Виолета Радева, специално за Faktor.bg

Единствено в Русе от големите градове, че и от редица много по-малки, в кметската
надпревара след изборите на 27 октомври води кандидатът на БСП Пенчо Милков. При това не
какъв да е кандидат! Млад човек, семеен, пред телевизионните камери се усмихва, демонстрира благополучие, показва котета, лъскава кола, изобщо просперитет! Е, че бил внук на заместник-областния управител на милицията веднага след 9 септември 1944 г., когато е 

най-масовото изтребване на русенци 

във вековната история на града, услужливите журналисти изобщо не сметнаха за необходимо да споменат!

Русе, откъдето тръгнаха първите протести срещу комунистическата власт, днес е
изправен пред опасността да попадне в ръцете на онези, които след 1944 г. унищожиха
физически неговия политически и интелектуален елит, извратиха морално няколко поколения и обезличиха някогашния европейски град до място, от което всички се стремяха да избягат!Липсата на декомунизация, десетилетното мълчание за престъпленията на БКП, набързо преоблякла се в „социалистически” одежди, несъстоялата се лустрация поразиха българите с 

тежка амнезия

 През изминалите три десетилетия на „демокрация за комунистите”
и за техните наследници, онова поколение, което знаеше на какви репресии са били подложени
стотици хиляди невинни хора особено в първите години след окупирането на България, си отиде от този свят.
Моето поколение, чието детство и младост протекоха в тези черни години също е
оредяло и се топи с всеки изминал ден. Но ние сме вероятно последните, които имат живи и
непосредствени спомени за ужаса да живееш в атмосфера на тотален терор и на всекидневни
издевателства. Последните, на които беше втълпявано още в най-невинна възраст, че нашият истински баща е „татко Сталин”, че родителите ни, щом не са били партизани,
политзатворници и комунисти, са „врагове на народа”, че трябва да мразим и да мразим всичко, което не е руско, не е съветско и не е болшевишко! Последното поколение, което в пълна мяра отговаряше за делата на родителите и на дедите си, независимо от лъжливите приказки на болшевиците, че те били носители на „свободата”, на „правдата” и на „равноправието”.

Последното поколение, което беше сурово наказвано заради несъществуващи грехове от
превзелите властта криминални типове, които с едно небрежно „не” върху формуляра, с който
единствено беше възможно да бъдат подадени документите за кандидатстване в университета,
биваше обричано да остане в най-долното стъпало на социалната стълбица не заради мързел, не заради тъпота, не заради нежелание да се развива, а защото ... бяхме 

деца на набедените за врагове наши бащи

За да не звуча пропагандистки, за да не сипя общи приказки, на които скептичните и
прагматични млади българи нито обръщат внимание, нито вярват, ще споделя нещо много
лично, преживяно в ранното ми детство. В ръцете ми е трудовата книжка на моя баща.
Превратът на 9 септември 1944 г. го заварва като счетоводител в РКС-Русе. След това го
изпращат счетоводител в кооперацията в град Кубрат. После – в затвора със скалъпено
обвинение на отмъстителен комунист. За „виновността” му е показателен фактът, че по време на изтърпяване на присъдата от една година лишаване от свобода, той е работил четири месеца като помощник-касиер в затвора и четири месеца като писар в прокурорския паркет при Окръжния съд в Русе. След като излиза от затвора, на 1 юли 1947 г. е назначен като счетоводител в месоснабдителното предприятие „Месоцентър”-Русе. Уволнен е без обяснения на 8 февруари 1948 година. В РКС-Русе, където го познават отпреди, е назначен като деловодител и наскоро достига длъжността „началник служба”. Но „бдителните очи” на бивши обущари, шивачи и криминални престъпници, изплували до върховете на новата власт, бързо
го „засякоха”, защото беше дошъл ред да се справят и с кооперациите. Щом другарите от ОК на БРП/к/ си наумят нещо, те бързо го прилагат в живота без много-много да се церемонят! И започна едно митарство, тъй като на копоите им трябваха не повече от два-три месеца, за да го надушат и съответно да го уволнят. Така се заредиха „Стройматметал” – Окръжен клон Русе (два месеца прослужени), ДСП „Отпадъци”- Окръжен клон Русе (петнадесет дни), Държавно
строително предприятие – район Русе (цели осем месеца!), ДСО „Фабрични заводски строежи” – общ работник един месец, а след това на Обект 889 (каменоделската бригада на Моста на дружбата вече като счетоводител от 1 януари 1954 г. до 31 май 1954 година). Следват за по няколко месеца Градската потребителна кооперация „Наркооп”, ТПК „Двигател”, Въжарска ТПК „Изгрев”. Там е работил от 1 май 1956 г. до 31 юли 1956 година. И се занизаха месеци, в които той, баща на две малки деца, не можеше да намери никъде работа! Пишеше изложения, молеше се, търсеше връзки, унижаваше се заради нас, своите деца!..
Едва на 17 февруари 1957 г. го приеха за член-кооператор в Хлебарската ТПК
„Освобождение”, където беше счетоводител и остана там до пенсионирането си, изтърпявайки
всички реорганизации, трансформации и ликвидиране на всички кооперации. След време, когато вече бях завършила образованието си, моят баща ми разказа как най-после са го оставили на мира. В отчаянието си той поисква среща със секретаря на ОК на БКП, който лично го е преследвал. Татко беше емоционален човек и мога да си представя какво е преживял, казвайки му, че ако не спре да го гони като бясно куче, ще доведе двете си невръстни деца и ще му ги остави, защото той не може да ги гледа гладни!

Но 

отмъстителните комунисти

 никога не оставят току-така набеден свой враг, без да му нанасят нови и все по-подли удари. Завърших гимназия втора по успех във випуска. В книгата си „Обол за лодкаря Харон” съм разказала как в ГНС-Русе не ми завериха формуляра, с който можех да кандидатствам във висше учебно заведение, как на ненавършени 18 години започнах
работа на смени в байцовото отделение на завод „Жити”, как с нови молби и унижения моят измъчен баща измоли от тогавашния заместник-директор на завода и по-късно кмет на Русе Димитър Аврамов да ходатайства на следващата година да ми бъде заверен формулярът.

Много хора от цялата страна изразиха изумлението си от вота на русенци на 27 октомври тази година. Нарекоха ги
„дебили”, „миндили”, „комундели”, „изпростели”, „увредени в мозъка от обгазяванията” и съм принудена да призная, че са прави. Болезнено е да виждаш, че 30 години след вътрешнопартийния преврат на 10 ноември 1989 г. сякаш нищо не се е променило! Макар комунизмът в България тотално да фалира във всяко едно отношение, виновните за стопанската и морална разруха днес не само владеят, благодарение на криминалната приватизация, абсолютно всичко в държавата, но техните наследници не се задоволяват с откраднатите блага, а неистово напират да ни управляват! Те нагло, абсолютно цинично се подиграват с всичко, което спрягат като лозунги и идеали: демокрация, справедливост, солидарност. Върхът на този
цинизъм беше кандидатирането на Живковия внук Тодор Славков за кмет на София, който
отдавна иска „да си върне държавата”. Не по-малък цинизъм е кандидатирането и на депутата от БСП Пенчо Милков за кмет на Русе, който

 бълнува за реставрация

 на онова, което е било.
Чий наследник е кандитът на БСП за кмет на Русе Пенчо Милков?
В сборника „Трудовата слава на България” се посочва, че Пенчо Милков, дядо на
претендента за кметския стол, е обущар от габровското село Поповци, влязъл в РМС
(Работнически младежки съюз) през 1930 г., лежал преди 1944 г. на три пъти в затвора,
назначен веднага след 9 септември 1944 г. за заместник-областен управител на милицията в
Русе, тоест дясна ръка на зловещия садист и убиец Мирчо Спасов, с когото са не само
съратници, но и близки приятели. Те изготвят черните списъци на „изявените фашисти” в Русе, те ги измъкват посред нощ от домовете, те ги карат с камиони в келявите горички и шубраци в околностите на града, където ги 

избиват като кучета с лопати и тояги

 В един такъв списък под номер 3 стои името „Нико Просеничков”. Кой е той, ще се запитат мнозина...
В Държавния архив-Русе се намират спомените на комуниста Борис Минковски. Още на
8 септември 1944 г. вечерта, след като съветските войскови части са нахлули в града,
комунистически групи тръгват да смазват „отявлените фашисти и сътрудници на властта”.
„Арестите – пише Б. Минковски – траяха през цялата нощ до сутринта... всички фашистки

престъпници бяха арестувани и предстоеше разследване на извършените от тях престъпления.
Разследването се водеше денонощно.”
На другия ден след изборите на 27 октомври видях в сайтове и във фейсбук-профилите
на някои хора публикувана моята статия „Разправата с „фашистите” от семейството на баба Тонка през 1944 год.”, писана през 2015 година и видяла бял свят тогава в сайта на в.
„Дневник” и в сайта „Де зората” на публициста Милен Радев. В нея е описана съдбата на
единствената дъщеря на революционера Никола Обретенов, кръстена Тонка на името на
славната си баба, както и на нейния съпруг Нико Просеничков. На 2 срещу 3 ноември 1944 г. те са извлечени от дома си и убити незнайно къде. В духа на небивалия цинизъм, с който
комунистите започват да управляват, Нико Просеничков е осъден post mortem от Втори състав на т.нар. народен съд в Русе на смърт „за разпространение на фашистки идеи” със статиите си във в. „Русенска поща”.
Да отговоря на въпроса 

кой е Нико Просеничков

Завършил е философия и педагогика в Йенския университет и от 1901 г. започва
успешната му учителска кариера. Отличната му подготовка, умението да увлича учениците и
неговата активна обществена дейност правят впечатление на специалистите в Министерството на просвещението и Нико Просеничков е назначен за окръжен училищен инспектор във Видинското, а после и в Плевенското учебно окръжие.
След кратък престой като директор на Варненската мъжка гимназия, през 1920 г. е
преместен в Русе като директор на Русенския висш педагогически курс и се установява за
постоянно в крайдунавския град. През учебната 1921-1922 г. става директор на Русенската
мъжка гимназия, където активно подпомага създаването на дружеството „Младежки червен
кръст”. Той е най-дългогодишният директор на едно от най-престижните по това време
училища в страната.
Тонка Николова Обретенова се омъжва за Нико Просеничков на 21 декември 1921
година. Родена е на 8 декември 1885 година. Заедно със Захаринка, дъщеря на Захари Стоянов и Анастасия Обретенова, учи във френския пансион Notre Dame de Sion в Русе. Образованието си продължава във Франция, където завършва агрономство и работи като учителка в земеделското училище в Орхание до 1918 година. След като се омъжва, тя посвещава живота си на активна
благотворителна дейност и почти двайсет години е касиерка на женското дружество
„Добродетел”, основателка и първа председателка на което е нейната майка Димитра Обретенова. Грижи се за бедни деца и за обучението на девойките, включва се в дейността на Червения кръст, работи като медицинска сестра през 1912-1913 г. в русенската дивизионна болница. По време на Втората световна война организира събиране на средства и помощи за ранени войници, както и за набавяне на храна за депортираните евреи.
Съдбата на Тонка Обретенова и Нико Просеничков е знакова за онова безсрамие и
жестокост на комунистите, с които те управляваха почти половин век. Но тяхната участ не е нито единствената, нито е изолиран случай. В Държавен архив-Русе съм разглеждала досиета на осъдени от
тъй наречения народ съд. Десетки, стотици досиета на мъже и жени. Ето някои примери. Димо Димов Русков е осъден, защото бил „писал и говорил” срещу новата власт. Илия Стефанов Иванов „допринесъл за провеждане политиката на фашисткото правителство”. Любен Върбанов Първанов бил „виновник за въвличане на България във войната”. Пенчо Стоянов Мушанов и той „виновник”. Жана Йорданова Калчева членувала в „организация с фашистка идеология”. Мара Стефанова Николова-Боздуганова e осъдена също за членство в „организация с фашистка идеология”. Аврам Господинов Аврамов разпространявал „неверни съждения”.
Анка Илиева Петкова била отправила „обиди към Георги Димитров и СССР”. Кою Стоянов
Ненов е осъден заради „злословене по адрес на властта”. За „злословене” са осъдени още Васил
Димитров Замфиров, Никола Василев Гьоков, Христо Трифонов Кълчищков.

Амнезията, обхванала русенци, които бяха години наред подложени на геноцид от
химическите заводи на Елена Чаушеску, е направо стряскаща! Днес те отново са жертва на обгазявания. Протести, митинги, шествия. Забравят, обаче, че заводът на френската фирма
„Монтюпе” израсна в Русе през 2006 г. по време на управлението на тройната коалиция с 
министър-председател Сергей Станишев. Нима очакват сега комунистът Пенчо Милков, ако
бъде избран за кмет, да „очисти” „Монтюпе”? Не помнят ли, че всички фабрики и заводи в Русе по време на славната приватизация за по долар на парче, отидоха в ръцете на директорите комунисти, на партийните секретари, на доверени агенти на Държавна сигурност и бяха унищожени, тотално ликвидирани? Забравиха ли, че безработицата съсипваше младите хора, че по времето на комуниста кмет Божидар Йотов нищо не се вършеше, освен едни привилегировани да си разпределят и преразпределят недвижими имоти и общински пари.

Днес БСП пак се е устремила към властта в Русе

 В годините на тоталната  комунистическа власт Пенчо Милков-Старши, след като разгромява „народните врагове” като
заместник-областен управител на милицията, е издигнат за секретар на ОК на БРП/к/ – властен,
самоуверен, господар на хиляди човешки съдби. Сега внукът е убеден, че по право му се полага да заеме мястото на своя дядо и да кове бъдещето на плебеите от някога процъфтяващия буржоазен град, така силно ненавиждан от Тодор Живков.