Нася Кралевска 

Трудно е да повярваш, ако не си го преживял. Но си е самата истина. 

През  първите десетилетия на комунистическата диктатура в България по училищата – предимно в началните и в средните класове, - редовно се появяваха мъже с грубовати физиономии, обемисти кореми, зачервени носове. Представяха се на насядалите послушно на чиновете си деца като служители на Държавна сигурност или на Народната милиция. С още по-голяма гордост и неприкрито самодоволство обявяваха, че са бивши партизани или членове на бойни групи от редиците на болшевишката ни партия. 

Почетните гости усърдно се захващаха да разказват на подрастващите за славните си подвизи във фашистка - ще рече, некомунистическа България. Някои от тях бяха ограбвали мандри, магазини, работилници; други – рязали глави и части от тялото на полицаи, бирници, кметове; минирали железопътни релси; подпалвали складове, къщи, обори,  обществени сгради; разстрелвали държавни служители, лични врагове, омразни съседи…  

Удостоените с титлата Активен борец срещу фашизма и капитализма  и с безброй привилегии не се и сещаха, че се хвалят пред учениците с чисто криминални терористични действия. Тъкмо обратното – те се изживяваха като национални герои, чиито дела трябва да служат за пример на младите българи.

Това беше то - комунистическото възпитание

 Самодоволство и гордост лъхат и от всяка страница на книгата на Борис Илиев „Революционният народен съд“, (Издателство на Отечествения фронт), появила се по книжарници и библиотеки през 1988 г. в края на червения режим.

Кой всъщност е разпаленият вдъхновен от подвига си автор? 

Другарят Илиев е престарелият председател на Дванадесетия върховен състав на Народния съд, който съди членове на „Бранник“, Български национален легион“, профсъюзи и лица, не споделящи комунистическата доктрина.

 Завидното самочувствие на юриста комунист се дължи на факта, че в рамките само на десет дни подготвителна работа и на един месец съдебни заседания той извършва чудо – осъжда 90 българи с тежки присъди, а други 20 - на смърт!   

„Веднага (17 март 1945 г. – б. а.) започнах работа по огромния следствен материал и по подготовката на процеса, който насрочих за 26 март 1945 г.“

…

„      Според обвинителния акт като подсъдими бяха привлечени 176 души, а за свидетели посочени 138 души.“

…

„Въпреки огромната работа на съда, да изслуша обясненията на явилите се подсъдими и да събере сведения за отсъстващите, да разпита 138 души свидетели - поради вещото и делово водене на заседанията съдът приключи окончателно на 28 април 1945 година.“

…

„От всичко 176 подсъдими са напълно оправдани 66 души, а останалите 110 подсъдими, осъдени както следва:

На смърт – 20 души,

На доживотен затвор – 6 души,

На 15 години затвор – 15 души,

На 10 години затвор – 3 души,

На 12 години затвор – 1 човек,

На 8 години затвор – 1 човек,

а останалите 64 подсъдими на различни срокове затвор от 1 до 5 години.“

Болшевишката злоба на стария мъж избухва в неудържим изблик на ярост в последното изречение на книгата му: 

„А на убийците – вечно проклятие!“ 

Не е трудно да прецениш кои в случая са убийците.

В държавните архиви на Република България се съхранява документ, поразяващ с жестокост и с кръвожадност. В историята на страната ни през двадесетия век той е един от най-позорните.

На 3 юли 1945 г. главният народен обвинител на антинародния съд другарят Георги Петров отчита пред Централния комитет на Българската работническа партия (комунисти): 

„Вярно е, че смъртните присъди изглеждат сравнително малко и незадоволително, но нека да надникнем в съдържанието на тези 2873 смъртни присъди и да избегнем повърхностното обсъждане на тези данни.

И наистина, кои лица разстреляхме?

Ами това са:

-       тримата регенти, между които един княз от Сакскобургготската династия, която е донесла толкова злини на Родината и народа ни,

-       поставихме на подсъдимата скамейка духа на „О боже почиващия Цар Борис III“, за да го развенчаем като „народен цар“ и да го изтъкнем като главен виновник за страданията на нашия народ,

-       разстреляхме всички министри на три фашистки кабинета – два на Богдан Филов и този на Добри Божилов, и половината министри на кабинета на Иван Багрянов – всичко 33-ма министри, между които трима министър-председатели,

-       разстреляхме почти цялата престъпна дворцова камарила,

-       67 души народни представители от фашисткото ХХV общо народно събрание.

Но само това ли?

Не, ний разстреляхме тоже целия висши военен съвет,

целия генерален щаб – около 47 души генерали, полковници и др.

… разстреляхме целия апарат на кървавата фашистка полиция,

всички директори на полицията,

всички Областни и Околийски полицейски началници,

коменданти и Околийски управители,

всички групови полицейски началници

и цялата политическа полиция в страната, с малки изключения,

разстреляхме всички малки и големи офицери, които не можаха да се укрият на фронта,

и всички озлобени врагове по места, бандити и предатели и пр., и пр.

Имаме едно почти пълно кастриране на върховете на кървавия фашистки апарат в нашата страна.

Прочие, примерът, който даде нашият Народен съд, остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като една скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция почти изцяло в свои ръце и даде една здрава  организация на това голямо народно дело.“

Георги Попов е напълно прав – организацията на „това голямо народно дело“ е здрава и функционира отлично. „Славната Партия“ е поела в свои ръце обезглавяването на българската нация. 

Съдбата на задържаните българи, които са подбрани да застанат пред антиконституционния съд, всъщност се решава не в България, не от юристи, а 

в Москва от Йосиф Сталин

 Чрез верния му слуга Георги Димитров заповедите на съветския вожд се спускат до върхушката на комунистическата партия в София.

       Димитров е неуморим през ноември и декември 1944 година. Почти всеки ден –  обикновено на руски език, - той изпраща до ръководителите на БРП (к), до главния народен обвинител, до съставите на съдилищата указания за действията им. Героят от Лайпциг дори подготвя обвинителния акт срещу арестуваните - без оглед на  истинските им деяния.

Заповедите от Москва се изпълняват безапелационно. 

На 20 януари 1945 г. Политбюро на БРП (к) свиква съвещание с дневен ред: „Размяна на мисли по присъдите в двата процеса“. Води го Трайчо Костов - член на Политбюро и първи секретар на комунистическата партия: 

„Предлагам: За регентите  - смърт и за тримата. Дегенератството на Кирил не е смекчаващо вината обстоятелство. За съветниците – Серов и другите четирима да се осъдят на най-тежкото наказани. Става въпрос за останалите 5 души: те могат да не бъдат наказани със смърт, но трябва да бъдат тежко наказани. За първия кабинет на Филов въпросът е ясен – смърт. 

За втория кабинет Филов – също.  

За кабинета Божилов: решаващо е Постановление No 30, с което войската се натоварва с изтреблението на партизаните. Също смърт за всички, които са го подписали. 

Кабинет Багрянов – по никакъв начин оценката на Гаврилов не е правилна. Багряновската политика не е политика на два стола, той не е служил едновременно на царя и на народа. Той е служил на царя, а е заблуждавал народа. За Багрянов, Сталийски, генерал Русев, Станишев, Драганов – смърт. За Колчев и Арнаудов – до живот; за останалите – Руси Русев, Дим. Савов и Хр. Василев – по-малко. 

Кабинет Муравиев: Никой от него не може да бъде оправдан. Въпросът е как да се осъдят. Конст. Муравиев и Вергил Димов, най-тежко но не на смърт.“

…

„Никой от депутатите (освен умрелите преди 1941 г.) не следва да бъде оправдан. Да се представи списък за присъдите на депутатите, който да бъде съгласуван с нас. Обвинителните речи по първия процес да започнат в сряда-четвъртък, а по втория – от петък-събота (към 25 януари).“

Броят на смъртните присъди през следващите дни е чувствително увеличен от Московската централа. Най-ярко проличава това при депутатите - поисканите от народните обвинители 15 смъртни присъди достигат до 67!

Без бавене, следва първата обща екзекуция. 

Присъдите – без право на обжалване, на Първия и Втория върховни състави на Народния съд са обявени на 1 февруари следобед. Часове след това през нощта на 1 срещу 2 февруари телата на 110 разстреляни мъже – регенти, царски съветници, министри и народни представители, - са хвърлени едно върху друго в бомбена яма край Централните софийски гробища. 

През следващите три месеца мъченическата им смърт ще споделят близо 2700 български граждани, жертви на още 11 Върховни състави на Народния съд и на 122 съдебни процеса на т.нар. „съд-гилотина“ из страната. 

Вярно е - малка България постави световен рекорд по изпълнени смъртни присъди. 

Но що за човек трябва да си, за да се хвалиш с подобно чудовищно престъпление и да го славиш като „скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.“? 

Още световни рекорди – по безчовечност и по безсрамие!

Нормално е човек да се запита – защо партията на българските комунисти надмина по брой на убийствата без съд и по брой на издадените от псевдосъдилища смъртни присъди другите държави, попаднали под сталинския ботуш? 

Отговорът се крие в безсилието на Българската работническа партия (комунисти), в слабото й влияния сред народа. До 9 септември 1944 г. членовете й наброяват

 под 10 000 души,

 далеч по-малко на глава от населението отколкото в останалите европейски страни.

Ще рече, силата на нашите комунисти идва от Съветския съюз, а не от българския народ. Доказва го превратът на 9 септември 1944 година. Компартията - в рамките на Отечествения фронт, успя да завземе властта единствено благодарение на обявената на 5 септември от Съветския съюз война на България. И на последвалата над три годишна окупация на държава ни от Червената армия.  

Но какво би станало когато сталинската армия напусне страната? Кой щеше да пази „народната власт“?  

Страхът от рухването на червената диктатура е бил напълно основателен у вождовете на БРП (к.). Останали без защита от Големия брат, най-опасният им враг би бил патриотичното българско войнство. 

Затова веднага взеха мерки да го унищожат. 

В ранната есен членовете на Висшия военен съвет, на Генералния щаб на българската армия, на разузнавателните отделения и други изтъкнати военни бяха арестувани, подложени на изтезания и предадени на „народния съд“ като военнопрестъпници. 

Върховен цинизъм - като се има предвид, че войските на Царството не са се сражавала на фронтовете на Втората световна война и не са нападала чужда държава.

Четвъртият върховен състав на Народния съд заседава с кратко прекъсване от 14 февруари до 21 април. Той осъди на разстрел цвета на българската армия. Убити бяха 47 генерали, полковници, майори, подофицери, верни пазители на независимостта на отечеството си.  

„Народният съд“ и десетките последвали го политически процеси в България през 40-те и 50-те години на миналия век преследваха и постигнаха жизнено важни стратегически цели на комунистите –  да бъде унищожена съпротивата срещу тях и народът ни да потъне в мрак, безпаметност, страх, невежество.

Но случи се нещо непредвидено. В края на 1989 г. хиляди българи скандираха по площадите на родината: „45 години стигат!“

Изгряла беше нова светлина.