По-висок данък върху второ и трето жилище - прецедент или позната практика

Идеята за въвеждане на по-висок данък върху второто и третото жилище у нас предизвика бурни обществени реакции, след като управляващите обявиха, че обсъждат подобна промяна. Макар предложението все още да няма конкретни параметри, подобни механизми не са прецедент в Европа, пише "Дарик". В редица държави собствениците на втори имот вече плащат по-високи местни данъци или допълнителни такси, а целта е не само да се увеличат бюджетните приходи, но и да се ограничи задържането на жилища като инвестиция в условията на жилищен недостиг.

Най-ясният пример е Англия, където местните власти разполагат с правото значително да увеличат данъка върху вторите жилища. В Англия местните власти имат правото да начисляват до 100% надбавка към основния местен данък за втори домове (т.е. плащане на двоен размер). Общините могат да наложат допълнителна такса, която на практика удвоява размера на местния Council Tax за имоти, които не се използват като основно жилище. Основният аргумент е, че в редица райони голям брой ваканционни и инвестиционни имоти остават празни през по-голямата част от годината, което допринася за недостига на жилища и повишаването на цените.

Подобен подход съществува и във Франция. Там общините в районите с недостиг на жилища могат да увеличават местния данък върху вторите жилища с до 60%. Освен това страната прилага и допълнително облагане на жилища, които стоят необитаеми за продължителен период от време. Основната идея е собствениците да бъдат насърчени да ги отдават под наем или да ги продават.

Италия също прави ясно разграничение между основното и останалите жилища. В повечето случаи основното жилище е освободено от общинския данък IMU, докато вторите жилища подлежат на пълно облагане. Това означава, че макар да няма специален "данък второ жилище", собственикът на допълнителен имот плаща значително повече в сравнение с човек, който притежава само един дом.

В Италия има ясно разграничение между основното жилище и останалите имоти. В повечето случаи основното жилище е освободено от общинския данък IMU, докато вторите жилища подлежат на пълно облагане. Това означава, че макар да няма специален "данък второ жилище", собственикът на допълнителен имот плаща значително повече в сравнение с човек, който притежава само един дом.

В някои страни мерките са насочени не толкова към годишното облагане, колкото към самото придобиване на повече имоти. Полша например въведе по-висок данък при покупката на голям брой жилища, насочен основно срещу инвеститори и компании, които изкупуват цели жилищни комплекси. Така държавата се опитва да ограничи концентрацията на жилищна собственост в ръцете на малък брой участници на пазара.

На този фон България всъщност вече има елемент на диференцирано облагане. Според Закона за местните данъци и такси основното жилище ползва 50-процентно намаление на данък сгради, докато всички останали имоти се облагат с пълната ставка. Това означава, че още сега съществува данъчно предимство за единствения дом, макар разликата да не е толкова голяма, колкото в някои западноевропейски държави.

В повечето европейски държави по-високото облагане на вторите жилища е само част от по-широка жилищна политика, която включва стимули за отдаване под наем, ограничения върху празните жилища и мерки за увеличаване на жилищното строителство.

Опитът в Европа показва, че няма единен модел. В някои държави се плаща по-висок годишен данък за второто жилище, в други се облагат по-тежко празните имоти, а трети използват по-високи данъци при покупката на повече жилища. Общата цел обаче е една – да се намери баланс между правото на собственост, нуждата от приходи в местните бюджети и достъпа до жилища за хората, които търсят първи дом.