Първа част

Кенан Малик, Foreign Affairs

Преди 30 години мнозина европейци виждаха в мултикултурализма идеята за общество, основано на откритостта и многообразието, решение за социалните проблеми на Европа. Сега все по-често мултикултурализмът се смята за главна причина на тези проблеми.

Това накара редица влиятелни политици като британския премиер Дейвид Камерън и германския канцлер Ангела Меркел публично да критикуват мултикултурализма и дори да го обявят за опасна тенденция.

В цяла Европа се засилват гласовете на ултрадесните партии и политическите популисти - от холандската партия на свободата до френския Национален фронт. В някои страни дори се стигна до ужасяващи актове на насилие-като масовото убийство извършено от норвежеца Андерс Брайвик през 2011 година.

Защо се стигна дотук?

Според критиците на мултикултурализма, причината е в това, че Европа разшири емиграцията, без да изисква интеграция. Те са убедени, че това е подкопало сплотеността и взаимното доверие в обществото, и е нанесло удар по националната идентичност.

Приворжениците на мултикултурализма, са убедени, че проблемите не са в етническото многообразие, а в расизма.

В действителност, обаче, ситуацията е много по-сложна, отколкото изглежда на двете страни и това периодично ги плъзга в тресавището на софистиката.

Зад спора за мултикултурализма се крият други социални и политически въпроси - за националната идентичност, за разочарованието от политиката, за упадъка на работническата класа.

Британия се стремеше да вгради етническите общности в политическата си система. Германия подтикваше имигрантите да живеят обособено и не им даваше гражданство. Франция предпочете пред мултикултурализма политиката на асимилация.

В крайна сметка във Великобритания нещата завършиха с размирици и насилие, в Германия турските общности се затвориха в себе си, а във Франця отношението между властите и общностите на имигрантите от Северна Африк са крайно обтегнати.

Впрочем, във всяка от тези равносметки има и нещо общо: навсякъде виждаме разкол в обществото, отчуждение на малцинствата и недоволството на гражданите.

Като политически инструмент мултикултурализмът е не само реакция на етническото многообразие, но и начин това многообразие да бъде обуздано.

Това поражда определен парадокс. Мултикултурализмът приема за даденост, че в обществата същестувва многообразие, но в същото време по един неявен начин приема, че това многообразие свършва на границата на всяко от малцинствата.

Структурирайки различията, мултикултурализмът дели населението на етнически и културни съобщества, но като ги „натиква” в рамките на една единна и еднородна, например, мюсюлманска общност – и в съотвествие с това определя правата и потребностите на всеки отделен човек от тази общност. С други думи, такава политика, помага за създаването на същия този разкол, който е длъжна да преодолее.

Миът за многообразието

Терминът мултикултурен се отнася както към обещсетво, за което е характерно многообразието (това обикновено еследствие от притока на имигранти), так и към политиката, необходима, за да се регулират отношенията в това общество.

По този начин, става дума едновременно за характеристика на обществото и за рецептата за него. Тенденцията да се обединява предполагаемият проблем с предполагаемото решение окончателно обърква спора и, за да се изясни трябва да си изясним първо, за какъв проблем и за какво решение става дума.

И привържениците на мултикултурализма, и неговите критици признават, че масовата имиграция е променила европейските общества, повишавайки етническото многообразие.

По данни от 2013 година, над 12% от населението на Германия (повече от 10 милиона души) е родено в чужбина. В Австрия - 15%, във Франция и в Великобритания около 12%.

Кристофър Колдуел в книгата си „Размисли за революциите в Европа отбелязва, че преди Втората световна война имигрантите в европейските страни обичайно са били също европейци и затова лесно са се интегрирали.

Според Колдеул, довоенната вътрешно европейска имиграция е коренно различна на следвоенната вълна от неевропейски страни и региони, тъй като поражда опасни въпроси: Как ще се впишат в обществото ни? , Действително ли се стремят към интеграция? И най-главният въпрос: На кого всъщност са лоялни те?

Расата излиза на преден план

През последните години в Европа значението на класата като политическа категория и маркер за социална идентичност рязко намаля, а социалните различия все повече се свързват с културните особености.

В резултат на това европейците започнаха да гледат на себе си и на совето общество по нов начин. Те все по-често определят социшалната солидарност не в политически термини, а в термините на националността, културата и релитията.

Сега те се интересуват не толкова от това какво общество искат да създадат, а към каква общност принадлежат. Разбира се, двете неща са тясно свързани, и всяка социална идентичност е основана и на двата фактора.

Но стесняването на идеологическия спектър, заставиха и политиката, основана върху идеологии, да отстъпват място на политика, базирана върху идентичността. И на този фон, на европейците започна да им се струва, че в техните страни вече има необичайно (и даже недопустимо) много етническо многообразие - и започнаха да търсят начини да отреагират на това.

Под чадърите

Според един от разпространените в Европа митове, правителстата са започнали да провеждат политиката на мултикултурализъм, защото малцинствата са отстоявали своите особености. Но ако политическите елити винаги са се вълнували от проблема за културната асимилация, самите имигранти не се тревожеха от това доскоро. Когато в края на 1940-те години във Великобритания започна наплив на имигранти от Индия, Пакистан и страните от Карибския басейн, властите започнали да се опасяват за британската идентичност. В един правителствен доклад от 1953 година се казва: Появата на многочислена общност от цветнокожи и превръщането и в забележим фактор в живота на нашето общество отслбва този образ Англия и Великобритания, който е скъп на всеки с британски произход в цялата Британска общност”.

Имигрантите донасяли със себе си своите нрави и обичаи, с които често се гордеели. Но съхраняването на културните различия малко ги вълнувало и не виждали политически измерения на културата. Те не изисквали към себе си специално отношение. Отначало ги тревожели не културните различия, а расизма и неравенството, а не въпросите на религията и националността.

Те се самоорганизирали против трудовата дискриминация, депортацията и полицейското насилие.

Британските власти разбирали, че ако не „вградят” малцинствата в политическата система, напрежението ще нараства и ситуацията в градовете ще се дестабилизира. Тогава и възниква концепцията за мултикултурализма.

Държавата, както на национално, така и на местно ниво, изработила нова стратегия за въвличането на етническите общности в легитимния политически процес. Стратегията предвиждала, че общностите ще бъдат представлявани от организации или лидерите им. Всъщност, този подход преразглежда установените представи за равенство и расизъм.

Расизъм вече означавало не само отричане на равните права, но и отричането на правото да бъдеш друг. А равенството вече не предполагало притежанието на определени права независимо от расата, националността, културата и религията, а правото да изискваш особени права, произтичащи от тях.

Джой Уормингтън, директор на Бирмингамското общество по междурасово взаимодействие, отбелязва през 2005 година, че тази политика поставя правата в зависимост от произхода.

И в резултат станало прието ресурсите да се разпределят по етнически или религиозен признак, а организациите, вместо да мислят за нуждите на хората и справедливо разпределение, се оказали принудени да се съобразяват с „междуетническата конкуренция”.

Последиците от тази практика се оказали катастрофални.

„Изключване” и неравенство

Германия достига до мултикултурализма по друг път, макар, че той започва от приблизително същата изходна точка. Както и много от западноевропейските страни след Втората световна война имало сериозен недостиг на работна ръка и започнала да привлича работници от чужбина. Ако във Великобритания те пристигали от бившите и колонии, то в Германия – от средиземноморските страни: отначало от Гърция, Италия, Испания, а след това от Турция. Освен това те не били имигранти, потенциални бъдещи граждани на Германия, а гастарбайтери. Предполагало се, че те ще се върнат в родината си, веднага след като германската икономика престане да се нуждае от тях.

Но с времето, гастарбайтерите, които почти изцяло били турци, се превърнали от временен фактор в постоянен.

От една страна Германия продължила да използва труда им, а от друга, те самите, особено децата-започнали да възприемат Германия като своя страна. При това германската държава продължавала да ги третира като чужденци и да им отказва придобиването на гражданство.

Сравнително до скоро гражданството в Германия се основаваше на jus sanguinis (правото по кръв), според което само деца на немски граждани могат да получат поданство. Този принцип оставял зад борда не само имигрантите от първо поколение, но и родените в Германия деца. През 1999 година е приет нов закон, който прави гражданството по-достъпно за имигрантите. Въпреки това, мнозинството от турците останали извън неговите разпоредби. Сега в Германия живеят три милиона турци и само около 800 хиляди от тях имат гражданство.

Вместо да признаят имигрантите за равни, германските политици предпочели да решават „турския проблем” с помощта на мултикултурализма. През 80-те години правителството поощрява турските имигранти да запазват културата, езика и начина си на живот. При това не става дума толкова за стремеж към многообразие, колкото за стремеж да бъде избегнат въпросът как да бъде създадена обща за всички култура. В резултат редом с обществото възникват общности, съществуващи паралелно на обществения живот.

Имигрантите от първото поколение били с изцяло светски мироглед. Даже тези от тях, които били религиозни, не са били радикали нито по възгледи, нито на практика. Сега почти всеки възрастен турчин в Германия редовно посещава джамията. Това е процент, по-висок, отколкото в другите западноевропесйки страни, и дори по-голям от много райони на самата Турция.

Аналогично на това, имигрантските-туркини от първо поколение почти никога не носели забрадки, докато сега техните дъщери закриват главите и косите си. Тъй като участието в живота на германското общество никак не е стимулирано по никакъв начин мнозинството от туркините дори не знаят немски.

Същата тази политика на мутикультурализма, която подтикваше турците към равнодушно отношение към германското общество, усилва антагонизма на немците по отношение на турската култура. Обществените представи за това, какво означава да бъдеш германец, в голямата си част се формира на основата на противопоставянето на предполагаемите ценности и убеждения на „изключената” от обществото имигрантска общност.

Според допитване, проведено в Германия през 2011 година от френския соцоиологически център Ifop, 40% от респондентите смятат присъствието на ислямски общности за заплаха за своята национална идентичност.

В хода на друго изследване, проведено през 2005 год. иислямската култура противоречи на западния свят. В страната се засилват антимюсюлманските организации, като организацията „Патриотични европейци против ислямизацията на Запада (PEGIDA). През януари тази година се проведоха най-масовите за това поколение протести против имиграцията.

Превод: Анелия Димитрова, Faktor.bg