В четвъртък (13 октомври 2016 г.) Конституционният съд (КС) сложи кръст на възможността да бъде потърсена съдебна отговорност на извършители на престъпления по времето на тоталитарния комунистически режим. КС обяви за противоречащи на Конституцията поправките в Наказателния кодекс, с които през септември 2015 г. 43-то Народно събрание (ГЕРБ, Реформаторския блок и ДПС) премахна давността за тези престъпления. До делото се стигна, след като проправките бяха атакувани пред КС от главния прокурор Сотир Цацаров, който поиска тяхната отмяна.

Разседващият журналист Христо Христов и сайтът desebg.com предлагат ретроспекция на най-известните престъпления на режима на БКП и висшите партийни функционери и служители на МВР-ДС, които останаха недосегаеми за българското „правосъдие” след 10 ноември 1989 г.

Тодор Живков

Ключовата фигура от БКП, който като партиен ръководител през последните 33 години на комунистическата диктатура е основен вдъхновител и извършител на редица престъпления.

През януари 1990 г. той е арестуван по т. нар. дело №1, по което е обвинен в злоупотреба с власт и служебно положение. В 120-те тома по делото прокуратурата събира множество доказателства за корупционните практики, които Живков създава, за да „купува” подкрепа срещу партийния елит, съсредоточавайки в ръцете си огромна и безконтролна власт. Чрез нея той раздава на т. нар. правоимащи (комунистическата ръководна върхушка) безотчетни средства за милиони, придобити от контрабанда; жилища, западни автомобили и става първият комунист милионер, придобивайки незаконно 1,6 млн. лв. хонорар от 1,8 млн. лв.

На първа съдебна инстанция Върховният съд осъжда Живков на 7 години затвор. През 1995 г., по времето на еднопартийното управление на БСП, Общото събрание на Върховния съд отменя присъдата (това е означава, че Живков е оправдан, както често се посочва неточно, б.а.) с мотива, че бившият генерален секретар на БКП е имал статут на държавен глава и по новата Конституция (1991) държавният глава не може да бъде съден за тези престъпления. Тълкуването на върховните съдии е изключително конюнктурно, тъй като Живков никога не е бил държавен глава по смисъла на Конституцията от 1971 г., а председател на Държавния съвет, който е колективен орган. Това решение обаче го спасява от затвора.

През 1992 г. срещу Живков е разследван за участието на НРБ във финансирането на левия тероризъм чрез т. нар. фонд „Москва”, с който Кремъл се разпорежда за финансирането на различни леви режими по света. По него Живков еднолично и без каквото и да е решение на партията или правителството предава в абсолютна тайна на съветските посланици в София през 60-те, 70-те и 80-те години общо 11,6 млн. щатски долара (на годишни вноски), предоставени му в чували от БНБ.

Живков е обвинен през 1992 г. по делата за убийствата в лагера край Ловеч, за „възродителния процес”, а също така и по делото за т. нар. братски помощи, с които Политбюро и Секретариатът на ЦК на БКП отпускат безвъзмездно на леви партии и организации милиони под формата на оръжие, боеприпаси, храна и обучение на техни военни кадри или такива от специалните служби.

По делото за лагерите обвинението му е снето приживе, а останалите дела не са доведени до край. Те са прекратени срещу него сред смъртта му през 1998 г., когато той почива на 86 години.

Въпреки че в от архивите на дело №4/1990 г. за установяване на причините за икономическата катастрофа на управлението на БКП е видно, че прокуратурата е събрала достатъчно данни, за да изправи Живков пред съда за тайната и еднолична продажба на 24 тона злато от златния резерв през 1960 г. на Москва за погасяване на кредити към СССР, прокуратурата не повдига такова обвинение на бившия генерален секретар на компартията до края на живота му (продажбата на златния резерв става публично достояние чрез документалната книга на журналиста Христо Христов „Тайните фалити на комунизма през 2007 г.)

Делото за убийствата в лагера „Слънчев бряг”

През 1990 г. прокуратурата образува делото за убийствата в лагера, формиран като Трудовата група или по-известен като „Слънчев бряг” край Ловеч. По него като обвиняеми са привлечени бившият зам.-министър на вътрешните работи о. з. ген. Мирчо Спасов, отговорник на лагера, началникът на лагера Петър Гогов, началникът на трудовия обект (кариерата) Цвятко Горанов, отговорникът по линя на Държавна сигурност в лагера о. з. кап. Николай Газдов и надзирателката Юлияна Ръжгева. Още веднага след повдигнатото обвинение Цвятко Горанов получава инсулт и почива в болница.

Мирчо Спасов по време на съдебния процес за убийствата в лагерите | Фотограф: Георги Георгиев – Джони.

През 1993 г. състав на Военната колегия на Върховния съд дава ход на делото срещу останалите подсъдими. Прокуратурата успява да събере безспорни доказателства за убийствата на 12 лагеристи от общо 155 намерили смъртта си в лагера в периода 1959-1962 г., когато той съществува. Главният прокурор Иван Татарчев влиза лично в съдебната зала по делото и пледира за смъртни присъди на Спасов, Гогов, Газдов и Ръжгева.

Петър Гогов, бивш началник на лагера край Ловеч | Фотограф: Владимир Бахчеванов.

Няколко дни след началото на съдебния процес здравословното състояние на Мирчо Спасов се влошава и той влиза в болница, където почива на 82 години. След смъртта му делото е прекратено и пратено за разглеждане от по-нисш съд. Впоследствие делото отново се връща във Върховния съд. През 2002 г. състав на Върховния касационен съд го прекратява позовавайки се именно на давността на престъплението. Газдов и Ръжгева прекарват общо 3 години в ареста. През 2005 г. Ръжгева се обесва в родния си гр. Белене. Газдов, който сменя името си, за да няма неприятности, почива през 2009 г. на 89 години от естествена смърт.

Николай Газдов, отговорник в лагера по ДС | Фотограф: Владимир Бахчеванов.

Надзирателката Юлияна Ръжгева | Фотограф: Владимир Бахчеванов.

Делото за „възродителния процес”

През 1990 г. прокуратурата образува дело за насилствената смяна на имената на турското малцинство в НРБ през 1985 г., известна като „възродителния процес”. Прокуратурата привлича като обвиняеми по това дело Тодор Живков – бивш генерален секретар на БКП, Петър Младенов – бивш министър на външните работи, Димитър Стоянов – бивш министър на вътрешните работи по време на акцията, Пенчо Кубадински – член на Политбюро и зам.-председател на Държавния съвет, Георги Атанасов – бивш министър-председател.

Ген. Димитър Стоянов, обвинен за „възродителния процес” | Снимка: Музей на МВР.

Георги Атанасов е единственият осъден от цялата група, но по друго дело, известно като делото за „сираците”. Бившият комунистически премиер е осъден на 10 години затвор за отпускането на неправомерна помощ в размер на 210 000 лв. за дострояването на апартаментите на група граждани, наследници на активни борци против фашизма. Малко след като влиза в затвора през 1992 г. тогавашният президент Желю Желев го помилва.

Петър Младенов | Снимка: БТА.

В хода на делото по „възродителния процес” обвиненията срещу Петър Младенов и Пенчо Кубадински са снети от прокуратурата. Обвинението е прекратено срещу Димитър Стоянов и Тодор Живков след смъртта им. Единствен жив обвиняем към момента е Георги Атасанов.

Пенчо Кубадински (в средата) | Снимка: БТА.

Прокуратурата повече от две десетилетия не изпълнява указанията на съда за разпит на една значителна група турци, български граждани, които са засегнати от репресиите и повече от тях са се изселили в Турция. Поради тази причина делото е на „трупчета” и ще бъде прекратено.

Георги Атанасов, единственият жив към 2016 г. обвиняем по делото за „възродителния процес” | Снимка: БТА.

Делото за безвъзмездните „помощи”

През 1992 г. Главна прокуратура образува делото за т. нар. безвъзмездни помощи на леви режими. Със серия от секретни решения на Политбюро и на Секретариата на ЦК на БКП са отпускани такива оръжейни и валутни помощи на десетки леви управления в Африка, Латинска Америка и Близкия изток. Безвъзмездно им е специална продукция (оръжие, боеприпаси и техника).

Гриша Филипов (на преден план) | Снимка: БТА.

Освен това те са подпомагани и с валута, медикаменти, храна, дрехи и обучение на кадри, като тези „помощи”, за които българското общесто не знае абсолютно нищо, възлизат на милиони долари. Много от тези режими са „подпомагани” неколкократно през годините със секретни решения на Секретариата на ЦК, ръководен от Живков.

Огнян Дойнов (вляво) | Снимка: БТА.

По мега делото са привлечени Тодор Живков и цяла „плеяда” членове на Политбюро и Секретариата на ЦК – общо 22 висши партийни функционери, сред които Андрей Луканов, Гриша Филипов (умира през 1994 г.), Милко Балев (умира през 2002 г.), Димитър Стоянов (умира през 1999 г.), Огнян Дойнов (прокуратурата се опитва да го екстрадира от Австрия, умира през 2000 г.) и др.

Милко Балев (в средата) | Снимка: БТА.

Прокуратурата така и не успява да доведе делото до край. То е прекратено тихомълком. Убитият пред дома му в София през 1996 г. Андрей Луканов посмъртно осъжда България за ареста му по това дело през 1992 г. в съда Страсбург за 40 000 френски франка.

Андрей Луканов | Снимка: БТА.

Ръководители от МВР и Държавна сигурност

След краха на комунистическата система през 1989 г. на бял свят излиза информацията за множество престъпления на комунистическия режим. За голяма част от тях отговорност носят висши ръководители на МВР и Държавна сигурност.

Антов Югов, министър на вътрешните работи от 9 септември 1944 г. до август 1949 г. В това си качество участва активно в репресиите срещу политическата опозиция. След Априлския пленум от 1956 г. Антон Югов е избран за министър-председател. През 1962 г. с мотива „груби нарушения на социалистическата законност и антипартийна дейност” той е отстранен от Живков от всички ръководни постове. Отзован от Народното събрание (1964), а през 1972 г. е изключен от БКП. През януари 1990 г. членството му в партията е възстановено. Умира през 1991 г. без да му е потърсена наказателна отговорност.

Ген. Руси Христозов е директор на Народната милиция след 9 септември 1944 г., първи помощник-министър на вътрешните работи (1948) и министър на вътрешните работи (1949-1951). Участва в ликвидирането на политическата опозиция и в чистките, извършени след Деветосептемврийския преврат. Отговорен за репресиите в периода, когато е министър. Умира през декември 1990 г. без да му е потърсена наказателна отговорност.

Ген. Георги Цанков, министър на вътрешните работи (1951-1962). По негово време се засилват репресиите в лагерите. През 1959 г., след закриването на лагера „Белене”, докладва устно на заседание на Политбюро, че на каменна кариера край Ловеч ще бъде създаден нов трудов лагер за превъзпитание на рецидивисти. Веднага обаче лагерът е превърнат в място за въдворяване на политически противници. През 1962 г. е свален от поста именно заради убийствата в лагера, макар че прекият отговорник за лагера е ген. Мирчо Спасов. По-късно Цанков е отстранено от ЦК на БКП. Умира през 1990 г. без да му бъде потърсена наказателна отговорност.

Георги Танев, министър на вътрешните работи (декември 1988 – декември 1989 г.). Член на ЦК на БКП през 1981 г. и първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Кърджали. На този пост е по време на насилствената смяна на имената на турското малцинство в България. Още тогава Живков го харесва за бързото провеждане на „възродителния процес" в Кърджалийско. По време на неговия престой в МВР той е отговорен за проведените от репресивния апарат на компартията редица акции и арести срещу представителите на различни граждански организации, определени от режима като „неформали”. Не е разследван и привличан под съдебна отговорност. Към днешна дата е жив и е на 73 години.

Ген. Григор Шопов, зам.-министър на вътрешните работи (1960-1989). Заедно с ген. Мирчо Спасов той е най-довереният човек на Живков в МВР и ДС. През 1974 г. Шопов утвърждава операцията на Второ главно управление на ДС за отвличането на българския емигрант Борис Арсов от гр. Орхус, Дания, за който е изготвен и план за убийството му. Арсов е отвлечен същата година, осъден на 15 години затвор и убит в Пазарджишкия затвор през декември 1974 г. за назидание, че отказва на ДС да го използва срещу българската политическа емиграция.

Ген. е Шопов утвърждава и серията от репресии срещу журналиста и писател Георги Заркин, убит в Пазарджишкия затвор през 1977 г., след като ДС не успява да го пречупи. След 1989 г. Шопов е разпитван по делото за убийствата на дисиденти в Пазарджишкия затвор, образувано от военната прокуратурата, но не е привлечен като обвиняем. Почива след удар през 1994 г. на 77-годишна възраст.

Ген. Костадин Коцалиев, началник на Главно следствено управление на МВР-ДС. През 1993 г. прокуратурата го привлича като обвиняем по делото за убийство чрез съд на разузнавача Димитър Димитров, който чрез постановка на следствието е осъден на смърт за шпионаж. По това дело обвиняеми са и бившият началник на Трето управление на ДС ( военното контраразунаване) ген. Петър Чергеланов и полковниците Цветан Първанов и Симеон Спасов от същото управление. Прокуратурата не успява да доведе делото до край и обвиняемите не стигат до съд.

През 1994 г. о. з. ген. Коцалиев е разследван за противозаконно лишаване от свобода на Георги Нанев Вутев (зам.-министър на външните работи, осъден за подкуп, б. а.).

Ген. Антон Мусаков, началник на Шесто управление на ДС за борба срещу идеологическата Диверсия (1985-1990). Оглавява оперативния щаб в ДС за борба срещу членовете на т. нар. неформални организации в НРБ през 1988 г. Носи отговорност за наказателната акция срещу активисти на „Екогласност” в градинската пред сладкарница „Кристал” на 26 октомври 1989 г., разгонени със сила, а някои от тях и арестувани. Не е привличан към наказателна отговорност. Умира необезпокоявано през 1998 г. на 66-годишна възраст.

Убийството на Георги Марков

През 1990 г. прокуратурата образува дело за убийството на писателя Георги Марков през 1978 г. в Лондон. През 1993 г. следствието достига до доказателства, които му дават основание до подозира, че в случая и използван италианския гражданин с датски паспорт Франческо Гулино, агент на Първо главно управление на ДС под псевдонима „ПИКАДИЛИ”.

Франческо Гулино

Информацията за него е подадена на Скотланд ярд, който го установява в Копенхаген, Дания. През 1993 г. той е подложен на 12-часов разпит от детективи на английската разследваща служба. Веднага след разпита Министерството на правосъдието на Дания изисква от България документи, свързани с принадлежността на Гулино към ДС, за да може да го арестува и предаде на бритаските власти за изясняване на участието му в убийството на Марков.

В България директорът на Националната следствена служба Ани Крулева справи всичко възможно датското искане да бъде скрито. Българската страна се забавя фатално в отговора, защото в това време Гулино напуска Дания, разпродавайки панически имуществото си. В крайна сметка главният прокурор Иван Татарчев отхвърля датското искане за предоставяне на документи от досието на „ПИКАДИЛИ” в ДС. Така необезпокояван повече Франческо Гулино се установява и живее в Австрия.

Унищожаването на разработката за убийството на Георги Марков в ДС от бившия началник на Първо главно управление на ДС ген. Владимир Тодоров, за което той е осъден ефективно на 11 месеца затвор, не позволява на следствието да стигне до вдъхновителя на това политическо убийство, който без съмнение стои на върха на пирамидата на комунистическата върхушка.

Държавна контрабанда

По време на комунистическия режим и управлението на Тодор Живков е утвърдена политиката за извършване на т. нар. скрит транзит или държавна контрабанда. Схемата е създадена и ръководена от ДС и служители на секция „Скрит транзит” на държавното предприятие за износ на оръжейна продукция „Кинтекс”.

Чрез неявни фирми, регистрирани зад граница, ДС прикрива българското участие в държавната контрабанда, а на върха на пирамидата освен министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов е и министърът на външната търговия Христо Илиев Христов, разкрит след промените като сътрудник на ДС.

През 1985 г. той предлага на правителството държавната контрабанда да отново продължи да функционира, тъй като тогава е спряна за кратко по време на провеждането на „възродителния процес” от страх Турция да не предизвика международен скандал с разкриването на каналите на тази държавна контрабанда, извършвана от комунистическия режим в България. Контрабандата е възстановена по нова схема. Тогава започва контрабандата и на наркотични вещества (каптагон).

След 1990 г. прокуратурата образува дело за контрабандата с каптагон, но бившият министър Христов е разпитван само като свидетел. Не е привличан под съдебна отговорност. Все още е жив на 84-годишна възраст.

Унищожаването на досиетата

През януари 1990 г. министърът на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев утвърждава строго секрета от особена важност записка за тайното прочистване на досиетата на Държавна сигурност в резултат на която са унищожени около 42% от архивите дела.

За този факт се разбира през 1992 г., когато прокуратурата образува дело и привлича като обвиняем ген. Семерджиев и бившия началник на архива на ДС ген. Нанка Серкеджиева.

Едва през 2002 г. прокуратурата вкарва делото в съдебна зала. Състав на Върховния касационен съд признава за виновни Семерджиев и Серкеджиева по обвинение в злоупотреба с власт и служебно положение. Ген. Семерджиев е осъден на 4 години затвор, а Серкеджиева на 2 години. Двамата подсъдими обжалват решението и през 2003 г. 5-членен състав на Върховния касационен съд отменя първоинстанционното съдебно решение и връща делото за доразследване.

Въпреки значимия обществен интерес делото не е внесено от прокуратурата за повторно разглеждане от съда през следващите години. Необезпокоявани повече от българското правосъдие двамата подсъдими изживяват остатъка от живота без повече да прекрачват съдебна зала. Нанка Серкеджиева почива през 2012 г., а Атанас Семерджиев през 2015 г.

През 2001 г. прокуратурата започва разследване срещу последния началник на отдел 06 „Антидържавни прояви” в Шесто управление на ДС за борба с идеологическата диверсия о. р. капитан Димитър Иванов за унищожаването на част от архива на отдела.

На Иванов е повдигнато обвинение за длъжностно за унищожаване на част от архива на отдела. Тогава става ясно, че Димитър Иванов сам е свидетелствал срещу себе си в докладна записка до бившия министър на вътрешните работи Богомил Бонев.

„Въз основа на утвърдено предложение от първия заместник-министър Григор Шопов през януари-май 1989 г. комисия от пет човека под мое ръководство прегледа, прочисти и унищожи с протоколи, почти всички материали с политическа окраска, съхранявани в отдела”, пише Димитър Иванов в докладната записка на 8 септември 1997 г., станала известна в края на 2000 г.

Прокуратурата не довежда делото докрай срещу Димитър Иванов, който осребрява успешно богатата информация, с която разполага, като вицепрезидент на „Мултигруп” през 90-те години. Така и той се измъква „сух” от българското „правосъдие”.