Владимир Перев

Червена е кръвта, що кипи в нас;
червена е мълнията, пробиваща облака,
червено е небето, изгрее ли зората,
червено е знамето, що се гордо вее,
червена е омразата в нашите гърди,
червен е и гневът, който ни обзема.
О, тирани, чуйте – няма да крия –
и нашето отмъщение червено ще бъде!

Някъде в моите младежки години, в далечната вече 1963 година, разхождайки се из центъра на Белград заедно с мой много по-стар роднина, на Неманина улица, срещу сегашното министерство на финансите на Сърбия, в малката градинка видях бюста-паметник на младия поет и революционер Коста Абрашевич (Абраш), за когото, честно казано, дотогава не бях чувал. Останах стъписан от поетичната сила на стиховете върху постамента на паметника, от енергията, която извираше от тях. Моят по-стар роднина, по националност хърватин, партизанин, борец за правдини, носител на медала Партизанска споменица 1941 г., полковник по професия, но философ по образование, внимателно следеше моята реакция, направо казано моето възхищение и, гледайки ме „под око”, се обърна към мен със смирен тон и изненадваща реплика: „Виж, Владо”, ми каза той, „колко млад човек, а колко омраза и гняв у него. Хубаво е, че млад е умрял, помисли: ако беше останал жив и ако беше, да речем, на моето място, можеш ли да си представиш на какво щеше да е способен този млад и отровен от омраза човек, какви жестокости би могъл да извърши...”
Замълчах, продължихме да вървим през Теразия все така мълчейки, седнахме на кафе в градината на „Касина” и дълго, дълго мълчахме в този топъл и приятен септемврийски ден. След няколко месеца полковникът се пенсионира, почина през 1974 г., аз живеех почти при него, но никога повече не проговорихме за младия „двудомен” поет, починал твърде рано от естествена смърт. Дори бях позабравил случката...
Някъде към края на 70-те години на миналия век в София се запознах със забележителния интелектуалец Коста Църнушанов. Прилепчанин с постоянен адрес в София, приятел на татко и на Димитър Талев, познат и признат ванчомихайловист, български затворник и лагерист, но и писател, преводач, фолклорист, талантлив новинар, изобщо една забележителна със своята ерудиция личност. Първите ни контакти не бяха успешни. Той, както и останалите по-стари ванчомихайловисти не пушеше, не пиеше, не го интересуваше бохемският живот, беше ужасно затворен и конспиративен, а в своя дом беше ужасно нелюбезен с мен – не ми позволяваше да пуша и не ме черпеше с алкохол. Затова се изненадах, когато чрез моите роднини поръча да го посетя. Веднъж пристъпи към дело и ми показа ръкописа (машинопис) на неговите две книги, които трябвало да излязат от печат при падането на режима на Живков, като твърдеше, че това ще стане скоро. Това бяха книгите „Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него” и втората – „Кратка история на ММТРО /Македонската младежка тайна революционна организация”. Показа ми и куп документи и разкази на свидетели за нещастните дни на сръбската окупация на Македония от 1918 до 1941 г., както и по времето на комунистическия режим в Македония от 1944 г. нататък. Търсеше моята помощ за откриване имената на убитите и техните палачи, а за да ме убеди и спечели някак, ми показа няколко фотографии на покойния ми баща в компанията на познати михайловисти, фотографии, които аз никога не бях виждал.
Така се започна... тогава вече знаех за застреляните във Велес, но за първи път чух за убитите петима студенти от Струмица, за убитите в много градове на Македония в първите дни при влизането на партизаните в местата, напуснати от германската армия. Четях старателно подредените страници с все още недостатъчни източници и пред мене се появи споменът за паметника на Коста Абрашевич в Белград, неговите заканителни стихове, думите на моя хърватски роднина – борец за правда; пред мен възкръсна усещането за дългото, мълчаливо и топло есенно пладне в градината на „Касина”... нещата изведнъж ми станаха по-ясни, а нова светлина обагри вече позабравения лик на полковника-философ.
Църнушанов успя, непосредствено преди смъртта си, да оформи и двете си книги по един публицистичен начин, а след него темата, вече научно, дообясни българският историк Веселин Ангелов в своя труд „Македонската кървава Коледа”. С това темата би трябвало да е приключила, но работите не се развиват според нашите желания, 

миналото винаги се връща като неплатена сметка...

Вашингтон, годината е 1995-та. Група от Македония и България гостуваме на регулярната Конференция на Македонската патриотична организация (МПО) във Вашингтон. Присъства и Владимир Милчин, поканен да приеме Плакета на МПО като признание за неговата борба и борбата на Сорос за демократизацията на Македония. Обкръжен е с внимание и почит. Неколцина от нас – от България и Македония (без Милчин) сме и гости на Държавния департамент, където осъществяваме няколко многочасови срещи. Атмосферата е мирна, стабилна. На Конференцията трябва да говори и Джейн Къркпатрик, предишна посланичка на САЩ в ООН. Преди това има малък коктейл, организиран от председателя на МПО Иван Лебамов в чест на гостите от Македония и България. В залата на коктейла има фотографии и паметни думи, изречени от кажи-речи всички македонски революционери, но на самия вход има фотография на петимата струмишки студенти. Джейн Къркпатрик се спира и се интересува от съдбата на тези „деца”, както ги нарече възрастната дама, а Иван Лебамов с внимателни думи ѝ обясни тяхната съдба и злодеянията на комунистическата власт в Македония, наблягайки на факта, че това е „последното убийство без съд и присъда на невинни граждани на Македония”, като напомни, че сега за това се знае нашироко, но няма никакви политически последици за извършителите и инициаторите. Ситуацията е малко зловеща, защото между нас е Ристо Пецев, внук на брат на един от убитите студенти, Мирко Пецев. Лебамов го представя на Къркпатрик, с няколко думи обяснява кой е този млад (тогава) човек и всички заедно вървим към мястото на коктейла. А Къркпатрик се обръща към Пецев с думите: „ Знам какво мислиш, знам горчивината в душата ти, но така се усвоява свободата... вие там трябва да се срещнете с историята”. Усвояването на свободата, срещата с историята – тази мисъл не ми даваше сън в следващите няколко дни във Вашингтон, а неспокойните нощи бяха последвани от смътното припомняне на стиховете на Абрашевич.
Ах, да, да не забравя, че тогава никой не беше чувал за Кьосето... но дали е така, дали съм прав? Не само във вашингтонските безсънни нощи, но и у дома ме измъчваше един въпрос: дали някога са се срещали Кьосето и Коста Абраш, а ако не са, дали поне са чували един за друг. Кьосето сигурно не е чел поезията на Абраш, а той може би е чул за действията на Кьосето като „народен ликвидатор”... може и да е било така, трябва само малко въображение, за да се разбере кой кого е вдъхновил.
Андон Янев Лазов-Кьосето до преди десетина години бе непозната личност в македонската история. За него бях чувал още в детските си години, той беше някаква митологична персона. Властта на Груевски искаше да представи тоя корав българин като македонист и му направи паметник в Скопие, пред Съдебната палата. Новото правителство, на Заев, веднага срути паметника, още през първата седмица от идването си на власт... Днес името на 

Кьосето е извор на омраза срещу всичко българско

 и всичко, което говори за връзката на македонците с традиционното ВМРО на Х. Татарчев, Делчев, Груев и другите основатели на организацията в Солун...
А сега за действителността без въображение.
Жестокостта на новата власт и привилегиите от „усвояването на свободата”  първи са почувствали гражданите на Прилеп. Веднага с влизането на партизанските единици в града, започва арестуването на всички онези, за които се предполагало, че може да са опасни за народната власт, дори и на онези, които били неблагосклонни, но съгласни с новата власт. За няколко дни са убити следните лица: Димче Топличанец-Клайнето, шивач, на 43 години, потомък на един от падналите герои в битката на връх Ножот  в 1907 г.; Ордан Дебеломесо, на 70 години, основател на Комунистическата партия в Прилеп; неговият син Христо Йорданов-Дебеломесо, студент; Трайче електротехникът от с. Селце; Коце Кюрчиев, един от основателите на Комунистическата партия на Югославия в града (той се самоубива при опита да бъде арестуван); Александър Хаджиздравев, юрист, потомък на възрожденското семейство Хаджиздравеви и внук на един от основателите на ВМРО, Андон Димитров; после неговият чичо Панче Хаджиздравев, завършил физика и математика в Лиежкия университет, Белгия (от мъка за внука се самоубива, оставяйки прощално писмо с думите на Даме Груев: „По-добре ужасен край, отколкото ужас без край”); Ицко Иванов Сърчарот, търговец на стъклария; Илия Ристески-Лажо; Дончо Северски от Варош, бивш организационен секретар на ВМРО в турско време; Мамин Колю, шивач; Мирко Симоновски, на 65 години, кмет на село Десово, братовчед на Димитър Талев (той бил обесен лично от Вера Ацева); после Илия Оровчанец-Никодинец; засега непознатият Ицко Радески и Милан Гюрлуков от Кривогащани, стар ВМРО-вски войвода.
Има някаква закономерност в извършените убийства, която няма общо нито с вярата, нито с българската власт, нито с някаква идеология. Александър Хаджиздравев бил прокурор по време на войната, работил с българските полицейски служби на професионално равнище, затова знаел кой от заловените партизани и комунисти как се е държал по време на разпитите. Неговото убийство е решено още докато партизаните са били в гората и е организирано така, че да бъде извършено от негов съсед, някой си фурнаджия, а на делото да му се даде вид, че това е в резултат на комшийско неразбирателство. Някой е искал да прикрие следите за собствените връзки с българските служби за сигурност. Ордан Дебеломесо и Коце Кюрчиев са били вероятно най-старите членове на Комунистическата партия в Югославия още от 1921 г., лежали по затворите в Сремска Митровица и Лепоглава и биха могли много неща да кажат за държанието на някои изявени комунисти пред сръбската кралска власт. Техните връзки с комунистите още от времето на Милан Горкич и Петко Милетич били дебели и стигали както до Белия двор в Белград, така и до хотел „Лукс” в Москва. Те е трябвало да бъдат ликвидирани без съд и присъда, защото само мъртвите не говорят.
Убити са и двадесетина българи от местната администрация, начело с коменданта на гарнизона, някой си подполковник Белчев. Убийства без съд и присъда трябвало да се извършат и на други хора, но Ченто, тогава все още на власт, бил възпрян от планираното по-голямо клане в Прилеп. Интересна е смъртта на Димче Топличанец-Клайнето. Той бил отведен при Темпо на разговор, Темпо уж щял да му прости всички „пробългарски” грехове, но с условието да издаде имената на приятелите и другарите на Методи Шаторов-Шарло от Прилеп. Клайнето отказал и Темпо лично го застрелял на видно място. В Прилеп се е случил и един куриоз. Там „народната власт” организирала тълпи от млади хора, които по цели нощи скитали из улиците, викали „смърт за народните врагове”, а най-интересен е лозунгът „Зора Дембалица на сапун ще я направим”. Каква идея, да я правят на сапун, а казват, че никой не знаел за съдбата на евреите! Думите се отнасят за Зора Геракова Думбалоска, която е убита от нейния съпруг, верен слуга на новата власт... Нормално, това убийство остава ненаказано...
А, бе! Какъв Кьосето, какви глупости, дреболии! Той бил човекът аматьор, най-обикновен дилетант в работата... тези били майстори, които са чели Абрашевич.
В Куманово листата изглежда страшна: д-р Йосиф Андонов, лекар, бивш член на ММТРО; Кръстю Лазаров-Кумановски (Конюшки), 70-годишен, стар войвода на ВМРО и борец както срещу турците, така и срещу сърбите; Богдан Шекерджийски, Трайко Джимрески, Киро Мургашински, Петър Кралевски, Тодор Сопотски, после цяла плеяда хора от 32 до над 70 години, за да завърши с убийството на стария екзархийски учител още от турско време Теодоси Джартов. Вече в напреднала възраст, той бил арестуван и разпитван, вероятно неговите отговори не били по кефа на следователите, та го набедили за болен и бил откаран в болницата. Хвърлили го от втория етаж на болницата, само няколко минути преди да се срещне със семейството си. И той не трябвало да бъде изправен на съд. По време на кралска Югославия като „отявлен бугараш” бил осъден на шест години строг тъмничен затвор и лежал в Митровица и Лепоглава. Там се срещнал с много от комунистите, познавал поведението им в затвора и сработването им с властта, та затова трябвало да му бъде запушена устата, без съд и присъда...
В Куманово има още един куриоз. При влизането на партизаните в града, за комендант бил поставен някой си Кочо Попов, кумановец, книжар по професия и човек с напредничави убеждения. Арестуваните лица начело с д-р Йосиф Андонов, Кръстю Лазаров Кумановски, Мургашински, Джартов и другите му били представени, била издадена заповед за задържане и отведени в затвора. Когато за това разбира Светозар Вукманович-Темпо, нарежда всичките да бъдат убити без съдене. Кочо Попов се възпротивил, твърдял, че съдът трябва да се произнесе за техните дела. Темпо няколко пъти разпитвал и нареждал всички да бъдат екзекутирани, но Кочо Попов не разрешавал. Накрая Темпо му изпратил телеграма, с която го викал на „консултация” в Белград, а „патриотите темповисти и колишевисти” от УДБ-а свършили работата в отсъствието на коменданта Попов.

За избитите във Велес на 14 януари 1945 г. 

се знае почти всичко. Излишно е да се повтарят общоизвестни факти за насилието над тези хора, но все пак не е излишно да се кажат някои неща, които не са нови, но са по-малко познати. Главната личност на трагедията в тази мрачна януарска нощ е известният велешки лекар д-р Богдан поп Горчев. Той е завършил медицина във Виена, а съпругата му е завършила фармация също във Виена. Той бил един от основателите на ММТРО, а съпругата му основателка на женската секция на ММТРО. Двамата живеели във Велес. Трябва да се знае, че Богдан имал четири полицейски досиета: едно югославско от кралската полиция, което сега е в архивите в Белград, едно от австрийската служба за сигурност и, естествено, едно посмъртно, направено от УДБ-а. Никъде, в нито едно от тях, няма данни да е бил сътрудник на службите, бил е само наблюдавана личност заради своите патриотични (български) чувства. Бил син на македонската земя, тука се родил, когато завършил медицинския факултет тук се завърнал да работи.
В досието му от УДБ-а няма нито дума да е издал някого, да го е наклеветил или да е отказал да помогне на някого. Напротив, има сведения на велешани, които твърдят, че „той знаеше къде скитаме, знаеше откъде е раната от куршум, ама не казваше никому; дори ни даде пари за лекарства”. Е, возел се в колата (или файтона, за удбашите това не е ясно) с германския комендант на града... че с кого искате да се вози германецът, роден виенчанин, няма да тръгне с велешките копуци, които и македонски не знаели, бога ми, на тях и сега езикът не им върви. В цял Велес само той бил висшист, получил образованието си във Виена, както и неговата съпруга, къде другаде, ако не в неговата къща, ще слуша радио германецът и ще пие коняк?!
Велешкият случай, освен по многото жертви, е показателен и с други куриози. Никой не знаел например къде са закопани 53-ма убити велешани. Роднините им търсили телата да ги погребат, но всякъде срещали вдигане на ремене и неопределени отговори. Истината обаче е друга... мнозина знаели, но не смеели да проговорят. Героят на тази история е обичаният човек, патриот от с. Отовица, Велешко, Тодор Гулев. Мой приятел от едно време, през една от богатите вечери в гостолюбния му дом той ми каза, че и със затворени очи, в полунощ, може да намери мястото, където са застреляни велешаните. Журналистът и фоторепортер от „Фокус” Драги Новоселски, добър приятел на Никола Младенов и негово протеже (за съжаление и двамата са вече покойници), който беше с нас на гости, през следващите няколко дни, вече с журналиста Стево Шароски, също от „Фокус”, заедно с Тошо Гулев намериха мястото, наистина в полунощ, както каза Гулев. Излезе голям репортаж във „Фокус” и кълбото започна да се размотава. Потвърди се, че затворниците са били закарани на лобното място вързани и не са били застреляни, а убити с търнокопи, секири и мотики  от няколко италиански пленници. После са били застреляни военнопленниците и всички са били заровени в една или две близки ями. Историята беше публикувана във „Фокус” някъде в средата на 90-те години на ХХ век и предизвика голям интерес, но тогавашната власт на СДСМ и Киро Глигоров не си помръдна и пръста. Отговорът беше, че ставало дума за врагове на народа, че някои от убитите били контрачетници и съденето на виновните не би имало смисъл... (”Контрачетници” са наричани участниците в българската доброволна организация „Охрана”, които били единствените защитници на българското население в Егейска Македония, борили се по-късно и срещу комунистите и партизаните, организирани в чети; оттам и терминът „контрачетници” – бел. ред.) 
Сега вече се вижда, че тук се прави ясна разлика. Кьосето не представлява никаква опасност, той е само обикновен извършител, а това са „поетически образовани” последователи на Абраш, които вероятно са изучавали неговата поезия заедно с Маркс-Енгелсовия „Манифест” някъде в гората или в дълбока нелегалност, чакайки своя 

час на „червено отмъщение”

За да получи историята своя логичен край, журналистът Стево Шароски ходи в Белград да търси военния комендант, генерал Йефто Шашич, някакъв черногорски селянин, изпратен във Велес да решава „случаите на народни врагове”. Намира го на адреса му на ул. „Пролетарски бригади”, в центъра на града и иска да направи интервю с него. Черногорският генерал му треснал вратата под носа и го изгонил навън. Но не е само Йефто Шашич замесен в екзекуциите. За него се знае, че бил „пияница по професия” и селски насилник, та в новогодишната нощ на Стара Нова година го заливали с обилни количества алкохол. Той само дал нареждането, а главните екзекутори били Ратко Пановски, някой си Никче от Св. Никола, който по-късно станал шеф на милицията, партийният активист от Велес Боро Колобар, а всичко било извършено по заповед на коменданта на Велес Киро Попадиче... Колишевски знаел какво става и бил съгласен.
Има и друга оценка за случващото се в Македония по това време. Старият македонски революционер Пецо Трайков, като изявен антифашист, в това време е комендант на партизанската бригада „Гоце Делчев” и действа в Македония, в рамките на НОВ (Народно-освободителната войска) на Македония. По-късно, в книгата си „Национализмът на скопските ръководители”, той ще напише: „Убийствата в Македония бяха наредени от Александър Ранкович, Светозар Вукманович Темпо и Милован Джилас. Извършителите на зловещата наредба бяха Цветко Узуновски Абаз, Михайло Апостолски и Боро Чушкар, а всичко се осъществяваше под ръководството на Славе Максимович, тогавашен шеф на УДБ-а в Скопие, за което беше възнаграден с поста министър на вътрешните работи на Черна гора.
Дали властта е знаела какво се случва в Македония, дали някой от тях е знаел какво правят наследниците на поета, който искал „червена кръвчица”, дали на някого му е хрумвало, че сега има нови „кьосета”. Вероятно да, знаели са... кажи-речи всичките са били белградски възпитаници, а мнозина носели в себе си както стиховете на младия поет-ликвидатор, така и, в наследство, историята на Кьосето... само че тук някъде са объркали конците.  Всяко убийство, извършено от Кьосето, е по заповед на ЦК на ВМРО или лично на Гоце Делчев, при това в условията на липса на собствена държава; ликвидирането е за конкретни действия, а петдесетина години по-късно партизанските „ликвидатори-кьосета”, при наличието на македонска държава, войска и полиция, убиват ей така, на случаен принцип или в резултат на заговор на някакви неидентифицирани политически групи. Но цялото македонско ръководство знаело какво се случва и всички били съгласни. Съдбите на арестуваните били предрешени, а за бъдещите ликвидации нямало никакво двоумение.
Второто заседание на АСНОМ от 28 до 30 декември 1944 г. потвърждава насилието и беззаконието. Чуват се страховити гласове, а кааното днес може да се прочете в официалните документи на АСНОМ. В своето изказване Люпчо Арсов ясно заявява, че „при изграждането на държавата ще се срещнем с голям брой противници, които грубо са навредили на националните интереси на македонския народ”. Никола Минчев напомня на народа да не забравя, че „за да се изгради мощна Югославия, трябва да се подпомогне сръбският народ, дал жертви за своята и за свободата на македонския народ”, а Киро Мильовски завършва речта си с лозунга: „Смърт за предателите”, последван от аплаузи от целия състав. Най-директни са Лазо Мойсов и Лиляна Чаловска. Мойсов открито иска смъртни присъди за всички престъпници, да се съдят на място и веднага да се екзекутират, а Чаловска запалва залата със своето „отмъщение, отмъщение иска народът”! От всички изказали се единствен Ченто се държи миролюбиво, без закани, но и той е наясно, че нещата са тръгнали в посока, която не може да бъде променена. Сигурно е предчувствал и собствената си съдба.
Нещата стават съвсем отчетливи, когато в. „Нова Македония” в брой 30 от 11 януари 1945 г. в своята уводна статия, онасловена „Да пазим единството в нашите редове”, в един много дълъг текст за това време, ще напише, че трябва „да се убиват убийците, чкатровци, гюзеловци, китинчевци, тома-петровци, кочо-робевци и др.” Текстът излиза само два дни преди велешкото злосторство, сякаш потвърждава, верифицира тяхната смърт, както и всичките предходни злодейства.
Случаят с петимата студенти от Струмица, познат като „Струмишката петорка”, е добре познат на македонската общественост. Петимата струмишки студенти Стево Топчев, Мирко Пецев, Юрмов, Белев и Георги Костуранов са отведени от органите на УДБ-а до границата с Гърция край село Дорломбос и хладнокръвно са убити. За случая режисьорът Горан Тренчовски направи филм, който беше видян от македонската публика и получи добра оценка. Трябва само да се напомни, че физическите убийци на младежите от Струмица не са открити, но се знае, че тогавашният партиен секретар на Струмица – Мара Минанова, е инициатор и автор на заповедта за екзекуцията, а е участвал и някой си струмичанин Фончев. Минанова завърши своя живот в лудницата в Бардовци, а струмичани говорят, че я е застигнал „божият съд” за извършеното. Не вярвам в това, мисля, че жената си е била луда по рождение и само такава е можела да се изкачи толкова високо по македонската болшевишка стълба на йерархията. Фончев съм го виждал в Струмица. Пиеше си кафето мирно и свободно, той с Бога „няма връзка”... никога не е и имал.

Злодеянието в Струмица 

е последната проява на колективно убийство на невинни хора, убийство без съд и присъда. То е извършено на 13 август 1951 г. и с това се слага край на шизофренната епоха на „военния комунизъм”. Повечето от „усвояващите свободата” са вече ликвидирани, а оцелелите ще трябва да откриват и налагат новите, демократични пътища за достъп до идеалите на свободния свят.
Партизанските „кьосета” стават примерни граждани, образоват се в работническите университети, говорят срещу „българското ВМРО”, но славят и учат Коста Абраш, любителя на „червената кръвчица и червеното отмъщение”... за Кьосето не говорят, той е тяхната мрачна реалност. За Декларацията на Коминтерна, с която се потвърждава създаването на македонска нация, никой не говори, но македонският въпрос от териториален става национален, а Македония от истински мултиетнична и мултиконфесионална става националистическа и македонистична... партизанските кьосета триумфират, това са техните звездни мигове.
След смъртта на Йосип Броз Тито през май 1980 г. започна да се усеща гниенето на разпадащата се югославянска плът, а онези с по-развит политически усет вече долавяха кървавата драма, която ще разчисти сърбоюгославската и сърбокомунистическа мъгла в простора на държавата, за която беше пролята толкова невинна кръв. Ако днес имаме изрази като файтон-партия, султан-партия, за онова време би могло да се каже, че живеехме в държава-султан /Тито/ партия. Такива ни бяха и тържествените песни.
В онези години съюзен секретар (тоест министър) на вътрешните работи на СФРЮ беше генерал Франьо Херлйевич. Партизанин, борец за свобода, командир на дивизия, той беше олицетворение на всичко, което може да постигне в кариерата един комунист. През 1970 г. той на два пъти посети Скопие. Първия път беше тук на път към Гърция за среща с техния „пръв полицай”. В Скопие имаше среща с актива на вътрешните работи и ДБК (Дирекция за безбедност /сигурност/ и контраразузнаване), където тържествено обяви, че отива в Гърция да преговаря „за македонско-гръцките отношения, както и за съдбата и бъдещето на децата-бегълци от Гражданската война”. По-късно се разбра, че безсрамно е лъгал, изобщо не е поставял такива въпроси. Неговата теза е била да се спаси онова, което може да се спаси от СФРЮ...
Второто му посещение беше някъде около 1982 г., пак на среща с удбашката номенклатура, където на старите и заслужили функционери на ДБК подари пистолети „Колт” и револвери „Смит и Уесън”. Всички в ляво на дръжката имаха плочка с гравирано името на наградения за заслуги и подписа на Херлйевич. Тогава държа по-дълга и досадна реч за светлото минало на югославските народи, „сред които и ние сме участвали със своята работа”, а някои от присъстващите, повечето принадлежащи към традициите на комунистическите „кьосета”, се подсмихваха неопределено. При връчването на пистолетите един стар удбаш, партизанин с медал, се обърна към него и му рече: „Друже генерале, всички ние знаем какво е било вчера, кажете ни що ще бъде утре...”
Ех, това, какво ще бъде утре, е част от нашата тема. Е, знае се... ще има референдум, референдумът или ще успее, или няма да успее, но независимо от неговия резултат днешното правителство и парламентът ще внесат за ратифициране договора с Гърция и за влизане в НАТО. Към НАТО ще се тръгне в началото на следващата година, за Европейския съюз малко ще почакаме, а междувременно комисиите за езика, идентичността и историята между Македония и Гърция и между Македония и България ще започнат да работят... ето, това е моят отговор на стария удбаш, а Франьо Херлйевич и на сън не би могъл да помисли нещо такова. Има и още нещо, с голямо значение. Македонското общество е поделено; в опозицията и във ВМРО-ДПМН, поне в началото на създаването си, бяха и все още са наследниците на онези, които са били убити от любителите на „червеното отмъщение”, а в СДСМ са наследниците на убийците, наследниците на „червените кьосета”. Така някак са разпределени силите най-общо, но през последните десетина години ДПМН успя да привлече отпадъка от червените революционери... ще видим какъв ще е резултатът от гласуването...
Без оглед на това, македонско-българската комисия ще започне да работи. Не са гърците проблемът за нашия идентитет; проблемът е Ангел Димитров, шефът на българската комисия и познат дипломат, познат историк. Той ще отвори въпроса за съществуването на „македонците като нация” преди Илинден 1944 година, той ще обяснява каква националност е имал Гоце Делчев, каква националност са имали първите основатели и членове на сега вече историческия ВМРО, той ще ни разкаже историята такава, каквато никога официално не сме чували и... няма да има кой да ни защити. Международната научна общност е с него, а в следствие на това и политическата. Българската страна вече има не само броя, но и имената и презимената на всички убити от страна на комунистите, без съд и присъда, по 9 септември 1944 г., а броят им неколкократно преминава всички жертви, които Македония е дала под българска власт от 20 април 1941 г. до критичния 9 септември 1944 година. Той и неговият екип със специално задоволство ще се обърнат към ВМРО-вците, а особено към СДСМ-овците от „егейски произход” , за да им обяснят коя е и каква е вината на комунистите за отварянето на Гражданската война в Гърция, за ролята на „контрачетите” за запазването на македонския народ върху егейските територии и за това кой носи вината за разгрома. Знае ли някой тук, че на селяните от Дъмбени им е било раздадено оръжие от страна на контрачетниците, за да се пазят от гръцките фашистки експедиционни корпуси. Някой партиен активист убедил селяните да върнат оръжието, защото било българско и фашистко, а те щели да им донесат по-хубаво, съветско. Хората върнали оръжието, дошли онези от ПАОК (гръцка фашистка организация, извършвала погроми върху българското население в Костурско – бел. ред.) и сега всички знаем каква е съдбата на Дъмбени... а оръжието, което било германско – пушки и шмайзери „Маузер” (съществуващи от 1918 г. – бел. ред.) и пистолети „Парабелум” (австрийски пистолет, разработен през 1900 г. – бел. ред.)... ето, това ще бъде обяснено в комплект на „историята” и нейните евтини македонистични интерпретации.
Аз ще гласувам на 30 септември и 

моят глас ще бъде „ЗА” референдума и за НАТО и ЕС

 Мисля, че всички, които носят в себе си поне някаква жилка от традиционното ВМРО, трябва да излязат и да гласуват „ЗА”. Съветвам всички от СДСМ да не гласуват, да бойкотират. Положителният референдум, договорите с Гърция и България и пътят към ЕС ще бъдат отворени от злодействата на техните предци.  ВМРО-вците още от времето на Люпчо (Георгиевски – бел. ред.) бяха принудени „да се срещнат с историята”, бяха принудени да слушат по радиото и телевизията, да четат в „Нова Македония” гнусотиите на пропадналите комунисти за лидерите на ВМРО и тяхното минало. Що се не изприказва за Тодор Александров, за Ванчо Михайлов, какви ли не глупости слушахме и за Люпчо Георгиевски и неговия антураж! Това беше „нашата” среща с историята, сега на ред е срещата с историята на Заев и компания, на кадрите в неговата партия, а, Бога ми, и в ДПМН, на „внуците на червената буржоазия” – за нощните автомобилни произшествия, за функциите на МВР и УБД... че били подготвени кадри, професионалисти... вятър и мъгла!
Успехът на референдума ще е поражение за СДСМ и седемдесетгодишната окупация на земята от тях и от техните московски ментори. Затова онези, които водят кампанията се осланят на Путин, но те не са кадри на Груевски, а на Бранко, Глигоров и компания. Егоцентричният, комплексиран и слабообразован Груевски ги приобщил някога, когато са му се примолили и той ги защитил, а така задоволил безкрайното си его.
Сегашната власт успя да събори само паметника на „Кьосето” и да замаже името на единствения честен между „нашите” и „вашите”... Успешният референдум ще ги разруши, макар фигуративно, паметниците на „червените кьосета”, споменати по-напред.
Все пак кръчмарят ще дойде за своето, сметките трябва да бъдат платени...

Бележка на редакцията:  Владимир Перев е уважаван журналист от Скопие, анализатор и редовен автор на „Македонска трибуна” – Канада.