Владимир Перев, Скопие

Ние, македонците, сме обзети от митовете за нашия произход, минало, героична история и (квази) трагични съдби на някои личности, които току-що са се появили в македонската национална перспектива. Една от тези личности, за мен и за много млади македонски интелектуалци, беше поетът Никола  Йонков Вапцаров. На 7 декември отново ще отбележим неговия рожден ден в България и (Северна) Македония, не като символ на единството, а като 

каменна преграда на нашите амбиции и суетности

 Един поет и терорист-дилетант се превърна в причина за безкрайни спорове и национална омраза. За някои обаче и до ден днешен той остава „поетичният бард на македонската народност в България, борецът срещу българския„ фашизъм “, но и неговата„ невинна “жертва.
Така си мислех и аз, някъде до началото на 70-те години на миналия век, когато в едно кафене се срещнах с тогавашния главен редактор на новините на Македонското радио и в непринуден разговор за характера и творбите на Вапцаров той ми каза, че „поетите не трябва да се приемат насериозно и че сериозният подход към тях е чист сталинизъм“ и добави „че поезията трябва да бъде отделена от живота им“. Моят събеседник каза още че „само Сталин вземал сериозно поетите и затова ги изпращал в лагерите на смъртта, което в някои случаи било оправдано. "... да, да, добави редакторът", извинението се отнася до тяхната работа, но също така и към поезията. " За мен беше провокация да се интересувам от характера и творчеството на Вапцаров, събирах книги за него от Македония и България, но навсякъде срещнах хвалебствия за неговата поезия, революционната му дейност, както и за героичната му смърт, всички гарнирани разбира се с „борбата срещу фашизма “. Но времето след смъртта на Тито донесе нови ветрове, нови книги и нови разбирания за „славната“ борба срещу фашизма и жертвите на тази борба. В Македония спомените на Ванчо Михайлов се появиха по контрабанден път от Белгия в Македония и за първи път там срещнахме лицето на семейството му, по-точно баща му Йонко Вапцаров, агентът на НКВД в дома им, д-р Мейлер, с литературата, с която агента „захранвал“ младият поет и средата, в която е живял. По-късно, през деветдесетте години, се появи книгата „Третия изстрел“ на Марин Георгиев, която предизвика истинско земетресение в македонските културни среди, и най-накрая  всички ние можем да влезем в www.desebg и да се срещнем лично с нещастния поет.
Да се родиш нежен и крехък, с поетична душа, в сянката на силният и груб Йонко Вапцаров е живот на "разпятие" между собствените страсти и амбициите на семейството. И до днес в цяло Банско се казва, че "единствените господари на Пирин са Царя и Вапцаря", а всички останали са техни поданици. Йонко е близък приятел на цар Фердинанд, можел да го посети когато пожелае, а пък синът му цар Борис, летял до Банско, кацнал на поляна и взел част от семейството Вапцарови обратно в София. Вапцарови не са случайни хора. 
Майката на поета, известна като баба Елена Вапцарова, е методистка евангелистка, образована в евангелската школа в Самоков, а в дома на Вапцарови, поне така разказва легендата, е открит първият Пен клуб на Балканите. Сигурно е, че „пиринският цар“ Яне Сандански е убит от засада по молба на цар Фердинанд и сигурно е, че траурният венец на неговото погребение, от името на Фердинанд, е  носен от Йонко Вапцаров, но според легендата именно Йонко е организирал убийството на Сандански. Поетът има и по-голяма сестра, Райна, която е омъжена за водача на Михайловистката ВМРО в Разлог Георги Коцаков. Да си роден и израснал в такова семейство и да завършиш само средно моряшко училище за механици и да пишеш стихове, означава да си

 в конфликт със себе си

 и средата, в която живееш ... разпнат между револвера и поезията, да осъзнаеш, че не си Ботев.Тук е и агентът на НКВД, д-р Мейлер, който насочва младия човек към поезията и социализма и по този начин проправя пътя му към гибета. Между другото, синът на същия Мейлер, отново д-р Мейлер, през шестдесетте години на миналия век е бил началник на НКВД/ГРУ в тогавашния СССР!?!
Заминаването му от ВМС, времето прекарано в Кочериново, срещите и влюбването в неговата  съпруга Бойка, както и „търсенето на себе си чрез поезията и революционната борба“ отдавна са остарели и добре познати истории от учебниците в комунистическите училища, най-вече в България. В Македония обаче се отбелязва участието му в македонския литературен кръг и широко известния му Реферат (Доклад), за чието съществуване няма материални доказателства.
Съветската агентура следва политиката на СССР и Коминтерна за 

разделянето и окончателно премахване на 1300-годишната българска държава

 Съветската агентура полага усилия за отделянето на българската идентичност от македонците и на това поле има две успешни разузнавателни действия: Едното е формирането на ВМРО (Обединена) и второто е Македонският литературен кръжок (МЛК) в София. Това са двете кукувичи яйца, снесени върху македонската революционна и национална тъкан, с чиито вредни резултати все още не можем да се справим. Скитайки в търсене на собственото си същество, Вапцаров се обръща към МЛК, вярвайки, че в различна поетична среда той ще може да излезе от сенките на вече известните и признати български поети. Той търси собствено самоутвърждаване. В България това литературно общество е малко известно, съставено е от разочаровани маргинализирани личности, които по-късно се превръщат във важни персони за новата македонска държава след 1944 година. В този кръг действат Никола Вапцаров, Михаил Сматракалев (Ангел Жаров), Венко Марковски, Димитър Митрев, Коле Неделковски, Васил Ивановски, Антон Попов и още няколко писатели и поети. Всъщност това е 

„глутница вълци“, недоказани фигури, нетърпеливи за власт, пари и кариера

 Ако следваме техните житейски пътища,  ще се шокираме от тяхната безскрупулност. Целият свят вече знае за зигзаговете в изказванията и мненията на Венко Марковски. Той е създател на новата македонска азбука, която по-късно ще отрече и ще се върна в българската културна сфера, където Тодор Живков и неговите учители от Москва го възкачват на престола като неофициален патриарх на българската поезия и голям борец за нацията. Васил Ивановски е виден агент на Коминтерна, който в годините преди войната написва известния пасквил „Защо ние македонците сме отделна нация“ и с помощта на Гео Пирински я разпръсна между имигрантски организации в САЩ и Канада. След войната той е първият главен редактор на комунистическия всекидневник Нова Македония, а по-късно в България попада в затвора.

Димитър Митрев става професор по литература в Скопския университет, а в същото време е и главен прокурор на съдебните процеси в продължаващите производства срещу ВМРО и българските патриоти в Македония. Митрев е баща на дългогодишната функционерка и бивша министърка на външните работи, от редовете на СДСМ, Илинка Митрева. Най-интересният персонаж е този на Михаил Сматракалев, македонски поет и писател, който става адвокат в Серес по време на Втората световна война и защитава заможни военнослужещи, които са били на прогръцки позиции преди войната. Той ги защитава по същите процеси, в които зет му е кралски прокурор, така че "беззащитните гърци" получават свободата чрез "златно" обезщетение. Същият Сматракалев в средата на 90-те след смяната на системата, дойде в Македония, където получи македонски паспорт и членство в Дружеството на писателите на Македония и някакво солидно обезщетение за „щетите, понесени от българските фашисти“ ... ако не е трагично, би било много смешно, но и това минава през Македония без допълнителни въпроси.
Тук сред онези хора са кълновете на тероризма, но това е 

тероризмът срещу българския национален дух

 преминавайки през по-висшата, въоръжена фаза на борбата, поетът се оказва слаб и неподготвен за „революционните“ изкушения.
Революцията в България по време на войната (и преди нея) идва под формата на терористични действия, организирани от съветската разузнавателна служба. В „Третия изстрел“  М. Георгиев е разработил подробно групите подводничари и парашутисти, спускащи се на българска територия, напълно неорганизирани и без помощта на местното население. Всички те са заловени и затворени, най-вече благодарение на интелигентния полицай, известният Никола Гешев. Един от тези, които успяват да оцелеят на българска територия, е офицерът от Червената армия и агент на  съветското разузнаване Цвятко Радойнов. Неговата терористична група включва и Никола Вапцаров, като член на военната комисия на комунистите. Тяхна задача е да убиват важни фигури в българската армия и политическия живот, както и да атакуват железопътни линии и спирки, за да саботират дейността на българската армия. На 4 март 1942 г. Вапзаров е арестуван, затворен и срещу него е образувано наказателно дело по Закона за защита на държавата. Осъден е на смърт, молбите на майка му Елена към цар Борис за помилване са отхвърлени и той е разстрелян заедно с другарите си на 23 юли 1942 г. Той е само на 32 години. Остава неговата поезия, легендите и противоречията на комунистическата номенклатура.
Самопризнанията на Вапцаров пред полицията са дадени само няколко дни след ареста му. В 111-те страници, написани с „твърд и равен почерк“, както казва Марин Георгиев в книгата си, Вапцаров в детайли раскрива работата си. Той говори открито както за терористичните насоки, които е получил, така и за парите, които СССР му е предоставил. Той разказва за всички свои връзки, явки и сътрудници. Широко известно е, че той не е бил подлаган на принудителни мерки по време на разпитите. Разказите на баба Елена, че е видяла ръцете му без нокти, са насочени към лековерните. Това са усилията на майката да спаси детето си от срама на предателството, след като не е успяла да го спаси от смъртта. При срещата с майката той отново е разпнат човек; той знае, че тя знае всичко. Синът на войводата попада в затвора, не се самоубива, 

не се държи героично, а напротив, разказва всичко, което знае

 Как ли се е чувствал при срещата с майка си, знаейки колко силна жена е тя. 
Втората "силна" жена в живота на поета е съпругата му Бойка. Между двете жени винаги е имало видима нетърпимост, добре познатите провинциални отношения между снаха и свекърва. Нетърпението помежду им не престава никога, дури напротив, нараства след смъртта на Вапцаров и победата на комунистите в България. И двете писаха книги и статии за него, провокирани от собствения си провинциализъм. Той още веднъж е бил разпнат между майка си и съпругата си. След смъртта му те наистина го разпъват. Може да се каже че разпятието е неговият истински семеен символ.

През 1997 г. се запознах с Георги Тодев от Банско, по време на престоя му в Охрид. Естествено, говорихме и за Вапцаров. Тодев ме порази с едно свое твърдение: „Вапцаров беше благородна душа“. Трагедията на неговата нещастна съдба започва с брака му с Бойка. От началото на брака им тя стана любовница на Любен Първанов Драганов, тогава адютант на шефа на българската полиция. Когато българската армия влиза в Гърция, Първанов става шеф на полицията в Ксанти. Бойка тръгва с него. Вапцарова идва в България, по време на съдебният процес и след разстрела веднага се връща в Ксанти. След войната тя е боготворена от българското комунистическо правителство, среща един комунистически генерал и заминава за Полша, където новият избранник е военно аташе. Вапцарова десет години беше кореспондент на националното радио във Варшава. Тя никога не се омъжва повторно, за да не загуби пенсията си и никога не сменява фамилното си име. С това фамилно име всички врати са и били отворени. Съпругът на сестра му Райна, Георги Коцаков, е убит от комунистите като михайловист, а Райна се жени повторно с командира на затвора в Благоевград, който вършел терор точно над михайловистите. 
„Вапцаров беше разпнат между две религии, православна и протестантска, и два пъти в живота си, си 

промени нацията си, от българин в македонец, 

за да каже, преди смъртта си, в съда, че е православен християнин и българин. Той беше дълбоко раздвоен и нещастен човек“, заключи Георги Тодев.
Любовта на Вапцаров към Бойка е последният бастион на душевната му самота. Той знае всичко, усеща всичко. В „Прощално“, стихотворение посветено на нея, няма дива, непокаяна, революционна любов. Той е само ням наблюдател на раздялата и следователно пише “Понякога ще идвам във съня ти/като нечакан и неискан гостенин“, а неговата последна молба до Бойка е “вратите не залоствай“. Вратите обаче отдавна са залостени...
През последните години се изписаха много глупости по отношение на "великолепието" на неговата поезия, още повече за революционната му дейност и най-вече за македонската му националност. 
Според македонския бард на литературата и литературната критика Гане Тодоровски „поетичният  опус на Вапцаров е част от българското книжовно наследство, но според съдържанието на самата поезия, той бил Македонец".
“Минноподривната дейност„ на Вапцаров е отбелязана с победата на комунизма на Балканите. Тази победа донесе безпрецедентни трагедии на българския народ и македонците като неразделна част от него. И двете държави не могат да се възстановят от тази трагедия и до днес.

Животът знае как да си отмъсти

 Трагедията на поета/терорист, продължава и до наши дни. Слуховете за неговата унищожена гробница и изтритото име от надгробния камък, са срамни. Разпнат между две държави и две нации, той не може да намери своето спокойствие дори след смъртта си ... 

Мая Вапцарова и братът на Ванчо Михайлов Тасе Михайлов се срещнаха в столичния хотел "Шератон" в края на 1991 година. Водеха приятелски разговор и показаха че времето можеше поне частично да излечи раните. Тогава не разбрах, но днес ми се струва, че тези двама души, племенничката на поета терорист и братът на „фашисткия” заговорник, са първите подписали споразумението за добросъседство между София и Скопие.

Почти всички членове на МЛК в София са се измъкнали от „фашисткото правителство“ без никакви проблеми. Паднаха само двамата терористи-аматьори, Вапцаров и Попов, и тримата професионални разузнавачи. Легендата гласи, че геройски посрещнали смъртта и искам да вярвам в това. Дали са пели за Сталин преди смъртта си или пък са рецитирали строфи на Ботев остава без значение.
Все пак накрая, всички имаме право да приемаме поета насериозно, всички имаме право да бъдем "сталинисти" поне веднъж в живота си, така че ...

Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!

Да, трябва да се обичаме като народ, независимо какво разбираме под това име.