Максим Мирович, Беларус,   kasparov.ru 

Още ли ви е мъчно за Съветския съюз? В такъв случай си притоплете мита за „добрината“ и „душевната щедрост“ на съветския човек. Привържениците на този мит обичат да повтарят детски залъгалки от типа на „Ех, по онова време и тревата беше по-зелена, и водата – по-мокра!“
Аз пък ще ви разкажа моята история.

Как се ражда Хомо советикус?

След октомврийския преврат през 1917 г. дошлите на власт болшевики решават да „сменят чипа“ на населението и поемат процеса на ръчно управление. Горките, още не знаят, че обществените процеси са нещо твърде сложно и не винаги резултатите отговарят на първоначалния замисъл.
Но изпълненият с марскистко-ленински оптимизъм чичко Ленин дава насока носителите на старата буржоазна култура и морал да бъдат унищожени, след което през 20-те години на миналия век в Съветска Русия е разгърната първата вълна на масов терор. 
После „великият мелиоратор и езиковед“ Йосиф Сталин създава людоедската система на ГУЛаг и усъвършенства схемата за разпределение на благата. Оттогава до днес добре ще живеят онези, които са се докопали до държавната хранилка и служат на съветската власт.

После става онова, което е трябвало да стане: вместо високоморалния съветски човек, авансово възпят в пропагандната литература и изкуство, се формира типичният представител на ранния социализъм. Соцко. Соцко е типичен лицемер /у дома говори и върши едно, а навън – друго/, нагаждач, подмазвач, лъжец и кариерист. „Щом държавата го мами, той защо трябва да е честен спрямо нея“, е популярно и разумно обяснение на позицията му.
На подобна деградация са подложени цели поколения съветски граждани. Не защото хората от тези народи са по-низши от другите, а защото стоманената лапа на държавата притиска личността от ранни младини, като прекършва гръбнака и достойнството й. Можеш ли в подобно общество да бъдеш мил и искрено да обичаш човека и човечеството?  

Доноси и репресии

Да погледнем към ранните години на СССР. Още през 30-те и до края на 50-те години доносничеството процъфтява. Жестоките сталински десетилетия формират уникалния типаж на тогавашния съветски човечец: доносник и подлец. Учтив, раболепно усмихнат и неуморен автор на доноси до властта. Способен от всяка ваша дума, жест, въпрос, намек или полугримаса да сътвори лепкав донос. Доносите му струват живота, здравето, разсъдъка и имуществото на милиони негови сънародници.
Как се става доносник? Пак с подкрепата и насърченията на всесилната държава. Доносът е начин за оцеляване, спасение от тоталния страх, владеещ душите на хората по онова време. Самооправдание, че „ако днес напиша донос, властта ще ме погледне като свой човек, ще ме съжали, ще ме помилва. Ще хвърли в лагера не мен, а съседа“. Нищо, че утре вероятно ще дойде и моят ред. Поразен от специфичен щам на Стокхолския синдром, в сталинската епоха съветският доносник се чувства нужен и ухажван от системата на НКВД/КГБ, малко, ала важно лагерче от чудовищната месомелачка на индивидуални и национални съдби.

Второто предимство на доносничеството е чисто материалната облага. Често пъти доносникът успява да получи част от имуществото на оклеветената жертва: стая в общото комунално жилище или цял апартамент на хвърлените в ГУЛаг близки на оклеветения. Трудно е да си представим бездните от низост, към които са се втурвали милиони Хомо советикуси, за да се докопат поне до една стаичка или само тиган в онези мизерни времена.

"Шлосерът Николай С. ползва чисто краве масло вместо маргарин и явно живее с доходи над допустимото трудово  възнаграждения“, пише в разсекретени документи на НКВД.
Или: "Съседката Наталия Н. каза, че докато ние гладуваме, Сталин си маже бели хлебчета, с което се включи в клеветническата кампания на вражеските разузнаванвия“.
Сиво, бедно и озлобено, изпълнено с взаимно недоверие и неприязън е тогавашното съветско общество и никаква показна доброта не успява да се превърне в негова отличителна черта. Да, съществуват редки примери на изключителна човечност и жертвоготовност в името на общото благо, ала те са единични. Общото правило гласи, че оцелява онзи, който пръв напише донос и го отнесе в най-близкия участък на НКВД.
Позволете да напомня, че палачите от ГУЛаг, рекордьорите по броя на убитите и измъчвани хора, не са били извънземи същества, а представителна извадка точно от тези „мили и добродушни съветски люде“, за които още подсмърчат носталгиците по несъстоялия се комунизъм.

Завист, жилищна площ и кожени шапки 

Нека да видим какво стана с прословутата добрина на съветския човек в по-нови времена. Да не би след смъртта на Сталин нещо да се е променило? Не. Паралелно с „растящото благосъстояние“ на съветския човек растеше и хидрата на завистта. Тя също бе отдушник на психическото и социалното напрежение.  
„Вася има тристаен апартамент, а аз – двустаен! Завиждам.“
„Валя се е докопала до карта за почивка в България, където си е купила ботуши и кожух. А аз още съм с одраното сивокафяво палто! Ах, как завиждам!“
За по-голямо жилище, за да пререди някого на опашката /12 години/ за „Жигули“, „Москвич“ или „Запорожец“ съветският човек бе готов да клепе колегите пред партийното бюро или в милицията, да сее интриги пред началството или да пише анонимни писма къде ли не.

Тоталната бедност, социална несигурност, липсата на перспектива и ограничените ресурси бяха изписани върху лицето на уж великия съветски човек. Отчаяние и злоба лъхат от черно-белите снимки от онези времена. Сякаш съветските граждани постоянно слушат съобщението на Съветското информбюро, че тази сутрин хитлеристка Германия е нападнала мирния Съветски съюз...
Още помним безкрайните опашки за продукти, псувните и побоищата пред магазините за водка и вино, тъпканицата и крясъците в обществения транспорт и в комуналните жилища, обитавани от няколко семейства с обща тоалетна, връзките и рушветите, за да се прегледаш в болница, да запишеш детето в прилично училище, да изкрънкаш карта за почивка на Черно море.
Каква ти добрина, каква човечност?!

Превод: Faktor.bg