Чрез мита за поета революционер  години наред партийната цензура мачка хората на словото, унижава истински талантливите

Иван Сухиванов

В анкета на Института за литература към БАН Радой Ралин споделя пред доц. В. Чернокожев, че Българската комунистическа партия активно се е намесвала в литературните процеси още преди Деветосептемврийския пуч, когато с „братската” помощ  на Червената армия бе натрапена мракобесната „диктатура на пролетариата”. Нормативистки рефлекси можем да открием още у партийния им корифей  Г. Бакалов, но какво е стихотворението „Кино” на Вапцаров, ако не заявка за бъдеща цензура, „след като революцията неминуемо победи”? Безотказно всяка  диктатура в символната сфера се изразява в смазващ произвол на полуграмотни цензори, постоянен шантаж върху „дейците на културата” и всячески начини на 

подчиняване на изкуството за целите на комунистическата пропаганда

 Всъщност комунистите никога не са се интересували от постиженията в изкуството, достатъчно е то да слугува на партийната върхушка, която брани властта си с всички средства. Когато Ленин заявява, че от всички въпроси за нас (болшевиките) най-важен е този за властта, е съвсем искрен. Подобна безнаказана „искреност” срещаме и у Гьобелс: ”Всяка лъжа повторена сто пъти се превръща в истина”. Дебелащината и бруталната вулгарност на „другарите” обаче ги лишава от най-важното в изкуството – вкус. Нека припомним прочутото стихотворение на Збигнев Херберт:

Съвсем не се искаше прекалено силен характер
за нашия отказ несъгласие и упорство
имахме частица от необходимата храброст
но всъщност всичко това бе само въпрос на вкус

Да на вкус в който са вплетени фибри душа и хрущялчета съвест* 

Тезата, че Вапцаров е „идеалист, който мечтае и се бори за по-справедливо  общество” е дълбоко компрометирана. Защото как се „бори” другарят Вапцаров – като приготвя  адски машини, които разкъсват български синове и бащи? Но той самият няма българско самосъзнание, за него тая страна, простете,  е чужда. (И тук откриваме отново комунистическата искреност: „Другари, дори когато мамим и вкарваме в заблуда, Ние сме искрени! Партията е права, дори когато греши (оксиморонът е на Радевски)” Те искрено обичат насилието, назовано от тях „революционен терор”, няма как искрено да не ламтят за власт, както и да са съвсем искрени садисти в унищожението на инакомислието... 

 Няма оправдание и за (македонстващото) е-кавско произношение в стихотворенията му – то е целенасочено оттласкване от българската книжовна норма, (вероятно толерирано в периода до 49 г., докато Тито и Сталин се скарват)... Затова и „редакторите” на Вапцаров – Христо Радевски и Младен Исаев съвсем не благоговеят пред „последната воля на поета”- плюс това те самите едва ли са го смятали за „голям поет”, равностоен на Ботев, та дори и над него, какъвто ни го иззидва и набива в главите от половин век партийната пропаганда... Невярно е и твърдението, че той надраства червената пропаганда и ще остане в канона с някакво хуманистични послания... И не е само сакраменталното „съюз със СССР”, 

цялата му „поезия”, гъмжи от доктринални дивотии

 Ами стихотворенийцето „Не бойте се, деца!”, което е бодряшки „отговор” на гениалната Яворова творба: ”В часа на синя мъгла”? Ами интернационалистките му „песни” за гражданската война в Испания? – където лозунгарството бележи истерично кресчендо? 

Няколко думи за името му… Вапцаров подписва единствената си стихосбирка „Моторни песни” с името Никола Йонков… Защо не с Вапцаров, защо не с Проданчин, каквато е истинската му фамилия, и защо не с Иванов, баща му се казва все пак Иван, но „Йонков” звучи някак „по-македонски”, нали? Известна е приказката между банскалии, „След Цара е Вапцара”, което илюстрира позицията на баща му в Пиринския край – главатар на клан… Бащата на поета е „войвода”, като приятеля си Яни Сандански. Но известно е, че Яни Сандански, освен „революционер” е и доста успешен предприемач. (По-това време на такива са им викали „деребеи”).  Родителите на  Вапцаров са евангелисти. Както казва един литературовед – българските писатели нямат бащи, те имат майки… Майката Елена (подобно на Вазовата, Ботевата, и т.н.) е интелигентна жена, от която той научава много неща – можем да открием доста реликти в поезията му, които са на евангелистка основа. Другата линия, революционната, започва с легендата, че Вапцаров е стоял на коленете на войводата Яворов, приятел на баща му, и си играл с пистолета му... е донякъде вярна. Но дотук: Вапцаров не притежава нищо от Яворовата изобретателност в поезията, стиховете му са графично начупени без никакъв смисъл  на „стълбички”, което е имитация на Маяковски. Темата за машината също дължи на футуризма на споменатия, а не на това, че е завършил техническо училище...

Но нека отидем на нашата тема – двете му „предсмъртни стихотворения”- „Прощално” и „Борбата е безмилостно жестока”.  Те качествено се различават от всичко написано дотогава от Йонков/Вапцаров. 

Легендата е, че те са писани в затвора

После предадени на  Младен Исаев в общата им килията, чрез тетрадка Сампа, която след това Исаев крие дълго време в крачола си ( забележете в „крачола”, не в чорапа, не в гащите, а в „крачола”- ето още една асоциативна кукичка хвърлена  към Яворов... Опазва я дори и в трите концлагера, в които е заточен. Това, разбира се, може да го измисли само поет, вероятно Исаев...). По-късно дъщерите на Исаев, според завета му, „даряват”прословутата тетрадка Сампа на музея в София. Какво е правила толкова време в Исаев, можем само да гадаем...

Версията на Бойка Вапцарова, за двете „предсмъртни стихотворения” е друга. Тя е назначена за негова изследователка след Девети септември. Вапцаров и предава син  бележник Байер в деня преди разстрела... В бележника са дублирани „предсмъртните стихотворения... защо? Присъдата произнесена сутринта, а вечерта е вече изпълнена. (Интересно как Бойка изнася ръкописите от затвора? Нещо, което тя премълчава...) Но пък е доста словоохотлива къде ги  скрива ( в гърне, което слага в каца със сирене... Кой се храни тогава със сирене? По-заможните българи, сиромасите, към които Вапцаров се отнася като към другари по съдба, ама никак не са от неговата черга, бедните се хранят с туршия от мушмули... „Богатите” са притежатели на мракобесни мандри и реакционни артелни,  които скоро стават основен враг на развихрилото се партизанско движение след нападението на националсоциалистическа  Германия срещу нейния съюзник болшевишка Русия. Който е ходил в софийския музей на Вапцаров може да види в дома му например бойлер за топла вода и други екстри. Вапцаров се настанява на 4 етаж в новопостроената през 1936 г. кооперация, която превръща в конспиративна квартира... С кремълските долари, за подривна дейност срещу царска България, вече може да си позволи да живее, „работи” и „твори” охолно като... буржоа „Животът” вече не е „озъбено свирепо куче”, а от Изток се задава такъв живот, че...

Но да се върнем на

 „предсмъртните” две стихотворения

Те са наречени така след смъртта му, тъй като Вапцаров не е можел да знае, че ще го осъдят на смърт. Баща му е личен приятел на Борис ІІІ, Партията разполага с печени адвокати-комунисти... единственото тъмно облаче, което мержелее на хоризонта на „светлото бъдеще”, е македонизмът му, по това време подобни заигравки обаче не се прощават. През 1934 г. царят забранява ВМРО, която се е превърнала мафиотска организация за мокри поръчки. Македонстването, така да се каже, става държавна политика. Вапцаров очевидно живее още с някакви романтични представи, очевидна  наивност, използвана и от комунистите. 

Но нека пак се върнем към двете „предсмъртни стихотворения”- те безспорно се различават от всичко писано дотогава от Вапцаров. Няма как да бъдат включени и в списъка на уж подготвяната му „втора” книга, „подреждана” от самия него в даден в Синята тетрадка списък с негов почерк. Измислената след смъртта му в някои издания „Антология” има за задача да приюти всички стихотворения, извън „Моторни песни”, ръкописни, отпечатани и най-накрая  и „предсмъртните” две... Текстологичната работа върху неговите ръкописи никога не спира и тя се извършва от авторитетни писатели в комунистическите среди – Хр. Радевски, Б. Делчев, Мл. Исаев, съпругата му Бойка, и др. научни работници от БАН... И въпреки това има поразителни недоглеждания, контаминации (смесване на редакции), хаос в стратегиите на подреждане на наследството, като някои уж спазват изричната авторска воля, други волунтаристично прилагат  редакции, а някои вероятно дописват текстовете... Става дума за най-доброто стихотворение „Прощално”, където за първи път откриваме някакви човешки нотки, а не железни интонации тип Юрий Левитан... И тук възниква въпросът: А дали той го е писал? Не е ли плод на авторски колектив или просто е написано от Мл. Исаев, който е влязъл в кожата на другаря Вапцаров. И наистина вижте онова „затворническо” стихотворение на Мл. Исаев, което някак напасва по дух и интонация на „Прощално”... Ето го:

Свиждане
Щракна ключ - и влязоха при тебе трима:
слънцето
стражарят
и детето.
- Татко! - хлипа дъщерята ти любима.
- Татко! - И сълза в очичките й свети.
Две ръчички те прегръщат и те галят,
две малини те целуват по челото.
Има кой за тебе на света да жали,
щом преминеш ти междата на живота.
Пак изщрака ключ - излязоха си тримата:
слънцето
стражарят
и детето.
Само върху челото ти още има
мъничка сълза - като звездичка светла.
                                              1942

Тетрадката Сампа е предадена от Вапцаров на Мл. Исаев в килията, където лежат заедно от 4 март 1942 г. Постановката с предаването на Тетрадката Сампа (и бележника?) в последния ден можем да открием в едно интервю на Исаев: „Аз попаднах с Никола Вапцаров, Антон Попов и още петима души в обща килия.”,„Сутринта към десет часа ни предупредиха да се готвим за отиване в съда. Тогава Вапцаров ми предаде тефтерчето си с поръка да го предам на брат му Борис и тетрадката "Сампа", която каза да запазя при себе си. Аз ги мушнах между дрехите си и тръгнахме.”

А ето какво откриваме в ЛитерНет, публикувано от НЛМ през 2022г.: „Младен Исаев изнася от килията на затвора, оригиналите на „Прощално“ и „Предсмъртно“, записани в черния бележник „Байер“ и тетрадката „Сампа“. Тя е принадлежала на Антон Попов, който пише от лицевата  ѝ част, а след това я дава на най-близкия си приятел (Вапцаров, бел.м.), за да запише той за последен път своите стихове, накрая трети поет – Младен Исаев, я изнася от затвора… ” 

Ето какво пък се казва на официалната страница на музея: ”След демократичните промени фондовете на музея бяха обогатени с много нови дарения, най-ценното от които е тетрадката "Сампа" с последния препис на осем Вапцарови творби, направен преди разстрела му.”

Къде остана обаче синият (черният) бележник Байер? Който ту се появява, ту изчезва, като си сменя и цвета… Както отбелязва проф. М. Неделчев често „текстологическите дискусии се обръщат в кланови разпри”. И още: „в най-ранната практика на редактиране и издаване имаме дори отделни случаи на пряка и немотивирана намеса, на досъчиняване и пренаписване на стихове и цели куплети”(1)

С други думи всеки, който е близък по някакъв начин на поета и разполага с някоя от тетрадките, се чувства оторизиран да редактира – дописва, съкращава, размества и замества Вапцаровите стихове… 

Колективизъм в действие

Ето и версията(легендата) на съпругата Бойка. Предсмъртния му завет към нея минути преди разстрела е: ”И гледай тетрадките със стиховете да не пропаднат. Скрийте ги добре. И когато настъпи свободата, нека Христо Радевски ги редактира и помогне за по-хубавото им отпечатване”. 

Нека вметнем няколко думи на една от най-прецизните изследователки на делото на Вапцаров: ”През всички тези години наблюдавах и съм сочила с факти, че около Вапцаровия архив се осъществява един вид брауново движение - непрестанно се вихрят сензации, текат енергии отвън навътре и обратно.”(2)

И още нещо за съпругата Бойка: „Съпругата трябва да пази и обработва фонда, въпреки че й липсва квалификация за подобна дейност. 25 години тя не оправя и прибавя нищо в архива.... Напротив, взема оттам каквото е възможно за личната си колекция. Не посяга обаче към фаталното листче № 7, намиращо се в синия бележник "Байер". В него са ръкописите на двете прощални стихотворения, записани тук в часовете преди разстрела. Невъзможно е това листче да изчезне, при съществуващата ненавист и съперничество между членовете на фамилията и при наличието на втори оригинал в тетрадка "Сампа", която си е присвоил Младен Исаев. Обаче е възможно и дори задължително да се фалшифицира текстът на "Прощално", защото по силата на наследствените авторски права тя е оторизиран редактор на почти всички издания на Вапцаровите съчинения, заедно с Лидия Кацкова, редакторка в издателството на СБП и другарка на главореза на партията Лев Главинчев”(3)

И Бойка ги фалшифицира. Известно как и с подмяната на коя дума, неудобна за нея… Вече е усетила, че

 „Прощално” - не е писано за нея…

Въпросът с биографичните измишльотини около личността на Вапцаров никак не ни вълнува. Това, което ни вълнува – защо половин век ни натрапваха една партийна поезия с минимална литературна стойност? „Поезия” с нищо не допринесла за еволюцията на националната ни поезия, напротив – чрез мита за Вапцаров години наред партийната цензура мачка хората на словото, унижава истински талантливите, от Ботева насам, самият Ботев… 

Кога започва истинското канонизиране на Вапцаров?

Датата е 4. 4. 1952 г., когато по поръка на Полютбюро  на БКП и лично от др. Вълко Червенков, се отпуска огромната сума от 2 млн. лв. за превръщането на Вапцаров в най-значимият български поет. Наближава 10 годишнината от смъртта му и през същата година Вапцаров получава и Световната награда за мир, вероятно издействана от другарите от Кремъл. Учредява се и Международна награда на името му. Превеждат го на чужди езици. 

Да очакваме интелектуална честност от комунистическите манипулатори е наивно. (Но и те допускат грешки, защото им липсва какво – вкус…) Но намират се честни изследователки да говорят за необходимостта от графологична експертиза. И тя се налага, струва ми се, най-вече за двете „предсмъртни” стихотворения. 

Едното е до половина в „оригинала” в тетрадката Сампа, на стр.10: 
„Борбата е безмилостно жестока.
Борбата както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени и...
                                                  толкоз.
Какво тук значи някаква си личност?!”

Откриваме го обаче в сайта Словото дори  датирано (постфактум) до точен час: 14 ч. 23. 7. 1942 г. Значи до разстрела остават няколко часа, и точно тогава смазания от инквизиции поет, стресиран от току-що произнесената му смъртна присъда, сяда да дописва и редактира стихотворения?

Кой и кога дописва стихотворението не става ясно. Ами най-вероятно Младен Исаев. Или Христо Радевски.  В оригинала датата обаче е съвсем друга, написана е под стихотворението – София, април. 42 г. През април не би трябвало лирическият герой да знае, че ще има: ”Разстрел. И след разстрела – червей” Още по-фрапиращо е стихотворението да продължава след логическия „извод” и поанта: „ Какво тук значи някаква си личност?!”

А препинателните знаци ( ?! ) - до комунистическата правописна реформа остават още три години, нима Вапцаров е пророк и тук? През април 42 г. Вапцаров „предсказва” и начина, по който ще изпълнят смъртната му присъда – „Разстрел”, ами ако го бяха обесили?!

Но кое е най-фрапиращото – това е финалното двустишие, тромаво и бъркащо времето на говорене с времето на писане, те не съвпадат… 

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

„Народе мой” е анахронизъм… Но защо: „защото те обичаХме”, защо в минало време, „защото ТЕ (или СЕ) обичаме” е по-точно и вярно…  Друга грешка на фалшификаторите: и двете „предсмъртни” стихотворения са на една страница (стр.10). 

„ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам” 

Твърдят, че  Вапцаров е  прецизен поет – но вижте колко тавтология има в този израз… Хем ще впери поглед, щото нищо не се вижда в мрака, хем „когато се наситя да те гледам”- ами няма как да се наситиш „да гледаш”, в стаята липсват лъчи, мрак е…    Я, да видим сега глагола „ще приседна”… Къде другаде на  Вапцаров му се налагаше „да седне”? Ето тук: „Идва при мене. задъхан и потен работник и казва: — Пишете за Ботев!  „За Ботев ли? — Седам.” После лирическият герой се кани да целува, пък нали той вече изрева в „Кино”-то: „Един размазан Джон. целува страстно Грета. По устните му – сладостна лига...” Сега в ново амплоа на призрак ще целува… Ясно е. Мизансцена не е на Вапцаров, на Исаев е…  а и тясното легло е станало  будоар. 

„Тук някъде в сценария се вписва синята Вапцарова тетрадка със списъка на 12-те заглавия - вероятен проект за втора стихосбирка. Сред тях са четири неизвестни, които може би ще се появят сега. Намира се в музея в София, предадена е от Бойка през 1952 г.”,” Впрочем имам съвет към експертите, които ще правят експертиза на почерка, ако не са купени и са професионалисти, да сравнят хартията и нарезите на новите открития с хартията и нарезите на Синята тетрадка. Ако не го направят, то значи, че всичко е бутафория.”(4)

Мисля, че няма защо да се впускаме в безплодни психологически анализи на „предсмъртните” състояния на Вапцаров… Вероятно Вапцаров да си е припомнил някои евангелски уроци на майка си… Вероятно е и да се покаял. Това няма никакво значение. Мисля, че комунистическата манипулация с текстовете му, цялото това дописване и преправяне, което вероятно от гледна точка на другарите му е в реда на нещата… Та нали той 

изрича сталинското: „Какво тук значи някаква си личност?!”

И отношението му към текстове (му) – те принадлежат на масите, личността и нейният живот е несъществен за революционерите… В този дух как можем да тълкуваме опита му за самоубийство? Ами като романтическо клише… Пък и нали и идолът на когото е подражавал ( Маяковски)  също се е самоубил?  


Бележки

*Преводът на Зб.Херберт е направен от Веря Деянова. Съществува още един превод – на бургаската преводачка Д.Лау-Буковска, където „за силата на вкуса” е преведено като „за съществеността на вкуса”…

1. М.Неделчев,” Живот за Вапцаровите думи”, ЛитерНет,31.5.2005г

2. Цвета Трифонова,”Водевилът с Вапцаровите архиви”, ЛитерНет, 9.3.2009г.

3. Пак там.

4.Пак там.