Владимир Перев, Скопие

Преди няколко години наблюдавахме как колони от бежанци от Близкия изток и Афганистан, пресичаха Македония по железопътната линия Гевгелия-Скопие, за да се приближат до сръбската граница, надявайки се, че с всяка изминала стъпка ще се доближат до въображаемият си Елдорадо-Западна Европа. Вече ги няма, но образът на дългата колона от измъчени хора остава вписан в паметта ни.
Често ги виждахме да минават през Велес. Мирни и тихи с наведени глави, най-често от местните хора търсеха вода или топло облекло. Държаха се възпитано и миролюбиво, така се държахме и ние към тях, с някои малки изключения.

Преминаването им събуди в нас спомени за далечни и не толкова далечни времена. Малцина се занимаваха със 

съдбата и разселването на народите 

от завоевателните експедиции на любимия герой на македонците - Александър Велики. За нас той е носител на македонското име в целия свят, така че злощастната съдба на поробените и разселени от него народи, не ни причини никакво чувство на тъга или вина. Напротив, ние се гордеехме с него!
Друга е съдбата на нашите беломорски братя. Е, тук има проблем. Те не само са били прогонени от своите домове, превърнати в емигранти, но всичко това било направено, за да се затрие „славното“ македонско име и най-важното, за да възпрепятства победния път на социалистическата революция в изостаналите монархофашистки държави, каквато беше Гърция и целия западен свят. 

Така ни учеха и така писаха нашите лидери, политици и историци поне до 1990 г., а някои от тях, дори и до днес. Никой изобщо не се сети да спомене Лозанските договори и да съжали съдбата на разселените „македонци“ в България. Дали тези „македонци“, бяха „не-македонци“, каквито бяха колоните на злощастните бегълци от войните в Сирия и Близкия изток. Тези, същите които ще чакат поне десет години за чужд паспорт и ако останат в емиграция, внуците им едва ли биха могли да се надяват че някога ще си намерят някаква достойна работа. 

Нашите мисли се обръщaт към Гоце Делчев. Toй, от герой и организатор на Илинденско-Преображенското въстание успяхме да го превърнем в „герой“ на любимата ни Комисия за приятелство и добросъседство. Чудя се 

през каква Голгота е преминал, за да стане български гражданин

 и плюс това да стане юнкер   в Българското военно училище. Трябваше ли му да направи изявление, че се чувства българин и че и баща му и майка му, както и всички негови предци са българи по националност? Какво още трябваше да направи, за да стане офицер в армията ... той, "емигрантът"! 

Но не е само Гоце! Според данни на македонските научни институти в края на 1900 г. само в София живеят и работят повече от 10 000 родени в Македония. Това е само началото на „голямото преселение“. Под натиска на сърбите и гърците, след изгубените две балкански войни и Голямата война, река от около 800 000 македонци заминава за България. Тогава тази земя е 

техният Елдорадо,

 заради възможноста за по-добър живот за тях и децата им, но преди всичко тази земя е символът на тяхната свобода. Дали някой от въпросната комисия ще попита как тези хора, са живели и работили в България, дали някой ги е питал дали са „българи по род“, дали някой ги е гледал с презрение заради тяхното „мигрантство“, дали са имали проблеми с „местното” население и дали те са били преследвани от полицията като „имигранти”. И не ми казвайте, че тогава не е имало полиция, струва ми се, че българите са имали полиция още от времето на хан Аспарух. 
Не, не е само Гоце, тук е и цяла плеяда от герои на българската държавна и национална история: Симеон Радев, Йордан Бадев, проф. Александър Станишев, инжинер Христо Станишев, Любомир Милетич, Данаил Крапчев, отец Паисий Хилендарски, Йоаким Крчовски, братя Миладиновци, Кузман Шапарев, Григор Прилиев, Андрей Ляпчев, Ефтим Спространов и др. Дури безродника Димитър Благоев се декларирал като българин. Само в този малък списък има претставители от всички сфери: политици, журналисти, свещеници, просветители. Всички те са 

част от битието и есенцията на един народ -  българският, със своите македонски корени

Във всички глупости, които сръбската пропаганда казва за Македония, има само едно правилно изречение. ВМРО е единственo и само българска организация, независимо дали е националистическа и патриотична или коварна, каквато несъмнено е  била ВМРО (Обединена). Четите, войводите и комитите и четниците от ВМРО намират закрила в България, тяхната майка хранителка и пазителка. Всичко останало са лъжи и измислици на враговете на Македония, дори сега и да е Северна. Да си го кажем честно и ясно, тези „емигранти“ за които пиша, по нищо не приличат на сегашните емигранти, „емигрантите за  които аз говоря са били хора, дошли като „свои на своето“ и заслужили високите си позиции в българското общество.

Сръбската окупация на Македония през 1918 г. не промени съществено тази ситуация. Краят на Втората световна война, окупацията на България от армията на сталинисткия СССР и комунистическата / социалистическата идея в Югославия и България промени ситуацията. Дълбоко преувеличен, от тогава до сега, в България, Югославия и някои други страни от източния блок, нарочно се  избягва терминът „нацисти“ за враговете на тоталитаризма, но терминът „фашист“ е широко използван. Български и македонски / югославски комунисти / социалисти въвеждат термина фашист, който се използва за справяне с идеологическите врагове в техните страни. Терминът „нацизъм“ не е приемлив за комунистите / социалистите, тъй като неизбежно

 подсещa за еднородния брат на комунизма, а имено  „националсоциализма“

 На всички е ясно, че в България няма фашизъм, че държавата е парламентарна монархия, няма „фашистки“ партии или организации, но терминът е най-удобен за чистка от безпрецедентен мащаб. В България е премахнат цвета на нацията и държавността, а в Македония единствената българска патриотична организация - ВМРО. Дори Ванчо Михайлов е обвинен във фашизъм, въпреки че той и ВМРО от 1934 г. са само спомен в македоно-българското общество.

В Македония е премахната / ликвидирана цялата ВМРО, която по същество е българска, патриотична и михайловистка. Подобна е ситуацията и в България.

Къде е тук Гоце Делчев? През дългите зимни вечери, когато баща ми и неговите оцелели приятели слушаха Гласът на Америка на Радио Вашингтон, говорейки за някаква „Балада за великия инквизитор“ и „Второто Христово разпятие“...  „ Дойде време - казваше Кирил Кузманов, един от съдените в процеса в Скопие от 1928 г., а след това отново съден през 1945 г.,„ когато живите завиждат на мъртвите. Щастлив е Гоце, който умря млад и героичен, затова сега го възхваляваме. Ако беше жив, щеше да е или в титовите казамати в Идризово, или в Белене при българите “.
Тогава бях дете и нищо не разбрах. По-късно прочетох Достоевски а малко след това и спомените на Ванчо Михайлов. Нещата станаха по-ясни ...
Изборите в Македония така или иначе ще приключат и вероятно СДСМ ще оформи новото правителство, независимо от загубеният авторитет и  гласоподаватели. Комисията ще се срещне отново и отново ще обсъди Гоце. Ясно е кой е Гоце, но трябва да се изясни кои са тези, 

които ликвидират неговите национални и идеологически наследници

В цяла България, като тъмни сенки от миналото стоят все още паметниците на окупационата съветска армия, а в Македония вървим по  улици, носещи имената на про-югославските и сърбоманските убийци на македонски патриоти. Изглежда някой иска тези убийци да станат част от нашата „обща“ история.
Ето защо правителството на СДСМ в Македония успя да свали единствено паметника на Андон Янев-Кьосето, най-почтенният „вмровец“ между "нашите" и "вашите". Паметниците на другите убийци, руси, сърби и сърбомани все още стоят. Следващият въпрос, на който въпросната комисия ще трябва да отговори е: На кого е Андон Янев- Кьосето ? Това е първият акт от общата ни история.