Методий Иванов

В последните няколко седмици в българо-македонските отношения настъпиха значителни турбуленции, каквито не бяха наблюдавани в предишните години. Десетилетия наред междудържавните връзки се движеха между хладен застой и спорадични опити за разведряване, пикът на които бе подписването на историческия Договор за приятелство, добросъседство и сътрудничество през 2017 г. Разбира се, във времето не липсваха и конюнктурните обтягания на отношенията, диктувани от различни фактори като провеждането на избори в някоя от страните, непремерени публични изяви на политици, изискването за подписване на въпросния договор с включени в него условия, нападки и език на омразата и от двете страни, опити за проваляне на сближаването и за релативизиране на научната аргументация на българските искания и др. 
Всичкото натрупано през годините напрежение ескалира в една атмосфера на

 истерична анти-българска пропаганда 

на всички нива в РСМ, непосредствено преди и след обявяването на очакваното решение на България да не одобри приемането на преговорната рамка на ЕС със РСМ. То бе изтълкувано като „вето“ върху приема в ЕС. 
Всички македонски политици се изказаха крайно негативно в медиите, като премиерът Зоран Заев отиде най-далеч и сподели, че „му идва да покаже среден пръст на България“. Имаше и редица провокации – директорът на македонската информационна агенция МИА обиди публично българския външен министър Захариева, като я нарече „фригидна кучка“ (и бе уволнен). В Скопие бе запалено и обругано българското знаме, няколко дни по-късно в Охрид бе осквернен паметникът на загиналите при трагичен инцидент през 2009 г. българи (след това бе възстановен), а в социалната мрежа „Фейсбук“ бе създадена група, озаглавена „Аjде да плукаме по бугари и бугараши“, в която бяха публикувани списъци на хора с българско самосъзнание от РСМ, които да бъдат обект на тормоз. 
Всред всички тези изблици на шовинизъм и нецивилизованост започнаха плахо да се появяват и някои прагматични мнения и анализи на македонски интелектуалци, които призоваваха за вътрешен дебат и осмисляне на причините за обявения „пораз“ на заявеното желание на страната им за приобщаване към ЕС. 

И докато на заден фон течаха дипломатически совалки, на медийната сцена избухна поредната „бомба“ на Заев – едно интервю, дадено за българската агенция БГНЕС.  В него той за пореден път дружелюбно изказа уверения, че страната му вижда България като свой най-близък приятел, но същевременно сподели гласно своето виждане по много от висящите спорни въпроси, свързани с историята. То бе в почти 

пълен унисон с българската позиция,

 и съответно в разрез с югославския „разказ“ за миналото. Разбира се, това му донесе незабавно две неща: симпатиите на българското общество (което обаче този път прие с недоверие думите му и остана в изчаквателна позиция за евентуалните последващи действия, които да ги потвърдят) и бурното недоволство на македонската „явност“, в която той бе нападнат от всички страни. Опозицията поиска неговата оставка и предприе организирането на протести, медиите го засипаха с обвинения, дори съпартийците му Пендаровски (настоящ президент) и Димитров (вицепремиер по европейска интеграция) се разграничиха от неговите думи. В защита на Заев се изказаха двама бивши премиери – Георгиевски и Бучковски, бившият външен министър Малески и по-плахо, някои общественици. Предстои да видим как ще се развият двустранните отношения в близките дни, когато ще се разбере дали все пак усилията за намиране на решение ще дадат резултат и на РСМ ще бъде дадена дългоочакваната „зелена светлина“ за започване на преговорите още през този декември, в рамките на германското председателство на ЕС.

Може би ще се запитате - а къде е мястото на македонизма в целият този процес? Отговорът е тривиален, но очевиден – на фронта. Да, именно на фронта, създаден и поддържан срещу България от страна на „дълбоката държава“ в РСМ, за която неодавна си позволи да говори и бившият премиер Любчо Георгиевски. Този фронт се води на различни нива, с различни средства и хоризонти на действие. 

На преден план са политиците – Заев и компания са поставени между чука и наковалнята. От една страна, привидно те желаят да изпълнят своите обещания и въжделенията на своите съграждани и да реализират приобщаването на страната им към ЕС. В името на голямата цел те са „искрено“ готови на (почти) всякакви компромиси, жертви и отстъпки, което доказаха вече при преговорите с България и Гърция в предишния си мандат. От друга страна обаче, те са принудени да се съобразяват с нагласите и манталитета на преобладаващата част от македонското общество, които са формирани по време на десетилетната тоталитарна сърбокомунистическа прогаганда. Съответно, пред партньорите в София, Брюксел и Берлин македонските политици бяха принудени да говорят едно, а за домашна употреба – съвсем друго. Тази порочна практика бе нарушена с последното интервю на Заев, което стана достояние и на македонската общественост. Резонно, „дълбоката държава“, съставена от бивши кадри на югославската номенклатура и тайни служби използва всички средства, за да атакува и дискредитира управлението – чрез опозиционните партии, медиите, академичните среди, бивши политици, та чак до някакви все още живи „ветерани“ от ВСВ. 

На втория ред са македонските интелектуалци и представители на научните среди, които излизат с общи отворени писма или атакуват поединично. Общото между тях е, че (с малки изключения) всички те са сръбски възпитаници, получили своето образование и кариера по времето на титова Югославия, съответно са дълбоко свързани с комунистическата идеология и/или репресивния апарат на УДБА. В тяхната кохорта ударно се включиха с петиция за протест спрямо българските искания и лица от други бивши републики със същия профил – предимно етнически сърби, завършили или преподаващи в университета в Белград. Явно Югославия (или нейният призрак) все още не е напълно „бивша“ в главите на мнозина, въпреки изминалите 30 г. от нейното разформироване и промяната на името на РСМ.

По фланговете се включват (къде безвъзмездно, къде не) чуждестранните поддържници и крепители на македонизма. Тази „пета колона“ на сръбската доктрина за отродяване на македонските българи се комбинира с платени медийни публикации в западни (и не само) издания, медийни дебати и открито лобиране в други държави за македонистичните интереси. У нас подобно поведение демонстрират дежурно предимно припадниците на Кръжока на софийските македонисти (КСМ). Сега обаче освен тях на фронтовата линия излязоха и някои маргинални политически фигури, които в изминалите години не са проявявали никакъв интерес или отношение по темата, дори когато са участвали по някакъв начин в управлението. Същите сега изведнъж се „активизираха“, и то с открити позиции спрямо мнението на мнозинството от българския народ - да припомним, според последното проведено социологическо проучване 84% от съгражданите ни се обявават против започване на преговорния процес с РСМ преди да бъдат решени спорните въпроси. Това изглежда странно и алогично за политически формации, които би трябвало да се борят за привличане на нови гласоподаватели, вместо да влизат в конфронтация с електората, и също говори за наличието на неясни зависимости и задкулисни договорки с кръгове у нас и в чужбина, които преследват различни от българските интереси.

И накрая, в онлайн пространството се води своеобразна 

„партизанска война“, 

за нуждите на която се поддържа мрежа от „тролове“ в социалните мрежи, чиято основна цел е популяризиране на постулатите на македонизма, създаване на „фейк нюз“ и говор на омразата срещу българите и България.

Канавата на целият този общ фронт срещу българската официална позиция, която е подкрепена от всички парламентарно представени партии, правителството, президента и мнозинството от народа е фанатичното поддържане на опорките на македонизма, за които сме писали многократно. Проблемът е, че във века на масова и достъпна информация в дигитална среда, повечето от изтърканите постулати на тази доктрина от времето на диктатора Тито много лесно губят почва срещу реалните данни и факти от историята, които присъстват в хиляди документи от епохата. Това е причината много от македонистите напоследък да си търсят нови оръжия извън полето на науката история, като отчаяно прибягват до мъгляви трактовки и формули за релативизиране на обективната истина чрез други хуманитарни дисциплини като философия, културология, социология и др. Понеже ясно си дават сметка, че с подобни схоластични упражнения няма как да убедят масите в правотата на своите „интелектуални построения“, те се хвърлят на амбразурата с един последен, 

отчаян коз – „живковизма“
 
Може да ви прозвучи странно, но това всъщност е последното убежище на македонизма. Остава неясно в кои македонистични кръгове е родена тази странна идея, защото почти по едно и също време тя започна да се спряга в арсенала на фронтоваците и от двете страни на границата, като кулминацията на нейната употреба беше в едно от последните изказвания на президента Пендаровски. Очевидно тази опорка е замислена като „контра“ на обвиненията от българска страна към гражданите и управляващите в Скопие, че продължават да поддържат установената с насилие сърбокомунистическа доктрина на диктатора Тито за въвеждане на македонизма в бившата Южносръбска бановина след нейното включване в състава на Югославия след Втората световна война, проведена с цената на много жертви сред местното население. Изказвания в тази посока напоследък имаше и външният ни министър Захариева, което от своя страна предизвика вълна от несъгласие и говор на омраза в РСМ, където мнозинството от хората все още не могат да сменят своята парадигма и предпочитат да „бранят“ от подобни нападки техния бивш комунистически вожд. Както се пошегува с горчивина един македонски българин, „ако го браневте името и Гоце како што го бранете Тито од Захариева - може и ке не бидеше“. Но те предпочитат все още да вярват на постулати като този - "Йосиф Броз Тито е Исус Христос за Македония, татко и майка за Македония!" 

Македонистите хем си признават, че Тито ги е създал, хем се сърдят, когато им го напомним. Но все още умират да го славят, като преди дни даже направиха "Титов тур" за туристите в Скопие, а премиерът Заев потвърди, че комунистите от АСНОМ са основата на държавата. Тъжно е, когато вярваш, че националният ти идеал е бил изпълнен най-добре по времето на една чужда диктатура (която от 30 г. дори не съществува) и да съжаляваш, че вече не си част от нея, а имаш собствена независима държава. 
Във връзка с този „стокхолмски синдром“ и нуждата от защита на митовете, македонистите предприеха атаката срещу предполагаемото „живково“ наследство във външната и вътрешната политика на България по македонския въпрос. Обвиненията в поддържане на Тито (подплатени с множество очевидни доказателства) се парират с контра-обвинения в поддържане на Тато (които, както ще видим по-долу, са смехотворни). Основната идея зад тази манипулативна злоупотреба е, че заявените ясно и недвусмислено български условия за приемане на РСМ в ЕС били повтаряли създадената по времето на българския диктатор Живков нова „националистическа“ линия по македонския въпрос, която била въведена с неговото дейно участие и всички днешни български политици, учени и общественици, които се обявяват за отстояване на историческата истина, били негови следовници. Съответно, скопските и софийските македонисти не се свенят да обвиняват в „живковизъм“ всеки, който ги разобличава, или който просто не е съгласен с техните искания за незабавно одобрение на преговорната рамка за РСМ. 

Защо, както казахме, такова твърдение е смехотворно? Нека видим фактите, от които македонистите традиционно обичат да бягат като дявол от тамян. И преди да разгледаме 

каква е била ролята на Тодор Живков

 за промяната на българската политика и в какво се е изразявала тя, нека започнем с малко предистория, да можем да осмислим процесите в тяхната взаимовръзка.

Годината е 1933-та. Димитър Влахов и Владимир Поптомов, известни дейци и водачи на ВМРО (обединена) отиват в Москва. Останалите не-комунисти я напускат, в нея остават само български комунисти и на практика тя става неразделна част от Коминтерна, БКП и Балканската комунистическа федерация, ръководена от Георги Димитров. В Москва е свикано заседание по македонския въпрос с намиращите се там комунисти от Балканите. На него не присъства никой от известните дейци на БКП – Георги Димитров, Васил Коларов, Антон Иванов, Станке Димитров, Вълко Червенков, защото по думите на Влахов те не признават съществуването на македонска нация. От българска страна участват само Влахов, Гаврил Генов, Петър Искров и Караджов. От всички тях, само Генов се съгласил с постановката за съществуването на отделна „македонска нация“. Съвещанието не достига до никакво решение и затова Коминтернът възлага на поляка Х. Валецки да изготви резолюция по македонския въпрос. Понеже е некомпетентен, той прехвърля задачата на свой приятел, също поляк, който също няма понятие от македонския въпрос. Затова Д. Влахов се заема да го „осветли“ и заедно с него изготвя резолюцията по македонския въпрос, която се утвърждава на 11 януари 1934 г. През февруари 1934 г. резолюцията е разпространена в отделите на Коминтерна и оттам е връчена на ВМРО (об.) за изпълнение. Въпреки, че мнозинството от българските комунисти, намиращи се в Москва са несъгласни с резолюцията, те се подчиняват на този документ-диктат и заработват за нейното осъществяване, а Задграничното бюро на БКП в Москва създава група, която да проучи въпроса за „македонския език и нация” и да излезе с решение, като в нея влезли Алекси Величков, Димитър Гачев и Дино Кьосев. Така политиката на Коминтерна се налага и БКП, ЮКП и ГКП постепенно започват да работят в следващите години за формиране на ново национално съзнание сред българите в географска област Македония.
През лятото на 1944 г. на срещи в Москва 

Сталин одобрява югославския план 

за предоставяне на „културна автономия“ на Пиринска Македония, а БКП дава своето съгласие за него. След преврата от 9 септември 1944 г. и края на българско управление в Македония, комунистическа България поема политика на тясно сближение с Югославия. 
През есента на 1944 г. ръководството на БКП се споразумява с ЮКП и МКП да пропагандира обединението на „македонския народ“, да съдейства за събуждането на „македонското национално съзнание“ в Горноджумайска област и да признае населението ѝ за „македонско“. Това се разглежда като първа стъпка за присъединяването на областта към бъдеща Обединена Македония в рамките на голяма Балканска федерация, част от която да стане и България. 

От началото на 1946 г. в Пиринска Македония започва добре организирана и направлявана пропаганда, която има остро настъпателен характер. 
През лятото на 1946 г. на обща българо-югославска среща в Москва, Сталин изисква от България много по-интензивно да развива „македонско съзнание“ сред българите в Пиринския край, заявявайки: „Че нямало развито още македонско съзнание у населението, това нищо не значи. И в Белорусия нямахме такова съзнание, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа, че действително има беларуски народ.“ 
През август 1947 година Георги Димитров подписва Бледската спогодба, която реално дава възможност за обединение на Пиринска Македония с Вардарска Македония. Въпреки това, България отхвърля прякото присъединяване на областта към Югославия, докато не се финализира планираното включване на България в НФРЮ.
Въпреки, че официално България признава съществуването на „македонска нация“ и „македонски език“, мнозинството от жителите на Пиринска Македония продължават да се определят за етнически българи. През декември 1946 година е проведено преброяване на населението. Властта дава указания местното население в Пиринско да бъде административно записвано като „македонско“, но това среща трудности. Например, в доклад на партийната организация на БКП в с.Петрово се констатира, че „Въпросът за присъединяване на Пиринска към Вардарска Македония се посреща с голямо недоумение от населението, а от партийната маса – с негодувание“. 
В училищата, където се преподават така наречените „македонски език и история“ често се стига до конфликти между ученици и югославските учители, а самите курсове са слабо посещавани.
Отказващите да приемат новата идентичност биват 

преследвани от комунистическата власт

 Изявени общественици, бивши революционери, войводи на ВМРО и други, които отказват да се подпишат на преброяването като македонци, са репресирани, като общият им брой надхвърля 40 000 души. Част от тях са насилствено изселени в Югославия, други са пратени в лагери, а голяма част са просто избити. Заради засилването на политическия терор и насилствената македонизация, много от жители на Пиринска Македония минават в нелегалност и се включват в Горянското движение. Главен организатор на организираната въоръжена съпротива в Санданско-Разложко-Гоцеделчевско е войводата Герасим Тодоров, който действа в района с голяма чета. 
През 1948 г. Тито и Сталин влизат в открит конфликт и идеята за Балканска федерация пропада, а политиката на „културна автономия“ е частично изоставена от БКП. На XVI пленум на ЦК на БКП от 12 юли 1948 г. се взимат следните решения: 
- „да не се допущат в бъдеще никакви нарушения на суверенитета на българската държава в Пиринския край; да се преустанови всякакво безконтролно минаване на границата от НР Македония в Пиринския край и обратно; да се тури край на враждебната агитация на разните емисари (учители, книжари и пр.) и да се премахне практиката на принудително изучаване на официалния македонски език от чиновниците, принудителното абониране на населението за македонски вестници и пр. в Пиринския край; да се продължи с неотслабваща енергия политиката на културна автономия за македонското население в Пиринския край, като се изучава в училищата историята на македонското освободително движение; да се въведе факултативното изучаване на македонския литературен език в училищата, което да се води от местни македонски учители; да се остави на населението в Пиринския край само свободно да определя своята националност.“

На 5-ия конгрес на БКП през декември 1948 г. се оформя разрив между София и „предателската клика“ в Белград. Политиката за налагане на „културна автономия“ на Пиринска Македония е частично отхвърлена. Именно Георги Димитров е този, който пръв критикува „антибългарската шовинистическа пропаганда“ на „агентите на Колишевски“ в Пиринския край. Той декларира, че населението там говори български език като матерен, че е отхвърлило натрапвания и „неразбираем“ за него „официален македонски“ и че „от незапомнени времена се чувства свързано с българския народ и не желае да се отделя от него“. Скопските управници са отново обвинени в „една системна кампания против всичко българско“ в НРМ. Тази нова ситуация отваря възможност за завръщане към определени традиционни разбирания по македонския въпрос. 
От 1949 г. нататък тонът спрямо Югославия допълнително се изостря и практически всякакви контакти между двете страни са прекратени. Партийната линия изглежда все по-мъглява, като според нея само в „народна и демократична“ България „македонското население“ в Пиринския край е получило своето „икономическо и социално освобождение“ и развива своя национална култура. Въпреки това, македонизацията продължава с намаляваща интензивност чак до 1958 г. и дава известен резултат, като малка част от населението в Пиринско приема и запазва новата си „македонска идентичност“ и в следващите години.

Както е видно от фактите, официално България започва да променя своята политика по македонския въпрос още по времето на Георги Димитров – де факто няколко години, преди Живков да вземе властта. Странно, но македонистите не обвиняват него, водачът на Коминтерна и пръв приятел на Сталин и Тито, в националистически грехове.

Тодор Живков се появява на сцената и взима отношение по македонския въпрос чак на Априлския пленум на БКП през 1956 г., когато е избрано ново поколение ръководители, начело с него. Сгоден повод за окончателно преразглеждане на политиката по македонския въпрос дава новият конфликт между Белград и Москва през ноември 1957 г. Живков и неговите приближени започват да следват една все по-твърда линия както по отношение на всичко, свързано с настоящето и бъдещето на Пиринския край, така и с миналото на географската област Македония като цяло. 
Но чак 

през 1963 г. се слага край на колебливата линия в политиката на БКП,

 започнала през 1948 г. На Мартенски пленум на ЦК на БКП официалната власт открито критикува водената между 1944 – 1958 година македонистка политика. Живков признава грешките на Комунистическата партия и заявява: 
„Нашата партия признава създадената обективно след Втората световна война във Вардарска Македония Народна република Македония в рамките на ФНРЮ. Също така признаваме, че в НР Македония се формира македонско национално съзнание... то се формира на противобългарска основа. А ние сме решително против това и смятаме, че ако този въпрос не се урегулира... ще бъде един постоянен източник за дрязги, за смущения и пречки в нашето развитие... И през средните векове, и в новата история, и в най-новата история Македония е съществувала само като териториално и политическо понятие, а не като етническо понятие, не като обособена народност... Населението от Пиринския край е част от българската нация. Никаква македонска националност там няма и не може да има. Там не стана обособяване на македонско национално съзнание, както във Вардарска Македония, въпреки че ние много съдействахме на това... и най-малко може да става дума някога то да се присъедини към тая нация. Така че всичко, което ние вършихме досега – налагане на език, налагане на друга националност, налагане да се пишат македонци и т.н. – това беше насилие върху волята на това население... Следва в бъдеще да се противопоставяме на всякакви аспирации, откъдето и да идват те, това население да се таксува като македонска националност...
Ние следва да признаем публично – обективното съществуване на Македонската народна република и формирането на македонско национално съзнание. Ние не желаем да пречим на този процес, напротив, ние желаем да му съдействаме. Не можем обаче да се примирим в никакъв случай това национално съзнание да се формира, да се изгражда на противобългарска, националистическа, шовинистическа основа. Ние така поставяме въпроса. Няма защо да упражняваме насилие. Тоя, който се чувствува македонец, нека се пише македонец. Но 

македонска националност няма нито в Пиринския край,

 нито в беломорска Тракия, нито в нашата емиграция в Канада или в САЩ. Само във Вардарска Македония обективно исторически се формира македонска нация.
Какво искат скопските ръководители? Да се откажем от половината история на нашия народ? По тяхната логика всички са крайни шовинисти, като почнем от братя Миладинови и свършим с Ботев и Раковски, да не говорим за Димитър Благоев и Георги Димитров. Според тях всички са шовинисти, защото заявяват, че в Македония се говори български език и че Македония е населена от българи!
Ние не можем да се откажем от нашата история. Историческата правда трябва да се казва. Трябва да се борим срещу фалшификациите на историята на нашия народ, но не по пътя на разгаряне на споровете, а чрез обективното й излагане.“

В допълнение, ето какво споделя Тодор Живков в своите мемоари по въпроса:
„Тази постановка на Сталин бе приета на Десетия пленум на ЦК на БРП(к) през 1946 г., а през 1947 г. бе отразена в Бледските споразумения между Георги Димитров и Тито. Признаваше се македонска държава с живеещи там главно македонци. Пиринският край трябваше да бъде обособен като „културна автономия", т.е. беше направена крачка към разработената концепция за присъединяване на този край към Югославия. Там се извършваше обучение на „македонски" език. Бяха надошли емисари от Скопие и Белград, за да обработват населението. Хора с изконно българско съзнание бяха насилствено принуждавани да се „самоопределят" като македонци. Около 40 000 са били изселени в Югославия. Със сръбски емисари, сталински заплахи и натиск, българска партийна „праволинейност", административни мерки, шантаж и дори насилия бе извършено нещо абсурдно. Може би без прецедент в историята на човечеството. Денационализация! Всички материали, свързани с националноосвободителните борби в Пиринския край, бяха предадени на Скопие. Националният нихилизъм, превърнат в държавна политика, посегна дори на праха на Гоце Делчев, който бе пренесен в Скопие! Всичко това продължи и по времето на Червенков. След като бях издигнат за първи секретар на партията и особено за председател на Министерския съвет, аз се заех да разчистя това трагично наследство.“

След като сме се запознали с развието на идеята за въвеждане на македонизма и ролята на самия Живков за нейното заклеймяване и преустановяване, нека видим защо всъщност са несъстоятелни обвиненията в „живковизъм“ към всички, които поддържат историческата истина и се обявяват срещу насилствено проведената акция на Коминтерна за създаване на нова „македонска“ нация (по подобие на идеите за „беларуска“, „тракийска“, „добруджанска“ и други нации, част от които са се реализирали, а други за щастие не са).

Първо, тези обвинения са неиздържани от историческа гледна точка. Съществуват множество факти, аргументи и цитати от времена, предхождащи с години не само властовия период, но дори раждането на комунистическия диктатор. Достатъчно е да посочим, че още в зората на опитите за прилагане на практика на идеите на македонизма на Стоян Новакович, започнали в края на 19-ти век от страна на Евров, Грубчев и неколцина други сръбски платеници, българските общественици Кузман Шапкарев, Христов Шалдев и Атанас Попов ги подлагат на унищожителна критика. 
Налудничаво е да се приписва някакъв „живковизъм“ на Шапкарев и останалите ни възрожденци! 
Както и на един от най-добрите български писатели, родом от Прилеп - Димитър Талев, който е лежал в комунистически концлагер заради дългогодишото си участие като автор и главен редактор на вестник „Македония“ и 

противник на македонизацията

 Или на Димитър Силяновски от Крушево, дългогодишен член на управителния съвет на Македонския научен институт, който през 1945 г. бива назначен от новата власт за негов председател, но напуска поради несъгласие със започналата политика на македонизация. 
Или пък на социалдемократа Кръстьо Пастухов, който се обявява срещу „културната автономия“ и денационализацията през 1946 г., бива осъден и впоследствие убит в сливенския затвор. 
И на цяла плеяда от ранни и късни македонисти, които са непостоянни във възгледите си и в различни периоди от живота си се отказват от тях - Смиле Войданов, Димитър Влахов, Павел Шатев, Петър Шанданов, Кръстю Мисирков, Георги Пулевски, Панко Брашнаров и др. – нима те също са „живковисти“?

Второ - смешно е да се твърди, че легендарният водач на ВМРО - Иван Михайлов, основаната през 1922 г. в САЩ МПО и останалите емигрантски македонски организации в САЩ, Канада, Белгия, Бразилия, Австралия, които с десетилетия са се борили против комунистическата идеология в цялост, но най-вече срещу проявленията на македонизма, неговите поддръжници и всички посегателства над българската история, култура и език, са били „живковисти“. 

Намираме за истинска подигравка да се вменява, че достойните революционери от ВМРО, които след 1945 година с подкрепата на хиляди граждани от Пиринския край излизат на въоръжена борба срещу комунистите и пратените от Скопие емисари, и които дават живота си за правото да продължат да се наричат българи, са „живковисти“. 

От морална гледна точка пък е нелепо едновременно да се критикува диктаторът Живков както за един позорен насилнически акт, какъвто безспорно е провежданият под негово ръководство „Възродителен процес“, така и за неговото официално противопоставяне на друг позорен насилнически акт, какъвто е македонизацията на Пиринския край. Достойните хора заклеймяват еднакво всяко масово насилие и не се обявяват срещу политиката за разобличаване и преустановяване на подобни безчовечни акции. Прекратяването на терора, осъждането на репресиите и връщането към позициите на обективната историография не може да бъде разглеждано нито като грешка, нито като проява на „ретроградно комунистическо поведение“, както се опитват да ни убеждават някои либерално настроени фигуранти.

Всъщност, македонистите много добре знаят каква е истината за възникването на тяхната доктрина, за създаването на днешната Македонска държава и за проблемите, които продължават да стоят пред утвърждаването на т.нар. „македонски идентитет“. От обявяването на независимостта на РСМ през 1991 г. насам кризата на идентичността непрекъснато е на дневен ред и принуждава политиците на младата държава да се лутат в различни посоки – от наследените от югославската историография митологеми, през абсурдната антиквизация, до търсенето на 

нов прочит на класическия анти-български македонизъм

 Те добре осъзнават колко уязвима в наши дни е една национална доктрина, построена на амалгамата от омраза към дадена нация и комунистически измислици. При наличието на свободно достъпна информация по всички въпроси, последно убежище за македонизма се явява хвърлянето на един фантасмагоричен, „идеологически“ фронт - за да оправдаят собствената си преданост към заветите на Тито и цялата сърбокомунистическа конструкция, те започват да изстрелват „контра-обвинения“ в някаква въображаема, наследена от Живков комунистическа доктрина, която наричат „живковизъм“. Респективно всички, които не споделят възгледите им, по партийному са обявени за „живковисти“. Щеше да бъде смешно, ако не беше толкова жалко и наивно. 

За финал, нека разкрием кой всъщност е най-съкровеният страх на македонистите, срещу който те се борят със сетни сили по всички изброени по-горе фронтове и начини. Това, разбира се, е 

Истината

 Истината къса оковите и дава свобода на угнетените, на мамените и потисканите. Но македонистите не се интересуват от тях, от тяхното право да научат реалните факти и да се отърсят от заблудите. За тях единствено важни са интересите на тези, които с десетилетия са лансирали лъжи, крили са истината от собствения си народ и са налагали с насилие мракобесната тоталитарната анти-българска доктрина на македонизма, с единствена цел – получаване и запазване на облаги, позиции и власт. 
Неслучайно в едно скорошно интервю за македонска телевизия кметът на Скопие от управляващата партия СДСМ, Петре Шилегов, повтори многократно, че непременно трябва да бъде избягвано общественото обсъждане на въпроса за „македонския идентитет“. Поводът да изплюе камъчето бе въпрос на водещия, свъзан с искането на опозицията да се гласува в парламента в Скопие какво и доколко всъщност ще договаря властта в преговорите с България. Според него, а тази позиция е поддържана на практика от целия държавен връх в РСМ, така необходимият дебат за същността на македонизма, за миналото и за националната идентичност на населението не бива да бъде провеждан, на каквато и да е цена. Защото едно честно обговаряне на темата, с пълния набор от обективно представена информация, факти и документи от новата и най-нова история ще нанесе финалния удар върху македонизма и ще произведе като резултат два ефекта. Първият е, че най-накрая истината, която „се тънчи, но не се кине“ ще излезе наяве и ще донесе толкова дълго чаканата свобода на духа на гражданите на РСМ, както и ще подпечата техните стремежи за приобщаване към ЕС. А вторият е, че този удар ще изкара на светло и виновниците за македонската безпътица, за дългогодишните лъжи, манипулации и служба на чужди интереси. И на тях, рано или късно, македонското общество ще пожелае да потърси отговорност.