Този текст отдавна трябваше да напиша. Лазеше в душата ми дълго време, измъчвах се с историята, която ще прочетете, прехвърлях един тягостен детски спомен, често се замислях върху съдбата човешка, превратностите на православната църква и невъзможността десетилетия да осмислим пораженията комунистически върху нея. А те често са чиста проба издевателства и нечовешко отношение към водачите-клирици, пастерите народни и Божии служители.

            А бе толкова простичко, по народному справедливо и по православному смирено… Трябваше да стане преди повече от двадесет години… Просто Българската православна църква да канонизира избитите български свещенослужители заради вярата им, заради служението на ползу роду. Погиналите с мъченическа смърт в лапите на комунистическите сатрапи след септември 1944 г. Стотици са. И докато навсякъде, дори в Русия, избитите от комунистите свещеници отдавна са въведени в сонма на светиите, българските  мъченици за вярата стоят самотно и тъжно пред райските двери.

За един от тях ще разкажа – отец Константин Иванов Бъчваров от с. Торос, Луковитска околия, Врачанска епархия. Зверски убит от нашите комунисти в есенните дни на 1944 г. Дни на кървави и безсмислени отмъщения. На жестокост, непозната по тези земи.

Въоръжете се с молитвено преклонение, защото ми се струва, че сега е времето да се припомни за един от хилядите мъченици на православната вяра, който от десетилетия чака своето канонизиране, та поне поколенията да изкупят вината на червените безродници. Всуе…

            Ако минете някога през с. Торос се отбийте до църквата „Св. Св. Кирил и Методий”. Красива е. Строена от хората с техен труд и пари през 1880 г. В притвора има голям портрет на отец Константин, а в двора е гроба му. От надписа разбираме, че този свят човек е роден на 2.02.1902 г. в с. Торос и починал, т.е. убит на 30.10.1944 г. Тази година през септември отново бях в Торос и си спомних преживяното.

Та спомена за този гроб ме измъчва толкова години. Бях дете /13 годишен/, когато дойде съседа поп Антоний/още служи в селото/, потайно нещо заговориха с баба ми Радка, тя се защура из двора, накъса цветя от градината, омеси хляб и ме забра с тайнственост към църквата. С нейни дружки от махалата споделяха, че владиката „дал благословия да погребат презвитера Мария в гроба на отец Константин”. Обичайната траурна церемония не бе в селското гробище, а в двора на църквата. След време осъзнах, че съм присъствал на погребението на жената на отец Константин – презвитера Мария, че е било 18.10.1975 г.  и децата Донка и Иван измолили от врачанския митрополит Калиник да погребат майка си в гроба на рано погубения баща,

да съберат свещеническото семейство и в смъртта

Дълги години в селото се разказваше как в късната есен на 1944 г. докарали от Луковит отец Константин в затворен ковчег, не разрешили никой на го отвори и набързо го погребали там, където е служил цял живот. В този край имат обичая да погребват мъртъвците в нещо като гробница, изградена от тухли и покрита с ламаринен лист, който служи за капак. Та стигнаха копачите до тази примитивна гробница на дългогодишния селски поп, отвориха я … и жените от селото писнаха, ама писнаха от ужас. Няма да забравя никога повода за ужаса. Скелетът в гроба бе без един крак, а до черепа бе поставена кост от крака на отеца, заедно с обувката… Баба Радка и съседката леля Цветана през сълзи зашушукаха: „Ето защо не дадоха да се отвори ковчега едно време, рязали са го на парчета…” Тогава много-много не разбирах подметнатите реплики, след години разказите станаха релефни и разбираеми, тогава си спомнях ужасната гледка на костта с обувката, която не бе там където Господ е сътворил тялото човешко… Отец Константин е бил погребан с отрязан до коляното крак, поставен до главата му! Можете ли да си представите за какъв садизъм става дума!?

Жените измиха костите с вино и ги сложиха в платнена торба, а после в ковчега на съпругата, отец Антоний размаха кандилото, близките се простиха, раздадоха за „Бог да прости!” и церемонията приключи, но не и разказите за ужасната гледка и свещеническото семейство. Било е 18.10.1975 г.

 Каква е всъщност  трагичната история.

 Можете да я намерите и другаде. Ще посоча само значителния труд на игумения Валентина Друмева „Български свещеници пострадали и гонени за вярата в най-ново време”, том 10, Калофер, 2011г., стр. 7-13, но въпреки безспорната добросъвестност на благородната жена там има доста неточности, исторически непълноти и пропуски, които се дължат вероятно на липсата на време, а и на твърде стеснения ареал от достоверни източници. Така например тя твърди, че Лазар Станев, на който селото бе кръстено от 1954 до 1990 г. е „бил партизанин и е убит” и предполага, че една от виновниците за смъртта на от. Константин била сестрата на Лазар  Мара Станева. Свещена и благородна глупост. Лазар Станев е крайно ляв земеделец, деец на т. нар. „Единен фронт” и никога, дори за ден не е помирисвал партизанство, още повече, че умира през 1938 г. Тихо и кротко си е учителствал в Торос /преподавал е на баба ми/, разнасял призиви за въоръжена борба срещу буржоазията, става дори народен представител, но заболява от туберкулоза, изпратен е на лечение със средства на Коминтерна в Москва, където завършва Ленинска школа и участва в 7 конгрес на Коминтерна. Съветските лекари не успяват да му помогнат и умира в дома си през 1938 г. Въпреки убежденията си е опят в последния си път от същия отец Константин. А що се отнася до Мара Станева от времето, когато я развеждаха по училищата си спомням, че тя бе доволно сенилна, не подбираше приказките си, но не съм чул някой да я обвинява за смъртта на свещеника.

Та ето каква е истинската история накратко.

Отец Константин Бъчваров е с огромен авторитет в селото, стриктен свещенослужител и много ерудиран мъж. Взирам се в кръщелното свидетелство на майка ми № 45 от 6 септември 1936 г., в което с красив калиграфски почерк е написано от свещеника Константин Ив. Бъчваров, че се родило „отроче от женски пол на 30 август в енорията на църква „Св. Св. Кирил и методий” и се именува при свето Кръщение Николинка и възприето от св. Купел от Неша Петкова Георгиева”. Следват подписи на енорийския свещеник, печати на Българската екзархия, на Врачански епархийски духовен съвет, таксова марка от 5 лв. на Светия синод… След още 6 г. отец Константин ще кръсти и леля ми. И двете пазеха кръщелните си свидетелства и особено се гордееха, че ги е въвел в православната вяра този „благ и свят човек”. Аз разбрах повода за гордостта им в оня есенен ден на 1975 г. и после от многобройните разкази на хората, които са го познавали.

В началото на 1944 г. в селото дошла жандармерия и блокирала няколко къщи, в които се предполагало, че се крият партизани. От Торос наистина имало трима-четирима, които свободно си ходели при партизанския отряд „Г. Бенковски”, а като поогладнеели се връщали пак в селото, понаяждали се и  излизали за разнообразие в гората. Дори се гордеели, че са от „червения Торос”/колко е било червено селото личи от резултатите при изборите за 6 Велико народно събрание: БЗНС- Н. Петков/бяла бюлетина/ – 1 834 гласа, Отечествен фронт /червена/ - 543 и Демократическа партия/морава/ - 84. А в Луковитска избирателна околия депутат става Трифон Кунев, който през цялото време на кампанията е в затвора, заради величавите „Ситни-дребни, като камилчета”/. Но да се върнем в началото на 1944 г. Селото е блокирано, хората се изплашили да не пострадат невинни хора и повикали на помощ най-авторитетния човек отец Константин. Той отишъл при началника на жандармеристите и го уверил, че в селото няма „шумкари”, няма хора, които са против властта и смирено му обяснил, че така само ще настроят хората срещу тях, а той заложил авторитета си на Божи служител, че в Торос всичко ще е мирно и тихо, само да не загинат мърцина млади хора. Отец Константин бил внушителен като осанка и авторитет сред енориашите, та изглежда успял да убеди жандармеристите да не се правят обиски или не дай Боже арести в епархията му. Извикал  кмета, директора на училището Тодор Бочев и заедно с жандармеристите отседнали в кръчмата на Семко Цацов. Тогава така е било - на хапване и вино местните първенци стопявали злите намерения. Гощавката продължила до късно, но отец Константин държал да изпрати гостите лично и да се увери, че няма никой да пострада. Историята е разказвана от много селяни без особени различия. Тук ще цитирам какво съм записал през 1991 г. от разказа на баба ми Радка Джавезова: „Отец Костадин тогава спаси селото, защото всички знаеха, че в две – три къщи има наистина нелегални, май и Мара /сестрата на Л. Станев/ бе излязла в гората, Гатю, Иван, Големия Фъстък… Изпрати ги чак до края на селото, по пътя за Дъбен, та да се увери, че няма да стане сакатлък в Торос. Благодарение на него в селото няма нито един убит в онези времена, докато в съседното Дерманци има 6 момчета, които ги застреляха в нивите, но пък след Девети в Дерманци няма избити, а тук – колкото душа ти иска.”

 Да, но откъде е могъл да знае отец Константин какво ще стане на 9.09.1944 г.!?

Червенобрежкият партизански отряд „Георги Бенковски” бил на излет някъде между селата Торос и Дъбен, минал камион, арестували „врага-шофьор”, но той им казал, че Съветската армия е взела властта. Изгърмели няколко пъти във въздуха от радост и се натоварили на камиона. „Превзели” Торос без никаква съпротива и спретнали митинг, на който говорили Пеко Таков, Вълка Горанова, Митка Гръбчева, че даже и местната атракция Гена Абисинката, бивша Уруспията. В комунистическата еуфория с типичното перверзно желание за кръв поръчали на местните да намерят „фашисти, които заслужават народния гняв”. Да, но не могли да се сетят за такива „елементи”. И тогава един от местните червени /биографичния комунист Иван Николов/ се „сетил” за ония „гадове”, които яли и пили с фашистите при блокадата. Всъщност „гадовете” били спасителите на селото от безсмислени жертви: Отец Константин Бъчваров, директора на училището Тодор Бочев и кръчмаря Семко Цацов. Разпръснали се из селото партизаните и започнала кървавата вакханалия, но да дам думата на свидетеля баба ми Радка: „Тичаха из селото като пощуряли с автомати и пистолети. Тодор Бочев го уби лично Митка Гръбчева в тая стая откъм шосето, пред очите на детето му. Тя влязла в къщата с още няколко партизани, а детето се молело да не закачат татко му, придружителите и` се сепнали, притеснили ги молбите на момиченцето, а тя извадила пистолета и го застреляла. Кръвта по стените стоеше години след това. Семко Цацов като ги видял се опитал да бяга, ама го простреляли и с кървищата го откараха в Луковит. Умря на другия ден. А попа го вързаха и го прекараха през селото, а той човека не разбираше какво става, блъскаха го и ритаха по улиците. Откараха го в Луковит. После Райко Банов, който също бе прибран разказваше как са се гаврили с него. Оскубали му брадата, яздили го и го карали да реве като коза. В Торос го докараха в затворен ковчег и на погребението пазеха милиционери. След седмица – две жена му и двете деца забягнаха и не искаха да чуят и видят никой от тоя край. А отчето бе много добър, мъдър човек, хората го обичаха, защото пееше много хубаво, а бе и едър, висок мъж, красавец… Човекът от Торос, който ги посочи и носи вина за смъртта им е Иван Николов – стар комунистически деятел в селото, който дори и неговите съпартийци не обичаха много-много, но се страхуваха, беше жесток, отмъстителен човек, целият свят му бе крив… Много хора си отидоха мърцина заради него и още двама-трима.”

 Скоро от стария приятел Кольо Даскалов /бивш заместник-министър на отбраната/ научих още малко за смъртта на торошкия свещеник. По това време вуйчото на Даскалов Веселин Рабчев – кмет на с. Ракита също е задържан в Околийското управление на милицията в Луковит. Кольо почти дословно предава разказа на вуйчо си: „Основният бияч Митко Шефа/само това се знае за изверга/ буквално довлече попа на Торос в напълно безпомощно състояние – потрошен, неподвижен, не можеше да говори, после започна да хърка.  Аз се развиках за помощ, започнах да тропам по вратите, оня Митко Шефа дойде, погледна попа, а той вече и не хъркаше и с усмивка процеди: „А, той пръча, много лесно умря!”. После отмъкнаха тялото някъде…”.

            Дали още тогава отец Константин е бил мъртъв никога няма да научим, но безспорно са продължили с гаврите… Пак ще го повторя – рязали са тялото на Божия служител на парчета! И пак се сещам за оная кост с обувка до черепа на този свят човек… Ужасът на комунистическия терор, стоварил се върху пастера на едно българско село. И то в средата на 20 век. Нека психолози, антрополози, социолози, народоведи, краеведи и каквито още се сетите се опитат да го обяснят, доколкото въобще подлежи на нормално обяснение комунизма.

Отец Константин е само един от стотиците православни свещеници, избити без съд и присъда след възшествието на българските комунисти. Изследователите сочат броя им от 150 докъм 200 пастери. Мъченически погубени заради вярата. Православната вяра. В Русия са канонизирани над 600 православни свещеници, убити от комунистическия режим, а католическата църква обяви десетки техни мъченици за светии, някои от тях са българи, също избити от атеистичната власт. В Родината ни нито един от тези свещеници не е в сонма на светиите, защото, както писа Димитър Талев /между другото, заточен след Богданов дол в Луковит/ още през 1937 г.: „Комунизмът ще си отиде дори в Съветска Русия, но последния жив комунист на тази планета ще умре в България”.