Екатерина Бончева

727 страници амбициозно съдържание, включващо различни посоки на темата „Изкуство и власт в България през 70-те години на 20 век“, 1 769 разнообразни цитирани източници, 5 приложения, луксозно издание с твърди корици на университетското издателств „Св. Климент Охридски“, цена 30 лв.
 Така изглежда докторската дисертация на Пламен В. Петров, с научен ръководител проф. д-р Е. Калинова, рецензенти проф. д-р Искра Баева и доц. д-р Румяна Маринова-Хрисиди.

Темата без спор е важна, по нея има академични издания на литературоведи, изкуствоведи, политолози, театроведи, киноведи и т.н и т.н. Има и много лични разкази-спомени и дневници. Има вече и достатъчно натрупан и достъпен архивен материал, който дава възможност за така наречената реконструкция на това десетилетие. Няма обаче такъв амбициозен проект, както е модерно да се казва днес, като този на Пламен В. Петров, който да обхваща взаимоотношението власт-култура от неговата предистория, през правни и институционални рамки и различни форми на изкуството - 12 на брой -  от литература, театър, кино... циркова дейност, мюзикъл, дизайн, опера, народно творчество и т.н.

Темите за културните диалози-диадата „вън-вътре“, каквото и да означава това, за новите насоки на мислене на властта, за взаимоотношенията власт-изкуство-творец също не са подминати.

Крайният резултат от това „мощно“ издание обаче е пълната немощ и спекулативност на автора. В опита му, както той се изразява „склонен да определи“, че през разглежданото десетилетие, с „ работни граници от 1967 до 1981 година, именно Конгресът на културата през 67-ма, предпоставя преминаването в отличително нов етап в развитието на изкуството, при който власт и интелигенция достига до диалогичност, непозната преди това“. /стр. 15/.
В изданието всичко е хипотези и всичко е да, но... всичко е взаимно изключващи се документи, обилни цитати и идеологизирана интерпретация на безспорни исторически факти от различни извори.
Най-вероятно нямаше да прочета този “епохален труд“, ако не ми се бяха обадили хора, потресени от 

тюрлю гювеча на това университетско издание

в което темата за „благосклонната власт и облагородената Държавна сигурност „ минава като червена нишка. 

Далеч съм от мисълта за тотално отрицание на периода, но изопачаването на неоспорими факти буди отвращение. Макар и с добра обща култура, не се смятам за специалист по литература, изобразително изкуство, кино, театър, цирк, опера, мюзикъл, народно творчество и т.н. Затова ще пиша за неща, които познавам и работя вече над 15 години:
А именно за Държавна сигурност и нейните метастази нагазили България по време на комунистическия режим.

На Държавната сигурност с любов...

Ето как авторът ПЕТРОВ вписва ДС в културната история през посочения период.
Спекулативно с цитат от Жан Делюно, че „Употребата на страха като инструмент на властта пронизва цялата история на човешкия глобален свят...“ /Страхът в Западния свят 14-18 век“/, той започва манипулативни си твърдения, изкривяващи напълно образа на Държавна сигурност. Подбирам част от най-фрапантните пасажи като доказателство за тотално опорочаване на историческите факти:
„... Тъкмо като инструмента на страха много често се възприема структурата на Държавна сигурност в страната ни, а в перспективата на политическата ни система това е ведомство за контрол, което и преди и след 9 септември цели не просто да съхрани суверенитета на страната, но и да осигури оцеляването на държавната машина, респективно на политическия ред“ /СТР. 236/. 
 И това твърдение се отнася към времето, когато Тодор Живков ни предлага за 16-та република на СССР!
Затова авторът, който явно не познава или пренебрегва този факт продължава:
„... През 70-те години нашата служба за сигурност ще послужи за пример и на други страни, обособявайки се в своеобразен образователен център. Така например през 1976 година тя е ангажирана с обучението на 50 анголски служители от тамошните служби за сигурност... Ще поеме и ангажимента да обучи и 20 никарагуански експерти през 1979 година... “ /стр. 240/.
Тъй като:
„... В текста на Указа / Указ за Държавна сигурност от 1974 година, който никога не е обнародван в Държавен вестник и затова не е официален документ-бел.моя/ макар и оскъдно са зададени осигуряването и защитата на основните човешки  права при дейността на Държавна сигурност, при това както за обикновения човек, така и за служителите на структурата...“ /стр. 244/.
Защото :
„... за създаване на „човешко лице“ на структурата в Указа е уточнено, че Държавна сигурност  няма да се възползва от своите служители, като ги заставя да плащат сами транспортните разходи при изпълнение на задачите си, както и че ще покрива разходите им да служебните телефони. От една страна умилно и изключително ловко решение на властта за „очовечаването“ в публичното пространство...“ /стр. 245/.
Затова пък:
„... Намесата на Държавна сигурност  в управлението на културните процеси на страната се разгръща от вярата в началото на 70-те  години, че тоталният контрол е постижим, вярата в убеждението, че творците могат да бъдат поведени чрез преки действия срещу тях и личността им по „ортодоксалния път“, до трезвата оценка от края на същото десетилетие, че контролът не е нужен-нужно е само знанието за настроенията и желанията на художествено-творческата интелигенция, нужно е познаването на техните слабости...“ /стр. 267/.
И слава богу, защото:
„... Държавна сигурност, наедно с официалните органи на управление на културата успява да постигне нужния баланс. При това баланс, който не само ще накара артисти и творци да притихнат удовлетворени в сладостта на социалния си комфорт, но баланс, който обособява изкуството в механизма, извел страната ни до една особена „еманципация“ от най-верния сателит на Кремъл до разпознаваема национална държава...“ /стр. 268/.
И така нататък и така нататък...

Словоблудство, скрепено с обилни, нескопосано съшити цитати от монографии в претендиращ за академичност труд. И то днес, при изобилието от архивни документи и възможности за тяхното свободно ползване. Некадърност или колективни усилия /като се има предвид имената застанали зад него!/ за подмяна, облагородяване и апологетика на политическия режим – благо, наречен от автора „политически ред“? И двете.

Разбира се, не оспорвам правото на всеки да има политически симпатии и да развива тези, отговарящи на тях, но оспорвам, когато безспорни факти се навързват така, че да доведат до скандални и напълно неверни твърдения. Като безспорните документи за ДС, доказващи, че тя е била 

машина за страх, репресия и контрол

през 45 годишния комунистически режим.
 Създадена през 1925 година на мястото на „Обществена  безопасност“ - отдел към Дирекцията на полицията, заради терористичната дейност на БКП, до 1991 година, когато официално се разформирова с приемането на новия закон за МВР, ДС претърпява редица структурни промени. Първоначалният й щат от 1600 агенти и 76 души администрация в централното управление така набъбва през годините, че на Заседание на Колегиума на МВР/20.01.1990 г/, уплашената власт, в лицето на вътрешният министър Атанас Семерджиев определя системата като „държава в държавата“. Той дори отказва да назове числеността й с думите „..не настоявайте да я назоваваме и разгласяваме. Това ще бъде взрив. Ако се обяви числеността, народът не знам как ще реагира... трябва да сведем числеността и до нормални размери“. /стр. 476, 484,486 - “Убий Скитника“, Христо Христов/.
Така отвътре /както обича да се изразява авторът Петров/ изглежда „ведомството“ през 90-та., когато България ври и кипи. “Ведомството“, целящо да съхрани суверенитета на България през „ либералния период“. 

Сталин макар и мъртъв все още е жив...

Създадена по матрицата на КГБ, след деветосептемврийския преврат ДС е дълбоко идеологизирана и плътно свързана с Българската комунистическа партия през цялото си съществуване. В реч на Вълко Червенков пред ръководството на партията, на 17.04.1954  г. отново ясно и категорично се начертава пътя и: 
“... В  своята съвкупност служителите на Държавна сигурност представляват   очите и ушите на партията,... а органите на ДС са изваден меч на пролетарската диктатура...“. В множеството документи продължава Червенков  “...ние сме заложили преди всичко положителния Съветски опит... И ние имаме повседневната помощ на съветските другари-съветници“. /вж.сб. „Държавна сигурност –войникът на партията“, Комисия по досиетата, 2015 г./.

Впрочем, последните съветски съветници напуснаха българските министерства през 1991 година.  

Че ДС е инструмент на БКП за легитимност

е документално доказан факт и задълбочено развит и в монографията на „Машина за легитимност. Ролята на ДС в комунистическата държава “ на Момчил Методиев се оспорва от автора Петров. Защото видите ли „... това не се случвало феноменално за пръв път в българската история“ /стр. 238/.

НЕ, това се случва за пръв път,  защото този факт е възможен единствено по време на тоталитарен еднопартиен режим, кой авторът гальовно нарича “политически ред“. Сериозният изследовател чете документите критично, но не избирателно, какъвто е случаят с П. Петров. Защото в противен случай попада в собствения си капан. Какъвто пак е случаят с П. Петров.

В страстта си да докаже недоказуемата и подкрепената с фалшиви аргументи теза за невинност и политическата необвързаност на ДС, авторът Петров пренебрегва всичко, което не е в негова услуга. Дори такъв ключов устройствен документ, задължителен за времето като „Основни положения на указ за Държавна сигурност “, 1974 г. на другаря Тодор Живков. В който е узаконена пряката подчиненост на ДС на ПЪРВИЯ с формулировката , че “ДС осъществява своята дейност под ръководството и контрола на ЦК на БКП, респективно на Политбюро и първия секретар на ЦК на БКП“. А също, че „... широко е приложен опита на КДС при министерския съвет на СССР“.

Толкова по въпроса за „ведомството, което цели според авторът Петров „да съхрани националния суверенитет“. “Ведомство“ по социалистически казано, което никога през своето 45 годишно съществуване не е работило по Закон - за сведение на П. Петров.
Заквасена като кървав репресивен апарат, Държавна сигурност се „очовечава“ през годините и жестоките физически репресии и морален тормоз се „цивилизоват“. Не че престават, но добиват още нови измерения-съблазън за постове, възможността или не за кариерно развитие, забрани за публикуване, за участие в пленери, забрани за театрални постановки и забранени филми. Ще спомена от многобройните примери само един-филмът на Ирина Акташева и Христо Писков “Понеделник сутрин“ заснет през 1966 година и видял бял свят през 1988-ма. И пресечената кариера на прекрасната актриса Пепа Николова, изиграла главната роля в него. За това нито дума в “творбата“ на Пламен Петров. 

За сметка това пък

гаврата с паметта на поета Константин Павлов

минава всякакви допустими граници. Той е определен от Петров като част от „дисидентски“ /кавичките са на автора!/ настроени творци, който е прелъстен да се включи в играта на компромиси с власт“ /стр. 531/.
За автора един от „частните случаи“ от  „триумфиралата либерализация през 70-те години“.

Нещо като деформациите на социализма, с който израз през 90-те, високопоставени партийни функционери определиха концлагерите в България.  Днес обаче 30 години по-късно един сравнително млад на години автор като Петров, с претенции за висока култура и исторически познания, предпочита да направи по-точния „исторически“ разрез на Държавна сигурност през „... по-различния ракурс който ни представя Димитър Иванов – исторически разказ за развитието на Държавна сигурност, при това като пряк участник в структурата й“. Според Петров „... Макар и до голяма степен личен този наратив представлява специфична гледна точка, която ни позволява още по точно приближаване до действителната картина за институцията и нейното участие в културния живот на страната“. /стр. 238-239/. 

Ще припомня, че и благодарение на Димитър Иванов, последният ръководител на 6-то управление на ДС, познат като Митьо Гестапото, днес архивът му го няма.  

И само се чудя защо авторът Петров е хабил време и сили за толкова много цитатничество, а не е преписал направо“ Кратката история на ДС“ на Д. Иванов.

Б.Р.Край на Първа час. Утре очаквайте Втора част.