Радан Кънев

Вече пълни две години (от началото на масовите протести през лятото на 2020г.), България е в дълбока политическа криза и почти постоянна парализа на институциите. 
Отрицателните последици и рисковете от това състояние са неизброими. Като се започне от системния провал с превенцията на Ковид-19 и десетките хиляди предотвратими жертви на пандемията и се стигне до далеч най-важното днес - системният риск за националната сигурност, свързан с продължаващата пълномащабна война до границите ни. И се премине през инфлацията и рисковете за енергийната сигурност, съответното задълбочаване на обществените неравенства, драстично забавяне в адаптацията към европейските климатични и енергийни политики (и фактическата липса на участие в изработването им на правителствено ниво), забавяне на Националния план за възстановяване и Териториалните планове за справедлив преход и особено на вътрешните реформи, свързани с тях,  продължаващата (и ускоряваща се) деградация на съществени дялове от правосъдната ни система и ключови регулатори, забавяне на безкрайно закъснялата модернизация на армията... 

Повечето от тези рискове и проблеми не могат да бъдат пресрещнати без силно правителство и активен, работещ парламент. И това беше ясно от есента на 2020г. Но оттогава се сблъскахме с овчето упорство на Борисов да завърши безнадеждния мандат на 44 НС, парализа и неспособност на 45 и 46 НС изобщо да сформират кабинет. 
Победата на новосформираната ПП и съставянето на кабинета Petkov   в 47 НС бяха глътка въздух, но тя беше (съвсем очаквано) кратка и недостатъчна. А предвид ролята на БСП като ключов коалиционен партньор,  линията на Президента във външната политика и ролята на ИТН като де факто представител на предишното управление в кабинета - и доста непълноценна. 

Днес -  в последните дни  или часове на последния мандат за съставяне на кабинет в 47 НС - всички си задаваме простия въпрос: 
"Кое е по-добро - нов кабинет в 47 НС или избори за 48 НС през есента?" 
(Аргументи - стотици. Не е тайна, че аз споделям, съвсем логично, тези на политическата сила, която представлявам - Демократична България.)
Но по-важното е, че въпросът е грешен. Верният въпрос, от две години насам, е какво ни доведе до това състояние на криза и какъв е изходът от нея, а не коя от двете лоши алтернативи, които НЕ СА изход от кризата, да изберем. 

Лесният отговор е, че до кризата ни доведе управлението на ГЕРБ и ДПС и е достатъчно те да останат извън властта. Този отговор е верен, но вече упорито доказано - много, много непълен. ГЕРБ и ДПС са извън властта година и половина и нямат мнозинство в нито един от три поредни парламента. Те трябва и да останат извън властта здравословен период от време.

Трудният отговор е, че политическите сили в България изглеждат неспособни на общо усилие да дефинират национални проблеми отвъд партизанския интерес и взаимната неприязън и да формулират минимална обща визия за бъдещето - и непосредствена, и стратегическа. И съответно - необходимото ниво на съгласие между власт и опозиция, което да даде тласък на развитието. 

И това е проблем, който е  валиден и през септември 2020, април и юли 2021, юли 2022 и октомври 2022г. Но сега - заради войната и икономическите последици от нея - е стократно по-валиден, отколкото преди две години. Способността на една управленска система - в нашия случай парламентарната ни демокрация - да осигури стабилност по време на война и екстремни рискове е критерият за нейната жизнеспособност. И съответно - за наличието на общ инстинкт за самосъхранение на обществото и политическата нация. В момента, наличието на такава жизнеспособност и такъв инстинкт "висят" сериозно недоказани. 
Преди или след нови избори, трябва да бъде намерен подход за решаването на този проблем - иначе спираловидната политическа криза ще компрометира както епизодичните успехи като постигането на разумно споразумение за преговорите на ЕС със Северна Македония, така и постигнатото от кабинета "Петков" (а то не е малко).
Но най-вече - рискува да провали основната ни опора и предимство -  силният тренд в българската икономика и особено в промишлеността, който е заслуга много повече на българското общество, отколкото на управленията.