Който иска да застане начело на държавата трябва да има "топки" – да понесе отровата на колониалния диктат

Огнян Минчев

Ако проследите коментарите на двата полярни политически лагера по повод публикацията на Die Welt, можете да останете с впечатление, че става дума за две съвършено различни събития, подложени на строга оценка. От едната страна се възвеличава храбростта, отговорността, принципността на премиера Петков пред лицето на една нерешима дилема - българската военна помощ за Украйна. От другата се сипят обвинения във волунтаризъм, заобикаляне на закона, користни сметки за комисионни, малодушие в името на властта - сама за себе си - и т.н. Българският политически дебат отдавна е напуснал 

зоната на здравия разум,

 в която е възможно както да защитаваш позиция против другата страна, така и да отдадеш дължимото на общия интерес на обществото - държавата в една ситуация, в която все пак има очевидни параметри, ограничения и възможности, диктувани от реалността.

Две са основните причини за това състояние на нещата - ако се абстрахираме от третата, а именно - традиционната партизанска политическа култура, в която съперникът е враг на живот и смърт, освен ако няма някаква обща далавера, която временно да ни сближи. 

Първата причина е психологическа, а втората - нека я наречем "геополитическа". Психологически ние сме поляризирани не просто заради Фейсбук, дори не и заради взаимоизключващите се оценки за близкото ни минало, в частност - това след 2009 г. Тези оценки са по-скоро следствие, отколкото причина за поляризацията. Нашата афективна (емоционално възбудена) оценка на политическите процеси е достигнала дотам, че ние вече не сме в състояние да се поставим "в обувките" на другата страна. Да се опитаме да разберем картината през очите на другата страна, възможностите, с които тя е разполагала или разполага. И тогава да дадем оценка на начина, по който тази друга страна е реагирала на конкретна ситуация. Да сравним поведението на другата страна с начина, по който ние бихме реагирали в аналогична ситуация.

Ако се опитаме 

да влезем "в обувките" на Петков 

през първите месеци на агресията в Украйна, можем да се споразумеем поне за следното. Всички партньори на България (без Унгария) са оказали и продължават да оказват помощ на Украйна, мотивирани от две съществени причини. Първо, основният принцип на съвременна Европа - ненакърнимост на териториалните граници със сила - е погазен свръх брутално от кремълския режим. След като Вашингтон, Берлин, Париж, Лондон са допуснали Кремъл да се отърве с умерени икономически санкции след 2014 г., днес вече е ясно, че режимът на Путин поставя под въпрос самите основи на съществуване на международния ред и подготвя всеобща европейска криза на ескалиращо беззаконие. Оттук - второ, ако Западът не направи всичко възможно да възпре агресора, без съмнение Европа я очаква "ефект на доминото", който ще разруши доброволно постигнатия международен ред след 1990 г. 
От тази гледна точка върху българското правителство със сигурност е оказван политически натиск да "свери часовника си" с общата позиция на НАТО и ЕС. Едва ли някой е изисквал пряко от София да изпрати оръжие на Киев, но фактът, че България разполага с един от най-големите оръжейни арсенали на съветско оръжие от Студената война, че българският военно промишлен комплекс е най-големия производител на боеприпаси за съветския тип оръжейни системи, не може да е било без значение. Петков и партията му се заявяват като прозападна - европейска и атлантическа формация, която се предлполага да бъде солидарна с усилията на партньорите си за оказване помощ - включително военна - на Украйна. 

Същевременно Петков и партията му са свежа политическа креатура на "татко Румен" и олигархичния кръг зад него, откъдето намръщено поясяват на протежетата си от ПП, че не обичат "войнолюбци" и не гледат с добро око на оръжейната подкрепа за Украйна. Паралелно с това, партията на Петков току що е създала най-сложната и абсурдна - "орел рак и щука" - коалиция с бившите комунисти и с партията на чалгаджийския лобизъм "на парче". Лидерката на Позитано яростно твърди, че ще развали коалицията, ако "един патрон" замине от България за Украйна. Петков и Василев знаят, че падането на техния кабинет ще ги отдалечи от властта за дълго, ако не завинаги. 
Дилемата се изостря с нарастващата криза на украинската армия за боеприпаси в неравното противопоставяне на мощния и арогантен източен агресор. Решението е очевидно. 

Заобикаляме политическата блокада в собственото си правителство

 с "карт бланш" за бързо нарастващ търговски поток от българско оръжие за "трети страни". Правили са го всички български правителства, заобикалящи правилото да не се въоръжават воюващи страни. Въоръжавали сме различни страни - както правят и повечето други производители на оръжие - но за нас винаги е било важно да имаме определена международна подкрепа за тази цел. Търговията през 2022-ра върви с бесни темпове, производителите са доволни, партньорите - също. Оценките да започнат оттук.

Разбира се, психологическите интерпретации имат смисъл само тогава, когато вече сме си отговорили на основния въпрос - какво и защо налага на нас българите, на държавата ни и на политиците ни да се правим на маймуни? Отговорът на този въпрос е "геополитически". Правим се на маймуни, защото 33 години след като рухна комунистическия марионетен режим в София, 18 години след като влазохме в НАТО и 16 години след като станхме член на ЕС, България продължава да бъде по същество 

руска - кремълска колония

 Москва контролира нашата енергетика, Москва контролира нашата олигархия, контролира нашата корупция, контролира и шантажира политическите решения на високо държавно ниво. Поддържа огромна и ефективна пета колона, осигуряваща контрола на Кремъл върху специалните служби и върху общественото мнение - чрез масирана пропагандна война в публичния живот на страната. Не е възможно в София да бъде взето политическо решение в полза на националния интерес, ако то влиза в разрез с интереса на колониалната метрополия - Москва.
Ние стоим разкрачени между принадлежността си към западния свят - ЕС и НАТО - на повърхността, и дълбочинната си зависимост от Кремъл, който контролира "дълбоката липса на държава" в България. В тази ситуация ние можем - и трябва да бъдем критични към Кирил Петков. Вместо да се опълчи на тази колониална зависимост, той търси заобиколни пътища да продава оръжие на "трети страни", за да бъде хем вълкът сит, хем агнето цяло. Прави го с една единствена цел - за да не падне от власт. Тази цел може да има "благородни оправдания". Може да бъде и изцяло практична необходимост за Петков и съмишлениците му. Можем и трябва да бъдем критични към Бойко Борисов, на когото след отмяната на "големия шлем", през 2013 г. му се случиха определени неприятности със североизточен произход. И после тръгна на Балкански поток, на платноходки в Черно море и т.н. Можем и трябва да сме критични и към Станишев (Първанов си е ясен), и към Сакскобургготски, "разпечатал" Белене, към Костов, продал Нефтохим на Лукоил... Списъкът може да бъде продължен.
Някои от тези господа са направили всичко това за пари. Други - от страх, за властта си, за живота си. Трети - от убеждение (русофилството е убеждение, породено от робски манталитет). Най-вероятно, причините се преплитат. 

Докато България не изчисти обществото си, държавата си, елита си и публичния си дебат от 

огромните количества отрова, които поглъща по заповед на господаря-колонизатор 

от Москва, никаква съществена промяна не е възможна. Всеки български политик застава и ще застава пред дилемата - "дали да се подчиня и да остана на власт, или да се опълча и да ме изхвърлят позорно, ако решат да не ме премахнат и физически". Не ме разбирайте погрешно - не роня сълзи за бедните български политици. Който иска да застане начело - трябва да има "топки" за поемане на отговорност. Но за да понесеш отровата на колониалния диктат ти е необходима сила. Обществото не ти дава тази сила - гледа те подозрително "под око". Държавата не ти дава тази сила - институциите й са свръхинфилтрирани с кремълски дьонмета. Олигархията ти не ти дава тази сила - тя те е сложила там за да смучеш обществото и държавата и да я храниш, нея и московските й разпоредители...

Критикувайте силно Кирил Петков. Хвалете го без мярка. Също и Бойко, също и Сергей, също и Симеон... И знайте - те не са нито герои, нито предатели. Могат и да крадат, могат и да злоупотребяват с власт. Могат да правят и добри дела за държавата и обществото. Могат и да се скатават, да се правят на луди. Това са хората, които ни управляват в битието ни на колониална територия, подвластна на чужд варварски диктат. Свалете чернобелите очила. Вижте къде се намирате. Успокойте страстите (пийте по една ракия)... И дайте да видим какво можем да направим - поне тези от нас, които разбират в каква ситуация и в какво време сме попаднали...