
Докато пропагандата говори за рекорден растеж на БВП, дори някой без икономическо образование разбира, че това е статистика на военен балон. БВП не расте, защото страната се развива, а защото милиарди се изгарят, произвеждайки оръжия, които утре ще лежат като скрап на бойното поле. Това не е растеж; Това са конвулсиите на система, която процъфтява благодарение на мобилизацията на бюджета. Военните разходи вече надхвърлят 40% от федералните разходи.
Икономиката не работи за развитие, а за поддържане на войната. За здравеопазване се харчи по-малко, отколкото за боеприпаси, за образование - по-малко, отколкото за гробища и обезщетения за вдовици. Русия не строи; тя се самопоглъща. И това не може да бъде възстановено чрез никаква национализация на елита или чрез износ на петрол за Азия, защото войната лишава страната от капитал, технологии, персонал и доверие. А без тях няма бъдеще.

Второ, това е загуба на време.
Дори ако войната спре утре, времето вече е загубено. Украйна е провела повече институционални реформи за две години, отколкото Русия за 20. Европа е преструктурирала енергийната си стратегия и се е освободила от зависимостта си от Газпром. НАТО се е разширил. Финландия и Швеция са станали част от алианса.
Световната история се е ускорила, но Русия е останала в миналото. Историята има понятие, наречено „изгубени десетилетия“. Точно това се е случило вече с Русия.

Държавите, които избират стратегия на война вместо стратегия на развитие, попадат в исторически капан. Те остават заседнали в миналото, докато светът се движи напред.

Путин обеща завръщане към величието, но вместо това затвърди десетилетното изоставане на Русия. Всяка седмица война е година по-малко развитие.

Трето, изчезването на смисъла.
Никоя война не може да продължи дълго без ясна цел. Целта на САЩ във Виетнам беше сдържането на комунизма. През 40-те години на миналия век цел беше оцеляване. В Украйна днес смисълът е запазването на свободата и независимостта. А каква е целта на Русия?

„Денацификация, демилитаризация, освобождение.“ Думи, които никой вече не приема сериозно. Дори тези, които подкрепят войната, не могат да обяснят нейната цел.
Войната се превърна не в идея, а във функция на властта. Тя съществува, защото без нея властта не може да се задържи. Това е крайното поражение.

Поражението на Русия е неизбежно, защото тази война унищожава самата Русия по-бързо от Украйна.
Украйна се бори за самото си съществуване. Русия се бори за илюзия. Украйна мобилизира бъдещето. Русия изгаря своето. Украйна изгражда съюзници. Русия трупа врагове. Украйна се превърна в нация. Русия се превърна във военен лагер с ръждасващи ядрени оръжия.

Войната няма да свърши бързо. Тя ще има последствия, с които Русия ще трябва да се справя поколения наред. И няма значение колко територия ще спечели или загуби Кремъл. Важното е какво ще загуби страната вътрешно: мислители, инженери, свобода, икономика, шанс за модернизация, историческите си основи.

Всичко, което прави една страна силна в дългосрочен план, вече е унищожено.

Тази война не е за победа; става въпрос за цената, която ще трябва да бъде платена. 

Русия може да оцелее, но вече не може да спечели. 

И колкото по-дълго продължава тази война, толкова по-кратък ще бъде животът на системата на Путин. Защото крайният враг на Путин не е Украйна, нито Западът, нито дори вътрешната опозиция.

Крайният враг на Путин е ВРЕМЕТО.

*Сър Лорънс Дейвид Фридман, британски академик, историк и автор, специализиран във външна политика, международни отношения и стратегия, почетен професор по военни изследвания в King's College London. Той е един от най-уважаваните военни стратези в света, човек, чиито книги се изучават в централата на НАТО.

**Текстът е публикуван на фейсбук страницата на доц. Момчил Дойчев