Нася Кралевска, САЩ, специално за Faktor.bg

Бележката за свиждане е розова и овехтяла. На нея пише: „Разрешава се на Лидия Попова, Петрина Попова, Геновева Узунова и Невена Антикова да посетят затворника Лазар Маринов Попов в присъствието на надзирателя.“ Върху листчето личат два червени печата. Единият е на Софийската прокуратура, а вторият ни съобщава, че Л.П. е „Задържан от Народния съд“. Следва саморъчен подпис на прокурор. И дата – 2 февруари 1945 година.
Ще рече – разрешението за свиждане е издадено часове след като народният представител от Двадесет и петото обикновено народно събрание юристът Лазар Попов е разстрелян и захвърлен в яма под и над труповете на избитите от „народния съд“ регенти, министри, депутати и дворцови съветници.
Дали това е зловеща подигравка, типична за комунистическото „правосъдие“? Или пък розовата хартийка е допълнително доказателство, че управленческият и законодателният елит на додеветосептемврийската ни държава е 

екзекутиран „предсрочно“ по заповед на Йосиф Сталин

 от местните му лакеи – новите управници на България?
Така или иначе „билетът за свиждане“ ми бе предаден от вдовицата на Лазар Попов д-р Лидия Антикова Попова в началото на 80-те години на миналия век заедно с някои статии, речи и част от дневниците и личните документи на убития. Тази достойна жена се готвеше да ми разкаже още много, но внезапно бе повалена от болест и завърши мъченически.
Щастие е, че и ограниченото количество материали, с които разполагам, очертават ясно личността на юриста Попов, влюбен до болка в българския народ и загрижен за съдбата му. Те съдържат не само данни и сведения за политическия и обществения живот в страната, но и духа и веруюто на едно поколение, което ако бе управлявало Българя щеше да я превърне в цветуща държава. 
Роден през 1904 г. в Русе, Лазар Попов е един от най-ярките представители на така нареченото от починалия в емиграция негов другар и съмишленик Стефан Попов 

„трето поколение“ строители на съвременна България

 Израснал с надеждите и несгодите от войните през второто десетилетие на двадесетия век и понесъл заедно с връстниците си тежкия кръст на жестокия Ньойския договор, той се учи и образова с амбицията да добие необходимите знания и умения, за да бъде достоен и полезен духовен водач на сънародниците си. 
Будното му социално чувство му помага от млад да прозре лицемерието на чуждоземната комунистическа пропаганда. Житейската му цел е точно определена – борба срещу партийната партизанщина за справедливост, ред и благоденствие на народа. Вярата му в потенциала на българина е несломима. В един от дневниците си е записал: „Нищо друго не ме привлича или възражда тъй, както чистата служба народу.“ Краткият му живот е изпълнен с деятелност. Той е сред основателите на Юношеския туристически съюз. Председател е на Студентския съюз „Христо Ботев“, а по-късно - на Българската национална спортна федерация. Учредител е на списание „Млада България“. Сътрудничи на десетки вестници и списания, издавани в столицата или в провинцията. Утвърждава се като блестящ оратор, публицист, общественик. 
През 1933 г. с група съратници Лазар Попов полага основите на движение „Млада България“ и става председател на централния му комитет. Организацията издига за свой лозунг „Труд, Просвета, Справедливост, Единение, Реформи, Творчество“. За разлика от комунистическата партия, тя се обявява срещу въоръжения терор и беззаконието и представлява чисто българска опозиция спрямо политиката на тогавашните буржоазни партии. „Млада България“ се бори за модерно и прогресивно държавно устройство. За евтин, компетентен, работоспособен и представляващ всички стопански и професионални интереси парламент. За творческо самоуправление в общините. За силна, отговорна и волева централна власт. За съвестна и работоспособна държавна администрация. 
На учредителния конгрес на движението двадесет и девет годишният Попов заявява: „У нас комунизмът ще бъде сразен само тогава, когато се посочи на цялото общество с цифри и данни това, което става в Русия, и когато темата на експлоатацията от страна на охолните, която сковава бедните слоеве, бива отнета от ръцете на партийните агитатори като средство за пропаганда на комунистическите идеи и се регламентира от държавата по един задоволителен начин. Ние приемаме като младобългарско движение, че защитата на работничеството, изразена в осигуряването на сносни надници, на старините на работниците и участието им в печалбата на капитала, е дълг и грижа на всеки. Държавата ще трябва да разреши този проблем.“
Ден след като Съветският съюз обявява война на България, Лазар Попов, запознат добре със същността на комунизма, предвижда не само своята съдба, но и тази на отечеството си. На 6 септември 1944 г. той записва в дневника си горчивите слова: „Почна голямата игра на Балканите,

 почна и нашата национална трагедия

 Ние загубихме играта предварително. Оголихме се и подценихме собствената си мощ. Пълно падение. Нима един български народ не бе длъжен да пази границите си! Ни водачи, ни държавници имаме.“
И „вместо завещание“ отправя към близките си прощални редове. В писмото до жена му четем: „И запомни едно: над всяка човешка тъга стои една идея, една борба! Аз вярвам в мисията на българския народ. Той ще пребъде.“ Опитва се да успокои майка си с думите: „Мамо, когато си спомняш за мене, не плачи и прочитай нещо от моите речи и си спомняй, какво съм ти казвал в тежки моменти: Родината, майко, родината.“
Когато след четири месеца застава пред „народния съд“, Попов е депутат от Ивайловградска избирателна колегия. Отговорите му пред „съдиите“ са прями и доблестни: „Не съм съгласен с комунистическото учение, което не приляга на нашите условия и не може да разреши справедливо социалния въпрос… Винаги съм бил противник на политическите убийства, терора, безотговорното факторство и пр. Това ме отврати от политическите партии и не съм бил член на никоя от тях. В списание „Млада България“ и в много речи съм осъждал рязко политическите убийства и терора. Като народен представител в колегията си нямам НИКАКЪВ случай на убийство или терор… Отнасял съм се човечно и доброжелателно към гражданина без разлика на убежденията му.“ 

Думите на юриста се потвърждават от написаното от него на 1 май 1932 г. в първия брой на списание „Млада България“:
„Стамболов, Белчев, Алеко Константинов, Петков, Такев, Греков, Милев, Стамболийски… и колко, колко още 

синове на нашата нещастна страна паднаха под ударите на престъпната партизанска мисъл

 Обезглавен народ, отрекъл се от най-достойните си водачи, за да останат на повърхността на политическия живот безволните, готови да служат всекиму, но не и на разума и благоденствието на народа. Млади хора, разгърнете тия страници от нашата политическа история, прочетете ги внимателно, преценете: в разцвета на своите сили, повечето от тия белязани водачи падат покосени от ръката на наемни убийци – оръдия. Има ли по-голямо престъпление от това да лишиш едно семейство от достойния му баща и сетне да искаш ръката на осиротялата вдовица; или, да лишиш един народ от духовните му водачи, а после сам да искаш да го водиш!
Нека се поклоним пред светлата памет на тези скъпи мъченици и жертви на своите политически разбирания, но същевременно, да се закълнем, че ще пресечем всяка ръка, която дигне нож срещу политически противник и ще окачим на позорния стълб всяка помисъл за кръвна разплата.“

Уви, несбъднати въжделения на идеалист хуманист, лишен от живот на четиридесет годишна възраст от антинародния съд на българските комунисти. 
Нека бъде вечна паметта на хилядите им жертви!