Виолета К. Радева, специално за Faktor.bg

С какво 1941 година заема особено място в нашата национална история? С какви митове живя и продължава да живее българското общество през изминалите седем десетилетия? 
През 1941 г. Царство България преминава през събития, довели само след три години държавата и народа ни до най-голямата катастрофа след Освобождението. 
Още в нейното начало, на 20 януари, Министерският съвет има осемчасово заседание. Обсъжда се 

присъединяването на България към оста Рим – Берлин – Токио

 Само месец след подписването на Тристранния пакт между Германия, Италия и Япония, което става на 27 септември 1940 г., външният министър на Райха Йоахим фон Рибентроп официално поканва България да се присъедини към тяхната компания. Малко по-късно същата покана отправя и Италия. 
За драматичното правителствено заседание в своя Дневник министър-председателят проф. Богдан Филов ще запише:
„Министерският съвет трая от 6 до 2 ч. през нощта. Декларацията с Турция бе единодушно одобрена. Поставени бяха последователно въпросите: можем ли да се противопоставим на едно евентуално германско минаване през България, трябва ли това минаване да стане по предварително споразумение с нас, трябва ли и в интерес на страната ли е да подпишем Тристранния пакт. По всички въпроси бяхме единодушни (отсъстваше от заседанието само Горанов), само Багрянов отначало се опита да отклони първия въпрос, но после и той се произнесе, че не можем да се противопоставим. Това беше безспорно най-важното заседание, което сме имали досега”. /Филов, Дневник, стр. 231/ 
             Същия ден сутринта във Врана, в съвсем тесен кръг, били обсъдени с Цар Борис всички възможни варианти и участниците в тази среща единодушно стигнали до заключението, че „пактът трябва да се подпише, макар и по принуда, като не даваме военна помощ на германците и прехраната остава тяхна при евентуално преминаване на войските им през България, което те самите предложиха”. /с. 230/
Доколко Царят е бил против обвързването на България с Райха говори един по-ранен разговор на проф. Филов с него. Срещата им е била на 7 януари 1941 година. Министър-председателят докладвал на държавния глава за разговорите, които е имал на 4 януари в Залцбург с Рибентроп и по-късно с Фюрера в неговата резиденция Бергхоф. 
По него време България е поставена в трудна ситуация. От една страна е притисната от настоятелните увещания на Германия за включване в Тристранния пакт, а от друга е обект на попълзновения от страна на СССР. Сталин иска да има военни бази у нас, както Германия имала в Румъния. В един момент Цар Борис, който е под силното влияние на Петър Дънов чрез д-р Любомир Лулчев и споделя неговите левичарски идеи, по време на споменатата среща избухнал.
„... той беше засегнат твърде болезнено и реагира необикновено силно – описва реакцията на държавния глава в своя Дневник проф. Филов. – В първия момент каза, че предпочита да абдикира или да се хвърлим в обятията на Русия, макар и да се болшевизираме. Той бил републикански цар; гледал какво ще стане с народа. Намесването ни във войната чрез пакт с Германия било идея на „старците” (около генерал Жеков) начело с баща му, които не могли да се помирят с мисълта, че ние сме извършили всичко досега много по-добре от тях без война. Бои се, че щом сключим пакта, англичаните ще почнат да хвърлят бомби с аероплани, че народът няма никакво желание да се бие и че може да избухнат смутове; няма вяра и във войската.” /с. 222/
Онова, което е извършено „много по-добре” без война, е подписването на 7 септември 1940 г. на тъй наречената Крайовска спогодба между Царство България и Румъния, а в резултат на нея е върната Южна Добруджа, отнета с Букурещкия мирен договор, сложил край на Междусъюзническата война през 1913 година. Този успех е постигнат благодарение на оказания върху Румъния натиск от страна на Германия, но със съгласието на Съветския съюз, който, да отбележим, все още е в прекрасни дружески отношения с националсоциалистическа Германия. Поделили са си Европа и са сключили  в Кремъл пакт за ненападение, подписан от външните министри Рибентроп и Молотов в присъствието на Сталин, подсмихнат под мустак. Глупаците нека се заблуждават. Той спокойно ще изчака воюващите Англия и Германия да се изтощят взаимно и тогава ще дойде неговият ред 

да прегази всички, които се изпречат на пътя му

В Дневника на проф. Богдан Филов има интересна записка, според която англичаните вярвали, че Съветска Русия очаква изтощението на Англия и Германия, за да действа тя тогава. Нещо повече. Според тях Хитлер бил станал играчка в ръцете на Сталин, който искал да предизвика войната. /с. 222/
Доказателства за това посочва в книгата си „Ледоразбивачът” и Виктор Суворов.  Приближени на Сталин от Политбюро свидетелствали, че след сключването на пакта той възкликнал победоносно: „Излъгах! Излъгах Хитлер!”
Царят настоявал за максимално отлагане на подписването на пакта. Това става на 1 март 1941 г. във Виена, където министър-председателят проф. Богдан Филов слага подписа си под протокола за присъединяването ни към коалицията, в която още от 1940 г. вече участват Унгария, Румъния и Словакия. Същия ден германските войски преминават Дунав, за да се притекат на помощ на италианците, затънали във войната с Гърция. Населението посрещнало с цветя и възхищение стегнатите и дисциплинирани германци. Не правят изключение и участниците в тъй наречената Соболева акция, минала като вихрушка  през страната в края на 1940 г. и родила лозунга „Терорът долу! Съюз със СССР”.
Каква е историята с тази акция, прославяна десетилетия от комунистите-болшевици, хвалена в различните исторически съчинения като масова съпротива срещу войната, срещу „фашизма”, като желание „за мир и разбирателство между народите и най-вече с братския руски народ”? Заради пълнотата на картината, даваща облика на 1941 година, ще се спра кратко върху нейната същност.
 Наречена е на името на съветския дипломат Аркадий Соболев, който е по това време генерален секретар на Народния комисариат на външните работи на СССР. В София Соболев пристига на 24 ноември 1940 година с предложение за сключване на договор за взаимна помощ. СССР обещава запазване на независимостта и политическия режим в страната, както и съдействие за защита на българските интереси в Западна и Източна Тракия. В замяна се искат военни бази в Бургас и във Варна. С други думи – България 

да бъде окупирана от съветски войски, 

както Румъния е окупирана от германски, след като е била принудена да предаде на Съветския съюз Бесарабия и Северна Буковина. На 26 ноември съветският нарком е приет от външния министър Иван Попов, от проф. Богдан Филов, от Цар Борис III, но въпреки оказаните му високи почести, предложенията са отхвърлени. Основната причина е недоверието към съветските обещания за запазване на политическия режим в страната. Изобщо Царят и правителството на проф. Богдан Филов не желаят да са включат във военния съюз между Рим – Берлин – Токио, от една страна, и Съветска Русия, от друга – съюз, скрепен с пакта за ненападение. 
Но предвиждайки подобна реакция от страна на българското правителство, по нареждане на съветския гражданин и шеф на Коминтерна Георги Михайлович Димитров от 25 ноември, комунистите започват масова кампания в интерес на Съветска Русия и нейните предложения. Партията им агитира по всякакви начини – чрез многобройни позиви, събрания по фабрики, учреждения, казарми. Съчиняват се писма и телеграми, с които БРП/к/ засипва Министерския съвет и Народното събрание, а платеният съветски шпионин Никола Вапцаров  съчинява едно от най-известните си стихотворения – „Селска хроника“. Любопитното е, че в позив на  младежката организация на комунистическата партия се казва: „Искаме съюз със СССР!“ и 

„Искаме съюз с героична и социално-прогресивна Германия!“

 В кампанията се включват и редица други политически партии – „Звено”, БРСДП, БЗНС. И защо да не искат? Та нали те са приветствали руската революция, както са я приветствали и са ѝ служили с поезията си например Александър Блок и Валерий Брюсов. Вярвали са в нейните лозунги, възхищавали са се от съветското изкуство, чели са дишащите революционна страст стихове на  Владимир Маяковски. А ето какво мисли същият този Маяковски за фашистите:

Товарищи фашисты, милости просим.                  
Вместе власть буржуев сбросим.
Фашисты и большевики – пролетарии-братья.
Крепите над миром красные объятья.

Пролетарии, стройтесь в единую линию
Сегодня командуют Троцкий и Муссолини.
Красное знамя борьбы пролетариев.
Сегодня развернуто от России до Италии.
             в. „Известия”, 31 ноември 1922 г.

Колко напрегната и сложна е била политическата обстановка в страната говори и шумното шпионско дело срещу земеделци. Още преди присъединяването на България към Тристранния пакт, дейци на БЗНС „Пладне”, и по-конкретно кръгът около Г. М. Димитров-Гемето, се свързват с английското и югославското разузнаване, а те, разбира се, ги вербуват. Водени от своите користни интереси, на които отстояваният до този момент неутралитет на Царство България пречи, те предоставят на предателите неограничени средства, за да подготвят 

преврат за сваляне на правителството и за обявяване на република

 Югославско нахлуване, планувано за 12 срещу 13 април 1941 г., е трябвало да подпомогне превратаджиите. 
Заговорът обаче на отдавнашните сръбски агенти е разкрит от полицията. Арестувани са много пладненци, от които трийсет са осъдени. Но Гемето, подобно на Георги Михайлович Димитров и Васил Колров след септемврийския метеж през 1923 г., успява да се скрие и да избяга най-напред в Ерусалим, а после в Кайро, където със сръбски и английски пари създава Български национален комитет. През юни 1941 г. започват предаванията на радио „Свободна и независима България”, което бълва антиправителствени призиви за бунт. 
Комунистическите историци обичат да говорят за „монархофашисткия” режим в България преди 9 септември 1944 година. Имало ли е у нас фашизъм? На този въпрос човек, който поне малко е запознат с теорията и практиката на тоталитарните режими, а в средата на ХХ век в Европа те са болшевишкият, националсоциалистическият в Германия и фашисткият в Италия, отговаря без съмнение еднозначно: 

„Не, не е имало!”

Аргументите за това твърдение всеки може да намери в изследванията на историци, изучавали тоталитарните режими, какъвто е например проф. Милен Семков. Тук обаче ще припомня редове от спомените на д-р Атанас Попов, един от народните представители в ХХV Народно събрание, станало жертва на комунистическия бяс. Тъй нареченият народ съд го осъжда на 15 години затвор. Завършил философия в Софийския държавен университет през 1928 г., през следващата година той печели Хумболтова стипендия и заминава на специализация в Берлин, където следва философия, социология и журналистика. Редактирал е и издавал библиотека „Научна философия”. Автор е на много статии в списанията „Философски преглед”, „Златорог”, „Просвета”, „Училищен преглед”, „Отец Паисий” и други.
Ето какво си спомня д-р Атанас Попов:
„Още в началото на 1941 г. в кулоарите на Народното събрание започнаха да се водят разговори за образуване на една единна политическа партия, като се посочваха режимите в Италия и Германия. Тия разговори с особена енергия се водеха от млади народни представители, които бяха известни със своите симпатии към фашисткия режим в Италия и към националсоциалистическия на Хитлер. Голяма част от тия млади народни представители, които бяха от моето поколение, бяха мои приятели. Аз не споделях техните убеждения, но дружах с тях, като твърде често се намирахме в остри спорове по тези въпроси. Сигурно в двореца имаха сведения за тия неофициални разисквания и спорове между народните представители. Не отдавах никакво значение на тия спорове, защото бях убеден, че при военната обстановка, в която се намираше страната, подобна инициатива не можеше да има успех.
Но един ден в кафене „България” се срещнах с д-р Ханджиев, секретар на Царя, който ми каза, че „началството” (така назоваваха Царя дворцовите хора) иска да ме види. Това ме изненада и запитах: „Защо, по какъв повод?” „Това не знам, но утре в 17 часа да се видим тук и аз ще Ви заведа.” 
Така и стана. Откъм улица „Московска” през една врата се озовахме в двореца. В партерен кабинет се явих пред Царя. Без всякакви официалности, това беше един-единствен разговор, без да се дава повод да се чувства голямото различие между разговарящите.
„Вие навярно по-добре от мен знаете какви оживени разговори се водят между народните представители за образуване на една-единствена партия у нас по подобие на режими в някои други държави – започна Царят. – Много ваши млади приятели смятат, че това е единственият път за стабилизиране на режима и за укрепване на държавната власт.” И с твърд тон подчерта: „Това е опасна стъпка, която ще разедини народа и ще отслаби държавната власт. Да започнем отново да делим народа на наши и ваши, особено при днешната военна обстановка, да започнем вътрешни политически борби – та сега време ли е за такава дейност? Ние сме в обстановка на война. Не бива да се смята, че при днешната обстановка държавата ще бъде по-силна, ако се допусне вътрешна партийнополитическа борба и дейност. Всеки знае кога почва и как почва една война, но никой не знае и не може да знае, кога войната ще свърши и как ще свърши. Затова наше първо задължение е да стоим настрана от военните действия.
Да запазим армията си здрава и неизтощена от войната, да запазим народа здрав и единен, да запазим, доколкото това е възможно, здраво народното стопанство, това е нужно днес, което изпълнителната власт и парламентът имат като първа грижа и задължение, а не да се впуснат в основаване на партии. И после, основаването на една само партия за нашия народ, това е една чужда дреха за него. А с чужда дреха човек мъчно привиква.“
Какъв е резултатът от нежеланото от държавното ръководство включване на България в Тристранния съюз? По-малко от два месеца по-късно, на 19 и 20 април 1941 г., български войски навлизат във Вардарска Македония и в Беломорска Тракия. „Новите земи” са изконно български земи, откъснати от България в резултат на руско-турската война от 1877-1878 година. СССР скъсал ли е дипломатическите си отношения с Царство България заради това поемане на административните функции на окупираните от Германия територии? Не! Нека да подчертая отново, че по това време Райхът и Съветският съюз са приятели, единомишленици, бойни другари – поделили са си Полша и други земи и народи. 
Но на 22 юни 1941 г. бойните другари се сбиват. Хитлер изпреварва готвеното от Сталин за 6 юли нахлуване на Запад. Който не вярва, да потърси и прочете изследвания не на други, а на руски автори! Какво се случва в България? Без да е във война със Съветския съюз, без всякакво предупреждение, при наличието на дипломатически връзки между двете страни, на същия този 22 юни 1941 г. в 23 часа местно време съветски самолети атакуват Добрич и изсипват своя товар от бомби върху нищо неподозиращите му граждани. Но това грубо нарушение на международното право не е единственото, извършено от руската авиация. Бомбардирани са още Русе, Стара Загора, Казанлък, Горна Оряховица. Съветски самолет пуска на 12 август 1941 г. в 02:20 ч. четири бомби край разградското село Побит камък и са убити мъж и жена. Още две бомби падат при село Воден и други осем при село Гърчиново. На 19 септември 1941 г. в. „Съндей Експрес” съобщава, че въздушните атаки на съветските бомбардировачи били „съвършено неочаквани” за България.
Варварските бомбардировки над селища по линията Шабла – Добрич са многократни и правителството започва на 10 октомври 1941 г. да сформира под кодовото название „Галата” две изтребителски ескадрили: 682-ра на Шести изтребителен полк, базиран в Балчик, и 692/ИП 6 в Сарафово. Самолетите, които получават, са от типа BF 109 E „Месершмит”. Нападенията от съветската армия не са само по въздух. В началото на декември 1942 г. са обстреляни селищата в Северното Черноморие, а съветска подводница атакува и потапя кораба „Струма”, при което загиват над 700 пътника. 
Истината за необяснимите на пръв поглед нападения над суверенното Царство България беше грижливо скривана в продължение на десетилетия. Не по-добре осведомени за тези факти от Втората световна война са и днешните поколения. Изникват два въпроса:

Защо на 22 юни 1941 г. СССР напада България?

Защо руските бомбардировки на 22 юни 1941 г. и продължили в следващите месеци са такава неудобна истина за комунистите и за русофилите?
Проглушили са ни ушите, че Германия вероломно била нападнала Съветския съюз, зает с мирно строителство. Комунистите/русофилите нехайно подминаваха факта, че Втората световна война е съгласувано подпалена от СССР и от Третия райх, които безцеремонно си поделят Полша. Но конспиративно скриваният факт е, че за агресия срещу Германия и Западна Европа отдавна се готви Йосиф Джугашвили Сталин. Книгите на съветския разузнавач Резун, пишещ с псевдонима Виктор Суворов, разкриват истинската картина на онова, което се случва през юни 1941 година.
Защо твърдя, че 1941 г. е ключова за по-нататъшната съдба на България? Да проследсим какво се случва по-късно.
През юли Чърчил лети до Москва и подписва съглашение със СССР за съвместни действия срещу Германия. 
На 23 юли от съветска територия започва предавания радиостанция „Христо Ботев”, чрез която съветските граждани от български произход издават нарежданията на Сталин до тукашните комунисти и усилено манипулират българите.
Състоянието на Царство България по това време е описано лаконично през октомври 1941 г. от американския пълномощен министър в София Джордж Ърл:
„1. Царят е по-популярен от когато и да било преди, защото (първо) той пази страната вън от войната и (второ) спечели за България повече територии, отколкото някой е могъл да се надява. Неговата популярност ще продължи дотогава, докато страната му остане в мир.
2. Днес царят има абсолютна власт. По един дискретен и деликатен начин, без никога да показва своята намеса, той управлява България точно така, както желае.
3. Без да участвува във войната, той подпомага Германия против Русия по всички възможни начини, считайки като почти всички състоятелни българи, че 

болшевизмът е далеч по-голяма опасност за България, отколкото германският националсоциализъм

4. Аз мисля, че царят не обича германците, но вярва, макар и не толкова, колкото преди, че могат да спечелят войната. Обаче ако Германия започне да показва признаци на поражение, България ще бъде между първите, които ще напуснат потъващия кораб.
5. Че царят не желае да разруши всичките си мостове за отстъпление, личи от неговото крайно внимателно и приятелско отношение към мене лично и към легацията, макар някои от колегите ми да ме уведомяват, че в очите на германците „аз съм най-непопулярният човек”. /История на България. С., 1994, с. 703-704/
Два месеца по-късно, на 7 декември 1941 г., японците унищожават напълно американските военни кораби в хавайското пристанище Пърл Харбър. Събитията се завъртат с главоломна скорост. Още на следващия ден американският конгрес обявява официално война на Япония. Германия и Италия отвръщат на Щатите на 11 декември. Последват ги веднага съюзниците на Германия Хърватска, Словакия, Унгария и Румъния. На фаталния 13 декември, след силен германски натиск, България също обявява война на Великобритания и на Съединените Щати.
През първите месеци на войната срещу СССР германските войски напредват бързо. Съветската армия е струпана на западната граница, но не е готова за отбрана. Тя е въоръжена с нападателна техника, подготвена е за атака и бойни действия на европейски терен и при западноевропейски условия. Стои в очакване на заповед за настъпление. Но напредващите армии на Вермахта не успяват да сломят врага си преди настъпването на сибирските студове. Зимата на 1941/1942 г. се оказва една от най-мразовитите от десетилетия. Неподготвените за такива екстремно ниски температури германски войници започват да търпят поражения и да отстъпват вече завзети градове. 
Опасенията на цар Борис III, че Германия ще бъде сразена – опасения, които много български политици от онова време, както и самият министър-председател до смъртта на Негово Величество проф. Богдан Филов – потвърждават, за съжаление се сбъдват. Друг въпрос е защо някои от тези родни политици, например един Стойчо Мошанов, но не е само той, провалят, изглежда съзнателно, усилията на правителството да скъса с Хитлерова Германия и да установи необходимия контакт с Великобритания и САЩ. Но това е друга тема.