Маргарит Жеков, spellingbeauty.wordpress.com

В своя статия във в. “Труд” от 14 февруари 2021 година, в задължаващия раздел “Анализи”, публицистът и литературоведът Росен Тахов се заема още веднъж да “порицае” документалния роман за поета Никола Вапцаров “Третият разстрел” и неговия автор – писателят и поетът Марин Георгиев(виж ТУК интервю с Марин Георгиев, б.р.). За мен е учудващо, че публицистът Тахов, известният заместник-главен редактор на в. “Поглед”, който има честта да издава книгите си в задълбочено и отличаващо се с добър вкус издателство като “Изток-Запад” и който с тази своя статия се заявява като защитник на личността и идеала на Вапцаров, още със заглавието взема на подбив селския произход на поета и автора на романа “Третият разстрел”. Поетът Никола Вапцаров пожертва живота си тъкмо заради човечната етика на левичарството, която дава възможност на родения в селце ‘самороден поет’ като Марин Георгиев да се образова и да се изгради като европейски писател и интелектуалец – факт, признат в свободомислеща и почитаща върховете на високото изкуство държава като Унгария, но ето че “защитникът” на Вапцаров в случая – Росен Тахов, хули Вапцаровия идеал, опитвайки се да се подиграва със селския произход на писателя Марин Георгиев. По този начин статията на Росен Тахов още в началото си задълбава в самозлепоставящата насока 

“Хулителят вика: Дръжте хулителя!” 

Тахов обявява романа “Третият разстрел” за поръчков в най-срамния смисъл на думата, а министъра Йордан Соколов – за поръчител и агент на социалистическата Държавна сигурност с тъмно минало и “особени сексуални пристрастия”. Ако романът “Третият разстрел” беше поръчков с цел охулване на гениалния поет Никола Вапцаров, той щеше да хвали дясната политическа идея. Посланието на повествованието в романа обаче е съвсем друго: приемайки гледната точка на безпристрастния реализъм, повествователят нарича и държавата на Цар Борис Трети тоталитарна, отбелязвайки, че тя е парламентарна монархия със суспендирана конституция – един тоталитарен модел, който, както справедливо изтъква романът, е продължен и усъвършенстван от проруските социалисти след 9 септември 1944 година. 
Разглеждайки събитията от светска гледна точка, романът “Третият разстрел” нарича поета Вапцаров необикновен и изключителен, нарича го и аутсайдер спрямо светското, официозното литературно признание, което всъщност е най-големият комплимент за един истински голям и изпреварил времето си поет. Защото тъкмо най-големите и най-гениални световни поети са аутсайдери приживе – имена в световната литература като Фридрих Хьолдерлин и Емили Дикинсън, както и като Димчо Дебелянов, са достатъчно доказателство за това.
Учудващо е също, че Росен Тахов, който не крие литературоведските си занимания, тълкува напълно 

погрешно и изопачено

 заглавието на романа “Третият разстрел”. Първият разстрел е буквалният, но не е извършен от фашистите, както пише Тахов, а от тайните служби на съветска Русия, които, предавайки на българските си колеги сведения за пристигането, чрез руска подводница в България, на онези български емигранти-социалисти, които са определени за ръководители на Вапцаров във военния отдел към ЦК на българската социалистическа партия, обричат на гибел чрез пушките на войничетата от Гарнизонното стрелбище Вапцаров и другарите му-конспиратори при един неизбежен в такива случаи военно-полеви съдебен процес.
 Вторият разстрел е извършен от пропагандната машина на васалната на съветска Русия “народна република” България чрез  лъжливото възхваляване на Вапцаров като революционер-герой, станал уж, при следователските разпити, жертва на жестоки изтезания от страна на българската полиция, а третият разстрел е всъщност 

разстрелването на лъжата,

 съставляваща подмяната на Вапцаровата биография при втория разстрел, чрез изнасянето на истината за неговите пълни и доброволни самопризнания. Напразно Тахов се опитва да представи романа “Третият разстрел” като позорно, охулващо личността на Вапцаров демитологизиране. Фалшивият мит, създаден около Вапцаров чрез лъжливо приписвани му “геройства” при несъществуващи физически изтезания спрямо него от страна на българската полиция, не краси нито личността на поета Никола Вапцаров, нито облика на нашата мила родина България като цивилизована държава. В този смисъл разкритията от досието на Вапцаров, които прави романът “Третият разстрел”, са едно реабилитиране на личността на Вапцаров и като поет, и като човек – самопризнанията, които е направил, поставен пред направените по-рано пълни самопризнания на негови съратници, го показват в една скрита досега от соц-пропагандата светлина: той се ръководи не от казармената болшевишка етика, която изисква прикриването на извършените чрез подкрепата на чужда държава конспиративни закононарушения, а от християнската етика, която повелява да се свидетелства истинно.
Романът “Третият разстрел” е 

явление в съвременната българска литература

 в най-добрия смисъл на думата. Анализирайки поверителния факт, че пратените по времето на поета Вапцаров от съветска Русия в България българи-левичари – подводничари и парашутисти, са били предварително обречени на провал, тъй като руските служби за сигурност са предупредили българските власти за времето и мястото на тяхното пристигане, романът “Третият разстрел”, връщайки се и по-назад в историята, прави, въз основа на преждевременно избухваналото и с това също предварително обречено на неуспех Априлско въстание, истинното прозрение за руските манипулации на българската история, подбудени от руски завоевателни стремежи, които руската пропаганда представя като “освобождения”.
Разбира се, романът “Третият разстрел” би могъл още да задълбочи своите верни изводи за причините на Вапцаровото антифашистко конспираторство. Поетът е антифашист съвсем справедливо – Царство България е неучастващ във военните действия съюзник на Хитлеровия мракобеснически режим, обрекъл на унищожение милиони невинни хора не само в своите концлагери, но и в своите военни съдилища, където са екзекутирани и собствени сънародници – християнски реформатори-пацифисти, отказващи, поради Христовата заповед “Не убивай” и “Върни ножа в ножницата”, да участват с оръжие в ръка във войската, както и да се обучават в съботен ден (поради Христовата заповед “Човешкият Син е Господ на съботата” и “За Божия народ остава една съботна почивка”).
Тук е мястото да се спомене, че романът “Третият разстрел” съдържа и една календарна неточност – поради въведената светска привичка да се гледа на понеделника не само като на първи работен ден, но и като на първи ден в седмицата, повествователят погрешно назовава неделята като седми ден от седмицата, докато, библейски и астрономически погледнато, неделният ден е първият ден от седмицата и за това свидетелства не само руската дума, обозначаваща неделята, но и библейското описание на Христовото възкресение: “И като възкръсна рано в първия ден на седмицата, Исус се яви първо на Мария Магдалина, от която бе изгонил седем беса.” (Марко 16:9)
Вапцаров с право се разграничава и от българския буржоазен елит, защото този елит е оставил без работа гениален писател като Йовков, настанявайки на негово място в българската легация в Букурещ някакво генералско протеже, този елит е отговорен и за гибелта на гениален поет като Димчо Дебелянов преди това, отменяйки вече разрешения му домашен отпуск отново в полза на генералско протеже.
Наред с верния си анализ на трагизма на Вапцаровата политическа вяра – поради обстоятелството, че поетът приема с доверие факта за съществуването на немските нацистки концлагери, но не вярва на разкритията за Сталиновите концлагери и чистки, романът “Третият разстрел” би могъл да поясни по-задълбочено и причините за Вапцаровото, неусетно и за самия поет, 

отдалечаване от Бога

Според мен лесното и леко преминаване на Вапцаров от християнския протестантизъм към съветския социализъм се корени в една особеност на протестантизма. Още в средата на 19 век по-голямата част от евангелските християнски църкви отхвърлят дошлата от САЩ реформаторска вест за неучастие във война заради Христовата пацифистка повеля: “Не се противете на злия човек, но, ако те плесне някой по дясната буза, обърни му и другата”(Матей 5:39). Затова и Вапцаров не усеща в себе си противоречие спрямо Бога и компромис с Христовите принципи, когато му се налага да получи пистолет за нелегалната си дейност. В евангелската църква той е поучаван на вече направения от църковната общност компромис, че човек може да хване оръжие и да се сражава с него на страната на “добрите”.
И накрая, но не и на последно място, романът “Третият разстрел” би могъл да осмисли и духовната същност на причината, поради която Вапцаров, а и всеки истински голям поет, преживява своята житейска Голгота и своето огнено изпитание. Тази причина е двояка: от една страна Бог допуска изпитанието и пълното крушение, за да може личността да осъзнае несъстоятелността на светските илюзии и политически борби и да се обърне към Истината, а от друга страна тъкмо пред лицето на огненото изпитание поетът съумява да изрази докрай обичта на Бога у себе си чрез предсмъртните творби, озарени от гениалната богодарена дарба.
Има в романа “Третият разстрел” и един случай, при който повествователят пренася в буквалното му значение върху българската действителност след 9 септември 1944 година един библейски символ – ножът като иносказателен образ на Светия Божи Дух в думите на Спасителя: “Не съм дошъл да донеса мир, а нож”. Тази успоредица не е достоверна – Христос е пацифист и чрез донасянето на нож Той намеква само за дадения от Него Свети Дух у Своите последователи. Разногласието на вярващите членове на семейството спрямо светските роднини в него произтича от духовната несъвместимост между Христовия Дух и духа на света. Тази неточност обаче не може да омаловажи огромния успех и приносния характер на документалния роман на Марин Георгиев “Третият разстрел”.