Иван Николов, Босилеград

Годината е 1945. Световните господари в Ялта и комунистическият триумфират Сталин – Тито - Димитров, вече са се разбрали, че Западните покрайнини и Македония отново ще бъдат върнати на Югославия. Отчаяни, множество българи оставят мило и драго и поемат тежките пътища на бежанци в собствената си родина. Крайграничните села от югославската страна на границата са почти опразнени. Железопътната гара в Кюстендил е задръстена от хора, които със семействата и бедния си багаж са тръгнали нанякъде с надеждата да намерят  по-сигурно и спокойно място за живот. 
Но не. 

Комунистическа България вече не ги иска

Кюстендилското околийско управление изпраща Заповед № 19 от 17.03. 1945 г. до кметовете и началниците на гарите за връщане на бежанците от Босилеградско:
„Поради това, че мнозина граждани от Босилеградска околия бягат от родните си места, благодарение на фашистката пропаганда и провокационни слухове. Това обстоятелство затруднява транспортите, създава паника в населението от една страна, а от друга може да влоши отношенията ни със съюзническите народи, а най-много с братска Югославия – ето защо 
НАРЕЖДАМ:
Всички кметове от поверената ми околия да спират и връщат бежанците от Босилеградско. Началник гарите да не приемат багажа на такива а уведомяват веднага съответните административни органи.
Препис от настоящата ми заповед да се изпрати до областната дирекция – МВ Работи – административен отдел, Главния Директор на железниците и Военното министерство – за сведение, на г.г. кметовете началник гарите в Кюстендилска околия – за изпълнение.
Околийски управител: Д. Кортенски
Секретар: Т. Николов
Защо ли тази комунистическа заповед, ми напомня на днешните „демократични” министерски решения на европейска България които със същия сух, безмилостен и предателски език, 

дават откази за българско гражданство на потомците на българите от Босилеград,

 чиито предци са оставили костите си по бойните полета от Дойран, до Чаталджа, Добруджа и Пирот за свободата и националните идеали на България, и то, забележете, „заради липса на убедителни доказателства за български произход”!?
Или на отказите със задна дата на кандидат-студентите и специализанти по 103/93 ПМС от експертите на МОН, които със същия сух, безмилостен и предателски език пишат:  
„Съгласно чл. 1, ал. 1 от Постановление № 103 от 31 май 1993 г. за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина, за обучение в държавно висше училище в Република България по реда и при условията на цитираното постановление могат да кандидатстват само чуждестранни граждани и лица без гражданство, които са от българска народност и пребивават постоянно или обичайно на територията на друга държава. След направена проверка от Министерството на вътрешните работи се установи, че Вие имате разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Даденият отказ за класиране е поради това, че не отговаряте на цитираната разпоредба. Вие можете да кандидатствате за придобиване на ОКС „Магистър“ по реда на българските граждани в избрано от Вас висше училище”!?
Както се вижда от цитата, 

техният най-голям грях

 вече не е, че са българи, а просто, че имат лична карта на чужденци за постоянен престой в България! Експертите от МОН милостиво им предлагат следните решения: 
„Във връзка с възникналия проблем относно наличие на разрешение за постоянно пребиваване в Република България и с цел спазване на нормативната уредба, Ви уведомяваме, че на всеки кандидат, който в срок до 8.10.2021г. предостави удостоверение за отказ от постоянно пребиване, издадено от дирекция „Миграция” на Министерството на вътрешните работи на Република Бългаиря, ще бъде дадена възможност да избира от обявените места за второ класиране за придобиване на ОКС „Магистър” след висше образование.
Удостоверението за отказ от постоянно пребиваване ще можете да прикачите в новото заявление (след като системата бъде отворена за второ класиране), в секция МОН – Образователни документи, в категория – „Копие от документ за самоличност. Когато националният и международният документ за самоличност съдържат различни данни, се представят копия от двата документа”.
Значи, не само българското гражданство, (обикновено с фиктивен адрес на ул. Леге № 6, в Столична община), но и личната карта за постоянен престой на чужденец, обикновено придобита по време на редовното следване в България за бакалавърска степен, са формално-правната пречка с която „експертите” от Държавната агенция за българите в чужбина и МОН, дават откази на кандидатите за магистратури от Сърбия, Македония и Молдова!?
Това нещо беше немислимо по времето когато се създаваше 103 ПМС, за Държавната агенция за българите в чужбина от времето на Пламен Павлов, Спас Ташев, Марин Жабински, Йордан Колев, Георги Данаилов, Вера Мутафчиева и много други или когато  експертите в МОН бяха Йордан Симов, Александър Попов, Емил Миланов, Венко Божанов, Ангел Апостолов и други. Тогава квотата за Сърбия едва достигаше 30-40 студенти, интереса за следване в България се увеличаваше и буквално се водеше битка за всяко едно място и за всеки студент. Ония студенти, които не можеха да влезнат по държавна поръчка, Великотърновски, Софийски и Блаогевградски университети ги приемаха с ректорски решения на собствени разноски. Днес българската държава за българите в чужбина поръчва и  до 2 000 места на българските университети, от които се усвояват едва около половината. Сега обаче се търсят формално-правни причини да се дадат откази на момчета и момичета които вече са извървели половината път за интеграция в българското общество – усвоили са езика, образованието и са регулирали престоя си в България с придобиване на българско гражданство или постоянен престой. И то по времето когато българските университети плачат за студенти, а българската икономика за образовани специалисти.
И нищо не може да се направи. Чл. 1, ал. 1 от Постановление № 103 от 31 май 1993 г., който до вчера се  тълкуваше в полза на българите в чужбина, сега се тълкува срещу тях. Щом си получил българско гражданство или постоянно пребиваване, не ставаш. Можеш да кандидатстваш по линията на българските граждани в България. Нищо че в България нямаш нито жилище, нито приходи и пак си живееш от другата страна на Ньойската граница и кандидатстваш със сръбско гражданство и сръбски документи за самоличност.
Сравнението на горната Заповед № 19 на Кюстендилския околийски управител Д. Кортенски от 1945 г., с цитираните днешни министерски решения, идва да покаже, че в тяхната основа са 

заложени старите комунистически (руски) рефлекси

 от нарушаването на „братските отношения” и страхове от евентуални упреци, че България с даването на българско гражданство на македонски и сръбски граждани (макар и с безспорен и документално доказан български произход)  и приемането на студенти в българските ВУЗ-ове по 103 ПМС, е намеса във вътрешните работи на суверенните „братски” държави Р Сърбия и РС Македония.
Сигнали с такива намеци, отдавна се пускат по сръбските жълти вестници и информационни портали. Толкова повече, колкото повече расте интересът на българите в Западните покрайнини и РС Македония  за придобиване на българско гражданство, образование и активно участие в политическият живот на страната. 
Прочутият „Международен институт за близкоизточни и балкански студии”, със седалище в Любляна, в статия от март тази година, нарича българската позиция за Македония,  „български десант на Северна Македония с парите на ЕС”. Спекулативните твърдения за „българската окупация на Македония по време на Първата и Втората световна война”, опитите да се легализира „македонско малцинство” в България, облечени в прозрачна „европейска” грижа за малцинствата и правата на човека, спекулиране с вътрешните демократични процеси в България, българското гражданство и привличането на млади българи на българските университети, придобиват размерите на пропагандна война срещу България.
Само по себе си, това не е нищо чудно и нищо ново. Пропагандната война срещу България и българите никога не е преставала. Само един бегъл поглед в сръбските вестници и информационните портали е достатъчен, за да видим колко злъч се изля срещу българското гражданство и „безплатното обучение” на сръбските граждани от български произход. Въпросът е, защо днешните български управници вместо да проявят още по-активна грижа за привличане и интегриране на българите в чужбина, от които българската държава в условия на демографска криза и икономическа миграция има вопиюща нужда,  те ги 

отхвърлят с административни хватки

 и обяснения, които така много приличат на времето след Девети септември 1944 г. Чии интереси обслужват с това? Български сигурно не. Чужди, със сигурност.
Ако към всичко това прибавим абсурдните заповеди на Министерството на здравеопазването за влизане в България, които под претекст за защита от Ковид 19, буквално изолираха Босилеградските и Царибродските българи да се задушават между две граници, и то не само свободно да пътуват, да работят, да учат и да се лекуват в България, но и да си плащат данъците, сметките за телефони на българските оператори, застраховките, винетките, техническите прегледи – вкусът на предателството още повече горчи. Все пак, старите и новите български политици, които вече една година се гонят в центъра на София, трябва да знаят, че България и българите не са само електората по жълтите павета и ромските гета. 
Българи не живеят само в държавните граници със съответните олигархични кръгове, партии, депутати и политици, добрали се до властта с купени гласове, търговия с влияние, злоупотреба с власт и медийна пропаганда. 
Голяма част от българите извън България, 

никога не сме се отказали от нея и никой не може да ни я отнеме

 Нито със заповеди на околийски управители, нито с решения на невежи министерски чиновници или с решения на Конституционен съд. 
На страниците на българската история има цяла плеяда български революционери, държавници, политици, офицери, духовници, поети и писатели дошли от Цариград, Одеса, Кишинев, Букурещ, Цариброд, Босилеград, Пирот, Скопие, Охрид, Щип, Ресен, от европейските столици и зад океана, за да се жертват в името на България. Добре, че тогава не е имало такива „експерти” в ДАБЧ и МОН, които по цял ден да се взират в компютъра и да проверяват дали Раковски, Ботев, Левски, Стамболов, Каравелов, не са скрили някъде турските си тескерета, руските, румънските или сръбските паспорти, иначе нямаше да им позволят да дадат живота си за България.