Парадоксът "Български народ"

Христо Слави Рачев

Ще нарека Българският народ парадокс. В този случай парадоксът е противоречие покачено на два крака, което се носи в пространството в конфликт с интуицията и здравия разум. Такъв народ е готов да нападне непознати или да се укрива зад силните на деня, за да запази несретното си положение. Дълбоко вярващ в едно:

искат да го надхитрят

Винаги е нащрек и взима контрамерки. Понякога укрива тайни, друг път разкрива  интимности от личния си живот, без да го питат. Всичко, което не познава, е скрита уловка, която отхвърля спонтанно. Реагира, като охлюва с рогцата си. Те го приемат в Евросъюза, подават му ръка, заделят му от парите, опита си, той се тегли в обратна посока. Парадоксът никога няма да отвори вратите на благоденствието. Недоверчив е. Залостил се е като в катун, ще наднича през някоя цепка и ще докладва: тия пак идват, искат да ни вземат жените, телевизорите и галошите. Парадоксалният народ се познава веднага по боклуците. Трупа ги близо до себе си, наблюдава никой да не рови в тях. Винаги може нещо да потрябва. Който е измислил изборите не е знаел, че има парадоксални народи; българският парадокс изпада във възбуда, понякога мощна ерекция при всеки избор. 

Жените ядат най-много бой по време на избори.

Тогава по главине им щръкват изобилно цицини и хематоми причинени от тревожното състояние на мъжката част на парадокса. Зачеват по-често, но децата се раждат пупави. Хитростта на парадокса е поставена на голямо изпитание. Как и за кого да гласуват само и само да не се минат. Парадоксът по правило не чете и никога не се трогва. Той знае. Искат да го излъжат и той лъже. Който вдига пенсия, заплата, назначава на работа, без да се работи или обещава – това поне не е грешен избор. Парадоксът винаги заема последното място във всякаква международна йерархия. Там се чувства сигурен, може веднага да се откачи от всякакви съюзи, задължения и конвенции. Точно тогава изпада под чуждо влияние. Той не е европейски народ, 

по-скоро прилича на стълпени хора на пазарище,

панаир или трудов колектив попаднал случайно в западна страна.

Изключено е да я хареса, но парадоксът има едно качество – той е непредвидим. Трябва да забелязвате, че благодарение на парадокса какистокрацията овладя цялата власт. Тази форма на управление, известна на Европа още от XVII век, е управление, при което властта се оглавява и упражнява от най-некомпетентните, безпринципни, неквалифицирани, и най-безскрупулни граждани. 

Буквално “власт на най-лошите”

Пред очите ни цялата софийска измет безсрамно се струпа набързо в измислен инициативн комитет, всъщност на опашка…замириса им на готвено. На награди, субсидии, дялове, синекурни постове, власт…Пуснали са… 

Парадоксът, обече на такива комитети не вярва. Не ги ебава. Ама никак. Като нищо, както си вярват, че вече са около трапезата, припуква шампанско, ще им шибнат един парадоксален избор, ще им дръпнат покривката и ще ги изметат от софрата. Като нищо.

Къде, обаче се укрива опозицията? Парадоксалното на парадокса, е че, той не е в състояние да излъчи смислена интелигентна опозиция. Той органично отхвърля всякаква идея за меритокрация. Сиреч управлението на “равните възможности”, при което управленците се доказват единствено чрез способности и талант. Това наблюдаваме, това можем. От това няма измъкване.