Идеята за подводен тунел под Атлантическия океан, който да свързва Ню Йорк и Лондон за по-малко от час, звучи като технологична фантазия от XXI век. Проектът, оценяван на около 20 трилиона долара, често се представя като логично продължение на напредъка при маглев влаковете, вакуумните тръби и свръхбързия транспорт. Но зад впечатляващите числа и амбициозните обещания стоят сериозни технически, икономически и геополитически въпроси, които поставят под съмнение реалистичността на подобен проект.

Концепцията предвижда изграждането на приблизително 5 500 километра подводен тунел под дъното на Атлантическия океан, в който влакове – вероятно маглев системи във вакуумна или почти вакуумна среда – да се движат със скорости над 4 800 км/ч. Това би позволило пътуване между Европа и Северна Америка за около 50–60 минути, вместо сегашните 7–8 часа със самолет.

Често се прави паралел с тунела под Ламанша, който свързва Великобритания и Франция. Само че това сравнение е подвеждащо.

Защо сравнението с тунела под Ламанша не издържа

Тунелът под Ламанша е дълъг едва 50 километра, от които около 31 километра са под вода, и е строен в продължение на близо 6 години при относително стабилни геоложки условия.

Атлантическият океан обаче е напълно различно инженерно предизвикателство. Говорим за строителство на дълбочини от няколко километра, при екстремно налягане и в зона със силна тектонична активност, включително наличието на Средноатлантическия хребет. Това е среда, в която достъпът за изграждане, инспекция и поддръжка е изключително ограничен, а всяка структурна повреда би имала последствия, които днешните технологии трудно могат да управляват в реално време.

Инженерно погледнато, това не е „по-дълъг Ламанш“, а напълно различно предизвикателство, за което няма съществуващ прецедент.

Технологиите още не са готови

Маглев влаковете и вакуумните тръби съществуват предимно като експериментални или ограничени наземни решения. Няма нито един реално функциониращ вакуумен транспортен коридор на хиляди километри, още по-малко под океан.

Основни нерешени проблеми включват - как се поддържа вакуум в тръба с дължина хиляди километри, как се реагира при авария или разхерметизация под океана, как се евакуират пътници
как се осигурява постоянна структурна стабилност.

В момента няма нито инженерни планове, нито държавно одобрени прототипи, които да доближават подобен проект до реализация.

Цената: икономически абсурд?

Сумата от около 20 трилиона долара често се представя като „инвестиция в бъдещето“. За сравнение, това е повече от годишния БВП на САЩ и няколко пъти повече от всички големи инфраструктурни проекти в света взети заедно.

Дори при оптимистични сценарии възвръщаемостта е съмнителна. Цената на билетите би била изключително висока, а броят на пътниците – ограничен. Авиацията, въпреки екологичните си проблеми, остава значително по-гъвкава и икономически ефективна.

Проект от подобен мащаб би изисквал десетилетия международна координация между правителства, регулатори, екологични организации и финансови институции. Към момента няма официална подкрепа от нито една държава, нито дори работна междуправителствена рамка.

Идеите, приписвани на визионери като Илон Мъск, по-скоро служат за провокация и вдъхновение, отколкото като реален план за действие.

Подводният тунел между Ню Йорк и Лондон засега остава по-скоро символ на човешката амбиция, отколкото реалистичен инфраструктурен проект. Той показва докъде стигат мечтите за свръхбърза мобилност, но също така подчертава границите на днешните технологии, икономика и политическа воля.

В близко бъдеще небето, а не океанското дъно, ще продължи да бъде основният път между континентите.