Николай Василев

Американският изследовател Тимъти Снайдър определя Европейския съюз като спасителната мрежа за западноевропейските държави, които са изгубили своите задморски империи и за източноевропейските страни, някога подчинени на Османската, Австро-унгарската и Руската империи, които, както показва опитът от 1919-1940 г., не могат да оцелеят като независими държави без някаква по-голяма структура на европейската политика. Брекзит според него се дължи на това, че британците се заблуждават, че преди ЕС са били национална държава, докато всъщност са били център на огромна империя. Дали мечтаната от английските евроскептици „глобална Британия”, търгуваща с всички континенти, ще се осъществи е въпрос, на който все още няма отговор. Ясно е обаче, че преди близо пет десетилетия загубата на империята се оказа катастрофална за британската икономика, а в рамките на тогавашната Европейска икономическа общност по времето на Маргарет Тачър страната постигна икономическо чудо. 

Източноевропейските страни, постигнали независимост през 19 век и особено след Първата световна, война твърде скоро се оказват в незавидна ситуация. Те влизат в тежки конфликти помежду си и са принудени да харчат голяма част от бюджетите си за отбрана. Но и това не им помага да съхранят своята независимост. През периода 1938-45 г. те се оказват завладени от нацистите или сведени до техни васали, а след това, с малки изключения като Финландия и Гърция, попадат в Съветския съюз или се превръщат в негови сателити. За тези народи след 1989-91 г.

 интеграцията в ЕС няма алтернатива
 
Украйна, според Снайдър, не прави изключение. Напротив, тя е много типичен случай. Погледнато в историческа дълбочина, това че обявената през 1917 г. независима Украйна оцелява, с прекъсвания и с променящи се граници, само около четири години, а Полша „цели” 20 г. е без особено значение. Алтернативата пред източноевропейските страни е евроинтеграция или поглъщане от някоя могъща империя. 
Тази базова реалност дава на Европейския съюз огромна „мека сила”. Той е в състояние да поставя условия на страните от Източна Европа, да прави мониторинг на техния прогрес. Омаян от представата, че войни в Европа вече са невъзможни, ЕС живееше с представата, че евроинтеграцията на страните от биващия СССР не е от спешен порядък и ще се случи, когато тези страни са готови. До 2014 г. НАТО също даваше само хартиени гаранции за новите си членки, без на тяхна територия да бъде разполагана отбранителна инфраструктура. Чуваха се силни гласове, че дори няма смисъл от съществуването на НАТО. Като цяло 

руската опасност беше силно игнорирана

 Проблемът на Русия беше, че за нея нямаше спасителна мрежа, в която да попадне след загубата на империята. Евроинтеграция на Русия беше невъзможна, най-малкото защото Русия нямаше капацитета да проведе всички реформи, които да я превърнат в държава с върховенство на правото. Плахите опити на правителството на Егор Гайдар в тази насока се оказаха ефимерни. В годината, в която Путин бе назначен за премиер, Западът проведе въздушна война, която накара Милошевич да се оттегли от Косово, но си затвори очите, когато Путин, 

проливайки реки от кръв и унищожавайки цели градове, върна Чечня (формално) в границите на Русия

Паралелът между Косово и Чечня е съвсем реален. И двете бяха формирования в рамите на Русия (самата тя в рамките на СССР) и на Сърбия (самата тя в рамките на Югославия), които бяха постигнали де факто независимост от Москва, съответно от Белград, с което центровете не искаха да се примирят. Но ако опитът на Милошевич да наложи властта си над Косово, включително като проведе етническо прочистване не беше толериран, на никого на Запад не му и хрумна да взриви мостовете над река Нева, в отговор на сриването на Грозни със земята.

Но, ако казусът с независимостта на Косово е сходен с този на Чечня, войните в двете страни не могат да бъдат сравнени по никакъв начин. Русия нападна Чечня, за да я завладее. НАТО нападна Съюзна Република Югославия, за да я накара да се изтегли от Косово и бомбардировките спряха в мига, когато тя направи това.
Тогава към Русия беше отправена оферта за „мирно съвместно съществуване”. Тя ще си остане империя – с огромна площ и никой няма да ѝ се меси в делата, колкото и кървави да са те, стига тя да ограничи своите действия до постстветските си граници. Презумпцията беше, че с трудно удържима територия, намаляващо население, икономика зависима от износа на суровини и много вътрешни въпроси, Русия ще остави Европа да си живее в постмодерно блаженство като насилие ще бъде употребено само, когато някой като Милошевич, се опита да се прави на руски цар в по-малък мащаб. Ангела Меркел живя с тази илюзия през цялото си управление и не обърна внимание на предупрежденията.

Русия обаче не прие тази оферта. Защото прецени, че я обрича на второстепенна сила в един бъдещ „многополюсен” свят. За да се превърне в първостепенна сила, Русия трябваше да „върне” Украйна, Беларус и Казахстан в някакъв Евразийски съюз. Опитът за това беше обречен, защото Москва, колкото и да се обявяваше против декадентността на Запада, колкото и да се правеше на покровител на „традиционните” и на „християнските” ценности, колкото и ловка да беше нейната пропаганда, тя нямаше силата да се конкурира със Запада на терена на „меката сила”. И 

посегна към „твърдата сила”

През 2008 г. Западът си затвори очите, защото Путин бързо се изтегли от „същинска” Грузия и представи интервенцията си като операция за запазване на „независимостта” на Абхазия и Южна Осетия – казус сходен с този на Косово и на Чечня. 
Анексията на Крим беше приета по-остро, но в случая заработи „Мюнхенският синдром”. Подобно на анексията на Судетските области, мнозина на Запад приеха тихомълком, че анексията на Крим се подкрепя от хората на терен. 
Тоталното нападение над Украйна обаче накара страните от ЕС да осъзнаят, че Z войната е насочена срещу тях. Срещу правилата на меката сила. Срещу целия европейски проект. 

Най-накрая повечето европейски страни осъзнаха, че колкото и тежки да са последиците от евентуалното спиране на руските доставки на нефт и газ, цената, която ЕС ще плати в случай на руска победа ще е невероятно по-голяма!
Защото войната не е за „дреболии” като Крим или Донбас и тяхната съдба едва ли ще е от значение за континента.

 Войната може да завърши по два възможни начина: 
1. Украинска капитулация. Много български политици призоваваха Европа да я „договори”. Други, като Каракачанов, приеха, че тя е неизбежна. Всяка съпротива щяла само да продължи агонията.
2. Победа за Украйна. Русия се изтегля от цялата (или от части) от украинската територия и никога повече не напада страната, която заедно с Молдова и Грузия се присъединява към ЕС.
В първия случай няма да има истински мир, а само примирие. Огромният брой от бежанците няма да се завърнат у дома. Ще има нова тежка Желязна завеса. Това ще е

 непосилна цена за България

 Нашето общество ще бъде толкова разделено и разкъсано, че няма да може да се води никакъв дебат по която и да е друга тема.
Само и единствено, ако когато пушекът се вдигне, имаме Русия, която не си и мисли да напада близки или далечни страни и не им поставя условия къде да членуват, в Европа ще има траен мир.