Иван Петровски

Въпреки фокусът върху глобалната пандемия от Covid-19, малко вероятно е датата 9 май, бележеща края на Втората световна война в Европа, да бъде лишена от внимание. Традиционно този ден се отбелязва в редица държави от Централна и Източна Европа, както като официален празник, така и на неформални начала. Тенденцията не подминава  и страната ни, която все още е осеяна с монументи от близкото минало, призоващи за признателност към „Съветската армия освободителка“. Подобни паметници, 

наследство от тоталитарното изкуство и социалистимческия  реализъм

 доминират пейзажа в големите ни  градове. И това при положение, че Червената армия не води бойни действия в България, съответно и не дава жертви. Загиналите при пиянски инциденти и разстреляните за мародерство са част от друга статистика. Но ако паметниците са просто остатък от една отминала епоха, руските власти не пропускат всеки един удобен момент, за да припомнят как Червената армия е „освободила“ Източна Европа от хитлеристка окупация. Сякаш обаче Владимир Путин и администрацията му не се задоволяват с това постижение от регионално значение и придават на съветските воини далеч по-глобална мисия, а именно, че са 

спасили човечеството от нацизма

 Разбира се, удобно се забравя как преди това, в продължение на две години, от август 1939 г. до юни 1941 г., СССР на практика е съюзник на нацистка Германия. Пропуска се също как Червената армия „осовобождава“ прибалтийските държави, половин Полша и части от Румъния още през 1939 – 1940 г., но не от германска окупация, а от суверенитета им. Или накратко казано, Съветският съюз напада тези територии. 

Но ако „освобождението“ на България през септември 1944 г. звучи абсурдно, не е ли така и с тезата за благодраността към Червената армия. 

Благодарност за какво?

 Всъщност не следва ли  именно Русия да бъде признателна на страната ни, що се отнася до Втората световна война? Най-малкото защото Царство България като съюзник на Третия Райх не се поколеба да обяви символична война на Великобритания и САЩ, но същевременно не изпрати нито един свой войник на Източния фронт. Нещо повече, през 1942 г.  българското правителство парира още в зародиш германската идея да се сформира български доброволчески легион в състава на СС, който да вземе участие във войната срещу Съветския съюз. Българите отказаха да се включат и в планираното от Хайнрих Химлер създаване на българската доброволческа дивизия към СС-войските през есента на 1944 г. Малко европейски държави могат да се похвалят с подобна своеобразна форма на 

тиха съпротива срещу Хитлер,

 защото доброволчески СС формирования се организират из целия стар континент, в това число на територията на окупирани от нацистите държави! За сметка на това няколко стотин българи, основно политически имигранти, се включват в редовете на Червената армия срещу Третия Райх. 

 Но да се върнем на темата за Деня на Победата. На 8-и срещу 9-и май 1945 г. нацистка Германия подписва акт за безусловна копитулация пред Съюзниците, с което е сложен  край на Втората световна война в Европа. Частите на Червената армия посрещат новината тържествено, а по-късно Денят на Победата ще се превърне в официален празник в съветския и руски национален календар. За 1-ва Българска армия обаче, намираща се по това време на територията на днешна Словения и Австрия, 9-и май е просто поредният боен ден на фронта. Въпреки влязлото в сила примирие, българските части продължават да водят бойни действия до 15-и май 1945 г., срещу отстъпващите подразделения на СС-войските. Всъщност, от цялата Антихлеристка коалиция, именно 

българската армия прекратява огъня последна

 Всяка година стотици се събират пред паметника на  Съветската армия в София, за да отбележат Деня на Победата, но истината е, че за нас българите това не е бил нищо повече от ден, в който нашите дядовци и прадядовци са воювали, борили са се за оцеляване и са загивали на фронта. Преди 1989 г. тази война беше наречена „Отечествена“, но реално не става въпрос за нещо по-различно от българско участие във Великата отечествена война, но на Съветския съюз. Когато през септември 1944 г. Червената армия обявява война на Царство България и навлиза в територията му, срещу съветските войници не е даден нито един изстрел.  Нещо повече, цялата българска армия е поставена в оперативно подчинение на съветското командване, включена е в състава на Трети украински фронт и е хвърлена срещу германските сили на Балканите. От  октомври 1944 г. до май 1945 г. българските войски осигуряват левия фланг на Червената армия, позволявайки по този начин на последната да освободи свои значителни сили и средства и да ги състредоточи на север, в операциите по превземането на Белград, Будапеща и Виена. При това войната се води изцяло с ресурсите на българската икономика и без никаква реална материална помощ от страна на Съветския съюз. Всъщност, по това време 

СССР е ангажиран с окупационни действия в страната ни

 Защото как иначе би могло да се обясни присъствието на цялата съветска 37-а армия в България? Българските войски са изпратени на фронта и подпомагат съветското настъпление срещу Третия Райх, а в самата България са разположени крупни части на Червената армия. И докато българските войници са ползвани като пушечно месо в името на руските интереси, бойците от съветската 37-а армия (изхранвана и издържана междувпрочем от българското население) са отдадени на почивка, алкохолизъм и безчинства. Може би в прослава на тези героични подвизи са стотиците съветски военни паметници в страната ни. Затова нека поне тази година загърбим чуждопоклонничеството на 9-и май и вместо това потърсим дължимото признание за страната ни от Русия.