Тезата за "нацията-предател" се превръща в основа на антибългарския хор 

Правят осем опита за спасяването на Апостола

Срещу революционера няма присъда, а протокол от незаконен „съд“

Янко Гочев*, историк, специално за Faktor.bg

Годишнината от обесването на Васил Левски отново ни връща назад във времето към това трагично събитие. Мнозина считат, че за Левски вече всичко се знае. Въпреки стотиците публикации около живота и личността на Апостола и до днес обаче остават неизяснени и необяснени редица епизоди от неговия живот и революционна дейност. Разпространяват се много митове, произвеждат се цяла серия от псевдоисторически факти, а в съзнанието на българина има и доста натрупани заблуди. Тази статия е опит за осветляване на неизвестното и за отхвърляне на някои дълбоко насадени и възпроизвеждани от десетилетия с антибългарска цел митове.

Мит № 1 - Османската империя няма правна система

Османското право е непознато за голям брой наши изследователи. Малко са османистите и юристите, които проучват темата. Затова възниква митът, според който османското

право е изостанало, закостеняло, шериатско и дори се отрича, че право в империята е съществувало.

През втората половина на XIX век обаче Османската империя има своя правна система.

Някои автори я разграничават на четири компонента: религиозно право (шериат), светско прокапитулационно право (международно публично), канонично (църковно) право на християнските общности и обичайно право на турското население и на покорените народи.

Османското светско право има за източници законите (кануни) и законодателните сборници (кануннамета). Единствено в Османската империя съществуват едновременно религиозни закони и кануни. Това е специфична особеност само на османската правна система. Светското и религиозното право са в конкуренция. Има колизия между тях.

С по-висша юридическа сила е шериатът, защото се приема, че той произхожда от Аллах, а светското право (кануни и кануннамета) - от султаните. Според това схващане светските закони не могат да отменят религиозния закон, а само го допълват. Така се е считало векове наред, но в XIX век положението се променя, когато започват законодателните реформи. След провеждането им правото в империята се разделя на два главни дяла: шериатско (религиозно) в сила от създаването на държавата (традиционна дата 1299 г.) и светско (европейско) право, прилагано от 1839 г., след т.нар. Гюлхански Хатишериф до края на империята (1923 г.), а след това и в Република Турция.

Постепенно с налагането на второто компетентността на запазените шериатски съдилища се стеснява и техният предмет се ограничава до дела от семейното и наследственото право, както и за дела, свързани с типично мюсюлманската институция на вакъфите.

На основа на шериата са работели мюфтии и кадии. Първите можем да ги наречем "теоретиците", тълкувателите на правните норми, които имали върховно право да дават еднозначни отговори само с "да" или "не" на всеки казус. Мюфтиите не са държавни служители, а учени богослови. Те са подчинени на цариградския мюфтия, обявен от султан Мехмед II за "шей-юл-ислям" т.е. "старейшина на исляма". Кадиите са тези, които прилагат правото в империята.Те са всъщност съдиите и са държавни служители.

Шериатът е в сила като единствена форма за решаване на всички правни проблеми до края на XVIII век. Това религиозно право е дискриминационно за немюсюлманите (християните) в империята. Прилага се универсално, но и избирателно, което е неизбежно защото до края на ерата на реформите Танзимат империята е типичен пример за теократична, абсолютна и деспотична държава.

През 1838 г. е приет първият Наказателен закон. Това става при управлението на султана реформатор Махмуд II (1808-1839). Той е по подобие на европейските, по-точно френския Наказателен кодекс от 1810 г. Недостатъкът му е че е бил кратък и непълен. От 1840 г. е в сила и друг Наказателен закон - Закон за углавното съдопроизводство (ЗУС), изменен и допълнен през 1851 г.

През 1854 г. е издаден специален султански ферман (указ), според който се потвърждава и занапред правата на християните да могат да свидетелствт срешу мюсюлмани и даже да се съдят с тях.

Като отглас от новия реформен акт Хатихумаюн от 18.02.1856 г. са следващите законодателни реформи.

На 27.07.1858 г. е обнародван Имперски наказателен закон (ИНЗ). Той синтезира и кодифицира всички наказателноправни разпоредби и идеи от предишните закони.

По дух е един от най-модерните в Европа. Бил е в сила чак до края на империята и обявяването на републиката през 1923 г. ИНЗ има 32 отдела и 264 члена. Многократно е допълван и изменян. Куриозното е, че се е прилагал макар и с изменения и допълнения и в Княжество България след освобождението от 1878 г. чак до 1896 г. Неговите принципи са били законоустановеност на престъплението и наказанието, личната наказателна отговорност и отговорност само за лица със здрав разум.

ИНЗ приема тристепенна класификация на подсъдните деяния. Разграничава ги на "злодеяния", "престъпления" и "простъпки". По-тежките категории "злодеянията" и "престъпленията" се разглеждат в два аспеката: против държавата (външна и вътрешна безопасност) и против личността. В много текстове на ИНЗ личи европейското влияние.

Съдебната сиетема на империята включва редовни съдилища - углавни и граждански, с две инстанции първоначални (първоинстационни) и апелативни. Върховният касационен съд в столицата упражнява контрола над тях. Има още мирови, граждански, углавни, търговски и военно-полицейски, както редовни така и често извънредни.

Има и "смесени съдилища" - религиозни и светски за мюсюлмани и иноверци, които са създадени по Хатихумаюна от 1856 г. Смесените съдилища са граждански и наказателни.

В тях вече се разглеждали всички углавни дела, без разлика на вероизповедание, поданство и етническа принадлежност. В тези съдилища съдебната процедура е по европейски образец.

С оглед всичко изложено, митът, че няма право и няма закони в Османската империя трябва да се изостави. В XIX век тя разполага с доста модерна за времето си светска правна система, силно повлияна от Европа. Не в липса на закони, а в тяхното прилагане и неспазване и нарушаване е големият проблем за османското правосъдие. Точно такъв е случаят с "делото" срещу Левски.

ЗАГАДКИТЕ ОКОЛО ДИМИТЪР ОБЩИ

Д. Общи остава една спорна и противоречива личност в историята на революционното движение, като около биографията му има доста неизяснени моменти. Произходът му и до днес е загадка, която се допълва от неговите чужди паспорти. След смъртта му и след освобождението е определян, че не е българин, а "чужденец". Считан е за сърбин и дори грък. Найден Геров пише на Евлоги Георгиев на 2.12.1872 г.: "Турците го наричат Сръб Димитър, а българите го имат за грък."

Според други източници обаче е косовски българин. Истинското му име е Димитър Николов. Роден е около 1835 г. в градчето Дяково в днешно Косово. На първия си разпит той казва: "Името ми е Димитър, а на баща ми - Никола. От Дяково съм." 12-годишен бяга в Сърбия да търси прехраната си. Там остава цели 8 години като слугува на различни хора. Доброволец е в Първата българска легия в Белград през 1862 г. След разтурянето й от сръбското правителство отива във Влашко. Там участва в четата на Стоян войвода. Той е шурей на войводата Панайот Хитов. Д. Общи има сериозен опит и дори международен стаж в революционните борби в Италия (с гарибалдийците) и в Гърция, където е участник в Критското въстание (1866-1869). След края на въстанието се установява за известно време в Гърция. Отказва се от сръбско поданство и получава гръцки паспорт, който запазва и по-късно и с който ще се разхожда из българските земи като помощник на Левски.

По неизвестни причини обаче напуска Гърция и пристига във Влашко. Тук влиза в средите на хъшовете. Печели доверието им и скоро е прехвърлен в България като помощник на "главния апостол" Левски. Важен принос за изпращането му има председателят на БРЦК Л. Каравелов, който полага усилия да наложи тъкмо Д. Общи на тази длъжност във ВРО. Левски се е опитал да възрази, посочвайки го за неподходящ с оглед качествата му, но не е успял. В името на общото съгласие се е въздържал от изостряне не отношенията с букурещките дейци, за да не предизвика конфликт и условия за разцепление.

Димитър Общи като гарибалдиец , 1870 г.

Според противниците на Д. Общи той не е бил назначен, а "внедрен" в средите на организацията. За пръв път той е наречен "шпионин" от П. Хитов, когато разбира, че е заловен и прави самопризнания. Той внушава в свое изложение от 28.11.1872 г. до членовете на БРЦК в Букурещ, че издайничествата на Д. Общи са "по план на гръцкия консул." П.Хитов скрива обаче своята препоръка за Д. Общи от 1871 г., с която го одобрява като пръв помощник на Апостола.

Д. Общи има заслуга за преустройство на БРЦК в България чрез засилване на нейната децентрализация, усъвършенстване на революционната й структура и дифренциацията й на окръжни, околийски и местни (селски и градски) комитети. Въвежда се дори принципът на известна оперативна самостоятелност на комитетите. Освен това настоява за всяко действие да се търси лична отговорност.

Отношенията му с Левски са също голяма тема. Между двамата така и не се установява синхрон в работата, което се дължи на много причини - различия в характерите, начина на действия, спорове по тактиката. Д. Общи е привърженик на "фронталната атака", а Левски на дългата подготвителна работа по принципа "три пъти мери, един - режи", която първия му помощник счита за излишна. Д. Общи е типичен харамия, припрян, буен и своеволен.

Между двамата има чести спорове и пререкания, но не и разбирателство. Левски се опита да изолира Д. Общи в делата. Отрежда му ролята на придружител, охрана, но не и пръв помощник. Това изнервя Д. Общи, който се чувства обиден, оскърбен, като публично заявява, че не желае да бъде слуга на Апостола. После даже си разменят заплахи. Това засяга цялата организация. До разцепление в комитетите не се стига, но разделението им "за" и "против" Д. Общи е налице.

Д. Общи е считан не само за предател, но и за "терорист№ 1 на XIX век".И то с основание, защото той е първият, който задейства в по-големи мащаби революционния терор и налага курса към активно насилствено снабдяване на пари. Той убива владишкия наместник на Ловеч, въпреки неодобрението на Левски. Прави го без да дочака одобрение от ЦК в Букурещ. Това убийство, извършено на 21.07.1872 г. не е докрай изяснено. Замислено е като показно и сплашващо и издадената смъртна присъда се счита за превантивна мярка за евентуално само предполагаемо, но недоказано предателство на дякон Паисий.

Убийството му подтиква комитета в Ловеч към следващата акция. Набелязаната цел е Денчо Дейнов - Халача. Той вече бил отказал да дава пари и при това се заканва на комитетските дейци, че ще ги разкрие. Акцията е извършена на 14.08.1872 г. с участие на самия Левски и за нея ще стане дума по-нататък.

На 22.09.1872 г. Д. Общи извършва следващия голям удар. Това е Арабоконашкият обир, който всъщност представлява успешен въоръжен грабеж. Отначало полицията счита, че това е чисто криминална акция. Но постепенно истината започва да се разплита. Случайно изтърваните думи за някакви си комитети, имената, които споменава тетевенският овчар и хайдутин Тодор Кръстев (Бръмбъра), пръв проговорил на 22.10.1876 и най-вече разкритията на даскал Иван Лилов Фурнаджиев 4 дена по-късно обръщат хода на следствието.

На 27.10.1872 г. в Чериково (дн. Садовец) е заловен главният й организатор - Д. Общи. Арестуван е преоблечен като жена, без да оказва никаква съпротива, макар да е бил въоръжен с кама и револвер. Странно поведение за един професионален революционер!

След залавянето му Д. Общи е препратен в София, където е разпитан и прави пълни самопризнания. Оценката на неговите самопризнания за последващите събития е еднозначна - те утежняват съдбата на арестуваните и водят и до ареста и смъртта и на Левски. Почти всички изследователи на събитията са единодушни, че Левски е заловен благодарение на акцията при Арабаконак, извършена от помощника му Д. Общи и неговите самопризнания пред комисията още в Тетевен.

Внушението, възпроизвеждано десетилетия е, че Д. Общи с разкритията си следва уж някаква "политическа" тактика. Искал да придаде гласност на своята революционна дейност, за да стресне Европа и предизвика намесата й. Това е защитна теза, която цели да омаловажи и оневини неговата безспорна вина. Той предава без колебание и без изтезания, прави го умишлено, без задръжки, но с едно изключение спрямо П. Хитов, явно заради връзките му с Русия, организирал зад гърба на Левски неговото изпращане в България.

Считам, че и до днес не са обяснени точно обаче мотивите (подбудите) на Д. Общи. Пропуска се фактът, че акцията в Арабаконак е предварително разгласена. Това предварително разгласяне е извършено на различни места, от различни хора в дълъг период от време. Тук са възможни две хипотези: умисъл, което означава предателство или престъпно нехайство (лекомислие). Ако Д. Общи извършва предателство, то това е защото е действащ чужд агент или шпионин. Всъщност за него има съмнения още приживе, че може би е чужд шпионин (има сръбски и гръцки паспорти), но както тогава, така и сега сигурни доказателства в тази насока няма. Загадката остава.

Това обаче не освобождава българските историци от задължението да изследват и тази версия, защото и до днес има тенденция за оневиняването на Д. Общи и дори за героизирането му. Пример книгата на И. Станоев "Димитър Общи" (1993 г.), където дори се твърди, че "грешките на Левски са причината за неговото залавяне, а не обирът на турската поща." Така стигаме до следващия мит за Левски.

МИТ № 2 - НАРОДЪТ КАТО ПРЕДАТЕЛ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ

Предателството на Васил Левски е голяма и любима тема в българската история, по която има обаче много спекулации и манипулации. Стига се дотам, че мнозина, и то не случайни хора, изведнъж започват да пишат, че българинът е с "робска", увредена психика и едва ли не е роден предател. Не липсват и абсурдни обвинения, че целият народ е станал предател. Посочва се, че Левски е бил предаден от своя народ, защото бездействал (?!) и не го освободил.

Предателството винаги е персонифицирано. Само в България обаче се налага колективна вина на цял народ. Само българите според някои "умни" глави стават "нация от предатели". Тази грешна теза обикновено се налага по комунистическа линия примерно от проф. Хр. Христов - виден цензор на комунистическата историография. Тази антинаучна теза се споделяше навремето и от бившия държавен глава маркист по собствените му признания Желю Желев - президент на България от 1990 г. до 1997 г. Той измъдри едно "гениално" философско заключение, че "Левски всъщност не е предаден от отделни лица, а от българския народ, който все още не бил достоен за свободата." ?!

В антибългарския хор на тезата за "нацията-предател" се включи преди години дори и видният проф. Д. Дойнов, който през 1998 г. в предаването "Всяка неделя" открито заявява, че "целият български народ предаде Левски!"

На привържениците на антибългарската теза за нацията - предател посочваме следните неопровежими факти:

Ръководители на най-големите и най-активните комитети в Северна България, от където минава конвоят със заловения Левски всъщност тогава са арестувани. Във връзка с Арабаконашкия обир всички турски полицейски и дори военни сили са в повишена бойна готовност и биха забелязали (имат много осведомители, доносници и агенти) всяко раздвижване на българите. В района на Арабконак (Средна Северна България) са били изпратени десетки тайни агенти. Състоянието на ВРО е такова, че след ареста на нейния ръководител сред членовете й доминират страхът и съображенията за опазване на личната сигурност. Няма решителна фигура, която да спре процеса на разпложение и дезорганизация. А това е необходимо условие, за да се създаде чета или отряд, която да нападне конвоя и да освободи арестувания Левски. Липсват и бързи и сигурни комуникации между отделните комитети. Телеграфите са в ръцете на турската власт, а мобилни телефони още няма открити. Конвоят с Левски се е движел тайно, предимно нощем. Маршрутът на неговото движение не е бил огласяван предварително. Не е ясно къде водят арестуваният Левски - към Русе, София или дори Цариград?

Тук влияние оказва според мен и една обща българска слабост, споделена навремето още от съратника на Левски Хр. Иванов - Големият, който признава: "… на приказки бяхме много, но на работа малко!" Това бездействие обаче в никакъв случай не означава предателство и най-малко пък на целия народ.

И въпреки тези неблагоприятни условия има опити за освобождение на Апостола. Ще се опитам да ги изброя и систематизирам, без претенции за изчерпателност:

Първи опит

След откарването на заловения в Ловеч, вечерта на 27.12.1872 г. у Сиркови се събират поп Кръстю и Димо Петров Драсов, който настоява да избавят Левски. Поп Кръстю отговаря, че властите не знаят кого са заловили и затова по-добре да не бързат, защото подобен опит би събудил подозрителността им.
Втори опит

През нощта на 28 срещу 29.12.1872 г. комитетските дейци в Търново се опитват да запалят конака, за да може в суматохата заловените българи да успеят да избягат или да изгорят. Неуспехът на тази акция напълно потвърждава съображенията на поп Кръстю. Левски е разкрит.

Трети опит

Той е дело на търновци. От спомените на Хр. Иванов - Големия е видно, че е правен опит за създаване на ударна бойна група от двадесетина търновци, членове на революционния комитет, която "да нападне конвоя и да избави Левски." След първия провал търновци се опитват да организират чета и да го освободят по пътя, но не успяват да съберат достатъчно хора. Още след първата сбирка дейците на комитета, научавайки за действителното положение на нещата "се разбягали и изпокрили." Така твърди Хр. Иванов - Големият. Сам той с огорчение отбелязва, че са останали трима кандидати да участват в тази рискована акция: той, Христо Бунито и Иванчо Захарлията, които не са се изплашили!

Четвърти опит

Веднага щом на 2.01.1873 г. братът на бай Иван Арабаджията от Каратопрак Петър научава за задържането на Левски той организира чета. Заминава за Арабаконашки проход и пристига там само няколко часа след минаването на конвоя с Левски през него на път за София.

Пети опит

Това е замисълът за спасяване на Левски на Атанас Узунов, но той се основава на грешното предположение, че Апостолът ще бъде съден в Цариград. По това време два са основните пътя до столицата. Единия е от София до Саранбей, а от там с железницата до Одрин и Цариград. Другият път е от София към някое дунавско пристанище, а от там с параход до Русе. След това до Варна с железница и от Варна по море до Цариград.

Ат. Узунов явно е имал някаква представа от турското наказателно право, което предвижда обжалване на присъдата пред най-висша инстанция в Цариград, но пропуска фактът, че извънредната комисия в София предполага и извънредни действия, а именно, тя действа според чл. 1 на съответния закон, който засяга действия срещу държавата. Без съд предложената от следствената комисия смъртна присъда се одобрява от правителството и незабавно влиза в сила.

В София е изпратен Дончо Фесчията, за да съобщи кога и по кой път ще прекарат Левски. Към началото на февруари 187 3г. подготовката е завършена. Предвижда се три чети на три места да саботират линията Саранбей - Одрин и една чета заема позиции по линията Русе - Варна. Тогава получават печалното известие за обесването на Левски и акцията се проваля.

Шести опит

Най-фантастична е идеята на Сребрьо Стойновски и Илия Миланов, които искат да освободят Левски, като го подменят и на негово място оставят приличащ на него човек (двойник), каквито Апостолът е имал по свидтелства на съвременици.
Седми опит (спасение чрез Русия и зависими от нея лица)

Това е дипломатически опит. Д-р Рашко Петров настоява пред руския вицеконсул в Пловдив и руски поданик Н. Геров да окаже дипломатически натиск върху Портата за освобождаването на Левски, но руският посланик в Цариград граф Н. Игнатиев категорично му забранява да използва служебното си положение за тази цел, макар вече да има прецедент и задържаният по същото дело Христо Стоянов, като руски поданик е освободен! Този момент е много важен. Той доказва, че руските дипломати са в течение на разследването срещу българите и че са се намесили в полза на свой поданик, който е незабавно освободен. По-нататък ще потърсим отговор на въпроса: Защо руските дипломати не се намесват, за да спасят и Левски?

Осми опит

В спомените си д-р Хр. Стамболски твърди, че Иванчо Хаджипенчович, за когото ще стане дума по-нататък известил "тайним образом" (т.е. без да издава самоличността си, вероятно чрез трето лице) арестуваните да се отрекат от предишните си показания.

От протоколите е видно доколко са се вслушали в съвета му. Д-р Хр. Стамболски преразказва думите на засегнатото лице и това е една от причините повечето изследователи да не му се доверяват или направо да го игнорират Другите причини се дължат на обвинението срещу Ив. Хаджипенчович , че поставил подписа си под предложението за смъртната присъда срещу Левски.

Следователно при наличието на толкова много опити за спасяване на Левски изцяло погрешни са усилията на лицата, които по тази линия искат да мачкат самочувствието на българския народ, обвинявайки го че е предал великия син на България.

Тук във връзка с предателството ще направим едно отклонение. Предатели има навсякъде и при други народи. Никъде обаче във френската история няма да се прочете, че французите са народ от предатели, защото са предатели тачената и до днес като национална героиня Жана д’Арк.

Васил Левски

В тясна връзка с въпроса стои и този за предателите на Васил Левски.

Десетилетия наред за главен предател е смятан поп Кръстю Тотев Никифоров. Тази версия е създадена още през 1873 г. Тя се популяризира от Иван Вазов в стиховете му, Л. Каравелов в непроверените му дописки и от ловешката фамилия на Марин Поплуканов. После през 1927 г. Д. Страшимиров в своя труд "Левски пред Къкринската голгота" я превръща в историографска теза, приета и от авторитетни учени като професорите Ал. Бурмов, Н. Генчев, Д. Дойнов, Ив. Унджиев. Тази теза си има и противници, които боравят с доста солидни аргументи. Д. Кацев - Бурски я оборва още през 1926 г. в труда си "Истината за предателството на Левски". През 1990 г. Д. Панчовски прави извод в своя труд "Последните дни на Васил Левски", че поп Кръстю няма абсолютно никаква косвена и пряка вина за залавянето на Левски и сочи името на поп Марин Поплуканов, за когото има документи, че пред комисията доброволно е говорил всичко, което знае и то срещу претенции за заплащане. Същият дава подробен портрет на Левски и дори си предлага услугите за да бъде освободен и да помогне в залавянето на Апостола.

М. Поплуканов е уличен в спомените на своя брат Христо, който в публикуваната си "Кратка автобиография" е посочил, че по-големия му брат Марин е бил председател на комитета. Това потвърждава през 1926 г. и друг член на комитета - Д. Пъшков.

Братът на Левски опълченецът Петър след освобождението прави свое проучване в Ловеч с немарение не само да намери виновния предател, а и да го накаже. В крайна сметка не отмъстил, а си заминал за Карлово с думите: "Няма вина попът".

Интересна е и кратката, но съдържателна статия на Велин Аргатски "Думата мухбир и поп Кръстю", доказваща невинността на попа. В нея авторът доказва, че в прословутата телеграма № 1117 от 24.11.1872 г. на софийския мютесариф до колегата му в Търново, която е главен коз на поддръжниците на предателската версия думата "мухбир" е преведена от В. Шанов неправилно като "доносник". Според В. Аргатски тази дума би следвало да се преведе като "кметски представител". Значението й се отъждествява с историческа наложилата се в български език дума "мухтар". Според "Българския тълковен речник" "мухтар" означава "българин, представител на селото пред османските власти или "старейшина". Солиден аргумент на В. Аргатски в подкрепа на тезата му е и фактът, че по това време поп Кръстю заема такава длъжност на обществени начала за махалата в Ловеч, където живее.

В османотурския език през XIX век за "доносник" има друга дума - "мухбир-и садък", която не е синоним на "мухбир". Всъщност като свещеник, при това и.д. владишки наместник е бил нещо като посредник в отношенията между властта и обикновените българи (раята). Посредник не означава непременно доносник. "Доносник" е осъвременено тълкуване на значението и функциите на мухбира в Османската империя. Тогава има и други мухбири, които не са предатели и най-малко доносници (например ловешкия чорбаджия Яким Шишков, в чието лозе Левски води цяло събрание на комитета), но само и единствено върху мухбирството на поп Кръстю са се фокусирали изследователите.

Освен това поп Кръстю е овластен официално и задължен да поддържа служебни контакти с властите. Това става въз основа на решение на църквата от 3.07.1872 г. след убийството на владишкия наместник Паисий от Д. Общи в Ловеч. Ако е бил предател, то османските власти не биха пропуснали възможността да го похвалят публично и наградят, още повече че е българин, при това свещеник. Не биха пропуснали прекрасно открилата се възможност чрез награждаването му да всеят разкол сред българите. Поп Кръстю никога не е имал пари в изобилие. Даже по време на вмененото му "предателство" той взема назаем пари, за да изплати кредит за закупената от него преди това къща. Умира в голяма бедност. Ако имаше пари, получени примерно като турска награда за предателството, дори тайно дадена, то след години това непременно е щяло да се разбере. Така тезата за предателството му остава изградена само по догадки и недоказани обвинения, зад които се крие изкустно скалъпена интрига, отражение на ранно започналите борби на лична и политическа основа след освободжението. За съжаление в съзнанието на българите тази теза е трайно внедрена и до днес, за което приносът на комунистическата власт е безспорен.

На предателството на поп Кръстю много се държеше през комунизма по идеологически съображения като оръжие на атеистичния режим за подчиняване и обругаване на църквата и като средство за смачкване на българското национално самочувствие.

По тази линия се манипулира и биографията на Левски, като особено се набляга, че "хвърлил расото", представено като революционен акт на бунтовник, осъзнал "вредата" на църквата. Всъщност до края на живота си Левски остава вярващ християнин.

Има дейци на българската емиграция, които помагат умишлено или поради непредпазливост на властта в залавянето на Апостола.

Още при арестуването на Левски в няколко български вестника в Румъния се популяризира революционната му дейност. Пише се подробно за задачите и целите на БРЦК, за нейните мащаби, дори за структурата й. Недопустима и граничаща с предателство е дописката на органа на БРЦК "Свобода" от 2.12.1870 г., където нейният автор, председателят на БРЦК Л. Каравелов (?!) информира подробно читателите, респективно и турските власти за "големия авторитет на българските революционни комитети и техните действия." Той даже с гордост подчертава, че вече две години правителството търси Левски" - главният организатор на борбата". Нещо повече, Л. Каравелов подчертава, че "… турците кого де срещнат и тежко на тогова, на когото името е Васил Иванов…"

Такива лековерни публикации и хвалби за големите успехи на БРЦК (ВРО) с пряко назоваване на нейия ръководител с истинските му имена и псевдоними е недопустимо и не може да бъде оправдано по никакъв, защото е предприето в съдбоносен момент, когато революционната организация е засегната от разкрития и арести на стотици нейни членове.

Елементарните изисквания на конспиративността налагат революционният печат да мълчи,

още повече че всички издания на емиграцията се следят от турските шпиони и агенти и въобще чуждите специални служби.

И до днес обаче българската историография щади тези действия на Л. Каравелов и го величае като голям революционер, въпреки амплоата му по-скоро на писател, просветител и революционер без пушка, но с перо!

Към издайничеството на Л. Каравелов се допълва и това на жена му сръбкинята Наталия (Ната). Това е факт, който не може да се укрива, каквито усилия има. Тук въпросът е дали това издайничество е неволно или умишлено?Ст. Заимов е изследвал как се стига до него чрез разговори с Наталия и с други осведомени съвременници.
След серията от предателства през есента на 1872 г. от васалното на султана княжество Румъния е поискано да бъде екстрадиран Л. Каравелов. Той узнава това навреме и бяга в Белград, като заръчва на Наталия да пренесе всички комитетски книжа в дома на Васе Живанович, който е секретар на сръбския консул в Букурещ и според Ст. Заимов е "личен и много близък приятел на Каравелов и горещ българофил". Архивът е укрит на тавана му ирумънският обиск в дома на Л. Каравелов не дава резултат.
Скоро обаче шуреят на Живанович Джуро, когото Ст. Заимов нарича "развален момък",

го предава срещу подкуп на турски шпионин. Има и версия, че архивът е изтъргуван от сърбите при политическата им игра с Турция, която е основателна, защото Сърбия никога не е съюзник на българските революционери и винаги е склонна да търси съюз с турската държава за наша сметка, в това число чрез преследване и дори убийства на български комити. Справка - разгонването на Зайчарската чета на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г. и ареста и изтезанията на Левски в сръбския затвор в 1868 г.
Турският консул в Букурещ незабавно изпраща ценните документи в София. Според свидетелство на М. Поплуканов те са били цял чувал и са изсипани на масата в комисията, разследваща Левски и другарите му. Те са използвани като важни писмени доказателства за революционната им дейност. Сред тях има екземпляри от устава на БЦРК, писма на Левски, протоколи от комитети, както и архивът на Ловешкия комитет, който М. Поплуканов сам занася на Л. Каравелов през май 1872 г. Сред документите от архива е и писмото на Левски, в което е описано убийството на слугата на Д. Халача. Писмото ще стане силен изобличителен документ срещу Апостола. Според Ст. Заимов в чувала е имало и фотография на Левски. Мазхар паша наредил тя да се размножи незабавно в 1000 бройки, които са разпратени на всички турски агенти. Важно е да се отбележи, че след Каравеловите публикации по външна прилика турската полиция и власти арестуват българи с имена Васил Иванов. Има поне два такива случая.

Залавянето На Левски. Художник Н. Кожухаров

СЛУЧАЙНО ЛИ Е ЗАЛОВЕН ЛЕВСКИ?

Тезата, че Левски е заловен при Къкринското ханче случайно по непредпазливост се базира на фаталната среща на Апостола и спътника му Николчо Медникарчето с ловчанския полицейски чауш (сержант) Хасан Али и придружаващото го заптие в в местността "Пази мост" на 26.12.1872 г.

Заключението на Н. Станев в книгата му ("Васил Левски", С. 1923 г.) е следното: "Левски е хванат благодарение на бдителността и показанията на стражаря, що ги е срещнал на 26 декември." Видният ловешки лекар Н. Серов след сериозни занимания по темата години по-късно лансира идеята за случайното залавяне на Апостола при Къкрина благодарение на мнителността на стражаря чауш Хасан Али. (в. "Мир", бр. 7737 от 20.04.1923 г.)

През 1935 г. голямо изследване с изводи за случайното залавяне на Васил Левски е публикува в сп. "Българска мисъл", кн. 3, с.166 от Филип Симидов.

Залаването на Левски според привържениците на тази теза е последица от нелепо стечение на няколко обстоятелствата - непремерен разговор с необмислени докрай отговори на Апостола на въпросите на турците, лекомислено подценяване на ситуацията и заптиетата, принизена бдителност, измамно усещане, че опасността е далече от Левски и спътника му, съчетанието на декемрийски студ и падаща нощ.

Хасан Али е бил нещо като квартален полицай и познавал хората в Ловеч, още повече, че градчето тогава било малко. По това шосе той минавал много често, защото отговарял и за съседните малки села, в това число Къкрина. В местността "Пази мост" той знаел и кои са стопаните на лозята. Няма съмнение, че заптието е познавало всеки от лозарите и най-вероятно твърдението на Левски, че ходил да си гледа лозето е събудило най-малко любопитството на полицая. Разбирайки измамата, полицаят се е усъмнил и взема необходимите адекватни мерки.

Тук известна вина за залавянето си има и самият Левски, който си е правел снимки за спомен с юнашки дрехи и оръжие. От негатива на една такава негова снимка, направена в Пазарджик е изготвен и неговият полицейски портрет, който е размножен и изпратен в цяла България. За този негатив пише в доклада си до руския посланик граф Н. Игнатиев в Цариград Н. Геров от Пловдив. На 11.12.1872 г. Н. Геров допълва, че пловдивският мютесариф е наредил от намерения негатив от стъкло от фотография на Левски да се изкарат много снимки, които по тайни агенти изпратил из империята с цел незабавно залавяне на бунтовника.Така разкриваме още една страна от портрета на Левски - той е грешил и то доста, което го прави земен човек. Няма как при напрежението, под което е бил и огромното физическо и психическо натоварване да не е допускал грешки.

МИТ № 3 - ВАСИЛ ЛЕВСКИ БИЛ СЪДЕН ОТ ТУРСКИ СЪД

Това е един от най-дълбоко насадените митове. Специалната комисия, назначена от правителството се приема за съд. Упорито и последователно се внушава това отвсякъде от историци, писатели, журналисти.

Запазените документи говорят за комисия. Освен това действат не е една, а няколко специални комисии в Орхание, Тетевен, София. Орханийска околийска специална комисия е първа по време и е заседавала от 22.09 до 30.10.1872 г. След това нейните функции се поемат от Софийската окръжна комисия. Има и Тетевенска общинска специална комисия.

Веднага след обира в Арабаконак Министерският съвет провежда извънредно заседание.На него е взето само едно решение - създава се Специална правителствена комисия.

Комисиите по правило се назначават от длъжностно оправомощено лице или колективен орган и в акта (заповедта) изрично се посочват поводът, съставът, нейният срок и конкретните й задачи.

От доклада на министъра на вътрешните работи Хюсни паша е видно, че Специалната комисия е имала конкретна задача - "да извърши всестранна и пълна анкета на инцидента (обира) - на място". Тя трябвало да сезира съответните органи и институции, които да извършат предвидените по законите мероприятия, за да бъдат подведени под съдебна отговорност доказаните виновни лица.

Специалната правителствена комисия е наречена още "смесена" не само заради състава си с участието и на християни, а и заради това, че в нея има граждански чиновници, военачалници, служители от съда, прокуратурата, видни общественици.

След решението на правителството членовете й са назначени с указ (ираде), т.е. административен акт на султана за съставянето й със строго регламентирани задачи.

Правомощията й са да прави анкети, а не полицейско-следствени разпити ! Комисията е административно-анкетна и не е съд! Условно комисията може да се нарече административно-дознателска.

Съставът на комисията според протоколите от нейната работа е следният: генерал Али Саиб паша- председател, майорШакир Мехмед Салим - кавалерийски офицер, Махмуд Мазхари, Саадулах Саръ (член на окръжния съд) и четирима българи - Иванчо Хаджипенчович, Пешо Тодоров (член на софийския меджлис, след освобождението кмет на София), Мано Хаджистоянов и Мито Каймакчиев (Каймакчийски).

Али Саиб паша е личност, почти неизвестна в българска история. Той е виден държавник, министър и деец на османската държава. Роден е през 1827 г. в анадолското село Кайсери Талас в семейството на бежанци от Грузия. От този произход идва прозвището му Гюрчю (грузинец). През 1850 г. завършва военно-артилерийско училище в Цариград. При управлението на султан Абдул Азис (1861-1876) е военен комендант на Видин и Ниш, валия на Битоля и Шкодра. Става член на Държавния съвет и министър. При следващия султан Абдул Хамид (1876-1909) заема висши постове в империята - командващ армия със звание дивизионен генерал-майор, председател на Държавния съвет, министър на полицията, на артилерията и на войната. Оглавявал е операция по преселване на грузинците. През 1873 г. е удостоен със званието маршал. През 1875 г. е главнокомандващ на османската армия. Участва във войната срещу Сърбия през 1876 г., когато печели победи над сръбската войска при Княжевац, Алексинац, Зайчар и в решителното сражение при Джунис. От 1879 г. е вече дворцов маршал и живее в двореца "Топхане". През 1884 г. е и военен министър. Умира неочаквано от естествена смърт през 1891 г. За неговите качества съдим от оценката, която му дава Ст. Заимов, който го определя за "най-гъвкав дипломат сред турските държавни мъже".

Али Саиб паша

Вторият член на комисията е Шакир бей. Сведенията за тази личност дължим също на Ст. Заимов, който даже го повишава в "паша". В официалните документи, с които разполагаме той обаче навсякъде е отбелязан като майор Шакир бей. Роден е в Цариград през 1838 г. След завършване на военното си образование в столицата е изпратен да служи в Дунавския вилает като представител на правителството по настаняването на нови заселници "мухаджири". През 1868 г. вече става мютесариф (управител) на Русчук (дн. Русе). След това е повишен в помощник валия и е изпратен като такъв в Багдад. След края на работата на Специалната комисия майор Шакир бей е назначен за мютесариф (управител) в Херцеговина. Служи там известно време и е върнат отново в България като военнен комендант на Орхание (дн. Ботевград). Майор Шакир бей участва в Руско-турската война (1877-1878). Бил е командир на колона в боевете на Шипка, а след това командва т. нар. Орханийска армия, която извършва няколкото акции по време на руската обсада на Плевен и доставя на Осман паша храни, медикаменти и подкрепления. За заслуги Шакир бей е повишен в генерал-майор. После е разгромен при Арабаконак. След войната 10 години е турски посланик в руската столица Санкт Петербург. Той умира на 61 години през 1899 г. като главен инспектор на източните вилаети в Анадола.

Важен член на комисията е българинът Иванчо Хаджипенчович, наричан още от турците Иванчо ефенди.

Неговото име е символ на едно от най-големите предателства в българската история. Наричан е с обидни епитети като "туркофил", "съдник", "палач на великия Апостол" и "предател на българите". Това е стара традиция за оценка на личността и дейността му още с неговото назначаване за член на комисията, т.е. от съвремениците на събитията, а веднага след освобождението по линия на партизанщината този негов отрицателен "ореол" допълнително укрепва.

Случайно или не единствените оскъдни биографични данни за Ив. Хаджипенчович са на поборника Ст. Заимов, който както знаем с цялата си фамилия е убеден русофил и при него писането, особено след освобождението е за сметка на революционната му дейност. Ст. Заимов е не само убден русофил, но и провален революционер и апостол. Нито едно негово революционно начинание няма успех. Това важи особено за дейността му като главен апостол във Врачанския революционен окръг по време на Априлското въстание перз 1876 г. Иначе на думи Ст. Заимов е много силен, особено в убеждаването и фактически подмамването на Хр. Ботев да пристигне с четата си във Врачанско през май 1876 г.

Иванчо Хаджипенчович е роден в Русе на спорна дата - 1822 или 1824 г. в богато семейство на чорбаджията Хаджи Велико Хаджипенчович -търговец и член на русенския меджлис в продължение на около четири десетилетия между 1817 и 1857 г.Неговата биография и до днес е забулена в тайнственост. За ранните му години нищо не е писано, освен че завършва висше образование право в Париж, където учи от 1841 до 1845 г. Тук се сприятелява със своя състудент, прочутия по-късно валия на Дунавския вилает и виден реформатор на империята Митхад паша (1822-1884). Завърнал се в Русе, през 1846 г. се жени за Анастасия Мавриди, праплеменница на търновеца Никола Пиколо. Като търговец е съдружник с Христо Тъпчилещови други български и австрийски партньори. През 1852 г. постъпва на служба в местния меджлис, а от 1854 г. става и капуджи башия (помощник на валията) - титла, която му позволява да носи униформа. Затова Хр. Ботев в своя фейлетон "Кои сме ние" го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки".

Звездата на Иванчо изгрява през 1864 г., когато Мидхат паша идва в Русе като валия на новия Дунавски вилает. Двамата се сближават, не само защото могат да си "хортуват по французки". Когато Мидхат паша "изпитва" Иванчо дали е рушветчия и той се оказва на висота, а това качество в Османската империя е много ценно и може да открие пътя към административна кариера. Така и става с Иванчо ефенди. Докато Митхад паша е дунавски валия, Ив. Хаджипенчович също расте в кариерата. През 1866 г. той е избран в първия общ вилаетски съвет, през 1867 г. е назначен за председател на вилаетския търговски съд.Когато Мидхат паша се издига до председател на Държавния съвет в Цариград през 1868 г., за член на съвета е издигнат и Ив. Хаджипенчович.

Вече като висш сановник в Цариград той се хвърля във вихъра на църковната борба.

Ив. х. Пенчович взема активно участие в борбите срещу фанариотите за самостоятелна българска църква. Султанският ферман за създаване на българската Екзархия от 10.02.1870 г. е бил връчен на най-видните българи в Цариград по това време - юриста и историка Г. Кръстевич (1813-1898) - бъдещ генерал губернатор на Източна Румелия (1884-1885) и Ив. Хаджипенчович. Те са били избрани за делегати при Портата от групата българи в Цариград, което доказва високият авторитет, с който са се ползвали. През 1871 г. Иванчо ефенди е делегат на Църковно-народния събор в Цариград, който изработва устава на Екзархията. По-късно е избран за член на Временния смесен съвет на Екзархията - най-висшият български легален форум в империята. Заема тази длъжност от 1872 до 1876 г.

Но като повечето български богаташи от онова време той е еволюционист - отрича бунта и настоява българският народ да постига целите си бавно, полека и с благоволението на султана. Затова като всеки еволюционист го наричат "туркофил".

Ив. Хаджипенчович се познава лично с Левски и няма  връзка със залавянето му. Според спомените на цариградския българин д-р Хр. Стамболски Левски на два пъти - през 1869 и 1871 г., посетил Цариград и се срещал с местни патриоти, като прави опит да създаде таен комитет. През август 1871 г. нощува в дома на Иванчо ефенди на о-в Халки като безопасно място. При отпътуването на Левски двамата български първенци Ив. Хаджипенчович и Ст. Илич са дали доброволно значителна сума за закупуване на оръжие за бъдещата революция. Ако Ив. Хаджипенчович е предател, още тогава през 1871 г. е щял да предаде Апостолът на турците.

През 40-те и 50-те години на XIX в. Ив. Хаджипенчович е дарител на църковните и образователни институции в Русе: най-вече на българската църква "Св. Троица" и българското училище към нея, на което е дългогодишен попечител. По-късно участва в събирането на средства за българската църква "Св. Стефан" в Цариград. Бил е сред спомоществувателите на първото издание на "Горски пътник" от Г. Раковски (Нови Сад, 1857) както и абонат на вестник "Дунавски лебед", издаван от Г. Раковски.

Като висш държавник - член на държавния съвет на империята Иванчо Хаджипенчович със своите контакти и авторитет е помагал според възможностите си на своите сънародници. Но не бива да бъде идеализиран, защото от позициите, които заема често се замесва и в антибългарски акции. Приписват му се доноси пред турската власт по адрес на негови сънародници, както и участие в акцията на Митхад паша за създаване на турско-бългрски училища. По този въпрос Ив. Хаджипенчович действа като най-обикновен османски чиновник и се е конфронтирал с мнозинството българи, които в крайна сметка надделяват и успяват да запазят българския облик на организираните от техните общини възрожденски училища.

Иванчо Хаджипенчович

Русофилът Т. Бурмов в бр. 33 на в. "Време" от 26.03.1866 г. пише за тази негова дейност и го характеризира: " негова милост е нещо като чиновник на Митхад паша. (Сп. "Мисъл", Год. II,кн. I, С. 1892 г., с. 81).

Участието на Иванчо ефенди в специалната комисия срещу Левски е продължение на тези негови прояви в услуга на османската власт и ще доведе за десетилетия напред до отричане на някои негови заслуги. Тук, както посочих, принос за неговото очерняне има лъжепоборникът русофил Ст. Заимов, който изкарва в по-късните си публикации Иванчо Хаджипенчович от "дявола по-черен".

Ив. Хаджипенчович не е насилен да стане член на тази комисия. Великият везир провежда разговор с него и другите двама членове и им дава 24 часа за размисъл. На Иванчо ефенди намеква, че ще бъдат анкетирани и разследвани българи и ако му е неудобно можел да се откаже от мисията си. Колебанията му явно са били големи, защото може да си навлече гнева на поколения българи като предател. Той е силно уплашен и вика д-р Хр. Стамболски на съвещание. Излага пред него своите колебания с оглед отрицателните последици, които може да се стоварят върху него. Д-р Хр. Стамболски настоява, че Ив. Хаджипенчович трябва да приеме и да отиде в комисията в София. Докторът изтъква, че при отказ Иванчо ще изглежда като съучастник, че присъствието му ще направи другите членове на комисията по-снизходителни и че в него заловените българи ще видят надежда за спасение. След съвещание и с Г. Кръстевич Иванчо поема за София.

Всички членове на комисията са поставени лица. Имат скрити или дори явни зависимости, които се дължат или на особености в тяхната биография, служебната им дейност, или произхода им. Това създава предпоставки за голямо задкулисие в нейната работа.

Комисията пристига в София и започва анкетите си. Разпитва арестуваните дейци на ВРО. Провежда очни ставки. Д. Общи е разпитан набързо за пръв път още в първия ден на анкетата и за него разпитите приключват на 13.12.1872 г. На 18.12.1872 г. Али Саиб паша с телеграма до Цариград уведомява правителството за разкритията на Д. Общи и настоява за одобряване на смъртна присъда против него, което е потвърдено. Така на. Д. Общи е "осъден" на смърт по чл. 55, 62 и 170 от ИНЗ от 1858 г. Екзекуцията му се забавя. Рано сутринта на 10.01.1873 г. той се качил на бесилото. Изразил съжаление, че ме излъгаха (?!) пред изповядващия се свещеник и пред смаяните турци и малко циганска публика, сам рита бурето под краката си. Увисва на въжето поне в очите на присъстващите на екзекуцията му достойно.

Следват още разпити-анкети на други задържани във връзка с Арабаконашкия обир.

Инструкции и насоки на работата си комисията получава "отгоре". Указанията са били по-малко провинените да бъдат освободени, а инициаторите и активните участници да бъдат осъдени.

На 27.11. 1872 г. в доклад до султана се обръща внимание "Категорично да не се допусне въпросът да се раздуха и разшири" и "с това да се развълнуват духовете на населението". ("Доклад до негово величество", превод П. Дорев, в."Зора", бр.3142 от 22.12. 1929 г.).
Това е класическа форма на задкулисие, прикрита под съображения за опазване на държаните интереси и сигурността на държавата с оглед осуетяване на възможни бунтовни прояви.
Министерският съвет е сезиран, че се разкрива сериозна революционна организация в България. За това са нужни преди всичко "тайни агенти" и "тайни издирвания". Такова е нареждането на Цариград до Дунавския вилает. Именно това нареждане показва, че предварително "следствие" в София, Орхание, Тетевен и Ловеч, както и разпитът пред Извънредната комисия, имат дълбока и сложна задкулисна дейност. Правителството разрешава да се изразходват суми за тази дейност "под форма на здравни разходи".

На 14.12.1872 г. Али Саиб паша в потокол № 1 до великия везир предупреждава, че "се е узнало какво Българският революционен комитет, за който се получавали сведения, че от дълго време насам се събирал във Влашко и Сърбия с цел да подстрекава и бунтува България, е посеял отново семето на бунта в някои български селища" ("Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд", 1952г., с. 232).
На 18.12.1872 г. в Цариград, този въпрос стои пред Министерския съвет. И там се взема най-лесното решение - да се бърза с обезглавяването на революционната организация.

В доклада на МС до султана изрично се подчертава: "Предвид обаче на обстоятелството, че въпросната организация е образувана с цел да се вдигне революция... и че тя е пристъпила към изпълнение на своите замисли, едно спешно изпълнение на издаденото спрямо главните смутителни наказание..." се налага, за да послужи "за добър пример на всички членове на горепоменатата революционна организация" (ДТС, т. І, Извори, с.588-589).

Междувременно на 26.12.1872 г. е арестуван и "баш комитата" Левски. Първата процедура спрямо него е проверка за установяване на самоличността му, защото властите не са били сигурни точно кой е задържаният. Този факт служи като един от основните в подкрепа на тезата, че предателство против Васил Левски няма, защото логичното твърдение е, че ако то е съществувало местната власт в Ловешко е щяла да знае кого е арестувала на 26.12.1872 г. Тук не трябва да се пропуска и друг факт в подкрепа на горните разсъждения - обявената от правителството награда за залавянето на "баш комитата". Всеки местен османски чиновник е искал да прибере наградата и е бил материално заинтересован да работи усърдно в това направление.

Залавянето на Левски е обявено с телеграма от 29.12.1872 г. на търновския окръжен управител до председателя на комисията Али Саиб паша. Тогава комисията поема анкетата-разпит и на Левски. Неговият разпит в Софийския конак е проведен в пет дни –

5, 6, 7, 8 и 9.01. 1873 г. Всяка дума на българина и всеки въпрос на членовете на комисията, записвани от турския писар, са запазени в архивите на отдел "Османистика" на Националната библиотека. Папките със записите от разпитите на Левски стоят заключени в подземията на имперската канцелария в Истанбул до 1931 г., когато българското разузнаване успява да прибере в София няколко вагона безценни свидетелства за историята ни, откупени като стара хартия от османските архиви.

По време на разпитите на Левски Али Саиб паша прави нов, много по-сериозен извод.

На 8.01.1973 г. той пише до своето правителство, че "революционната организация" е подготвяла "въстание против Отоманската държава" ("В. Левски и неговите сподвижници", с.253). Само 6 дни по-късно се разбира до какви изводи е стигнал специалният пратеник и председател на Държавния съвет Али Саиб: "...шефът и организаторът на бунта Васил Дякон Левски е подстрекавал поданиците на султана към въоръжено въстание срещу държавата, бил председател и подбудител на станалите бунтове".

Левски е разпитван от комисията, като са запазени протоколите от 7 негови разпита, отразени като единствен протокол с дата 14.01.1873 г.

По време на разпитите са проведени много очни ставки със заловени комитетски дейци, които общо взето уличават Апостола в и разкриват ролята му в организацията. Важно е да се посочат имената на българите, съзаклятници, които по запазените документи са свидетелствали против Левски - Д. Общи, Дидю Пеев, хаджи Станьо Врабевски, Петко Милев Страшника, Марко Йончев, Станчо и Станьо Хаджииванови, Марко Йончев, даскал Иван Лилов Фурнаджиев, Анастас Попхинов, Вутьо Ветьов.

Левски е притиснат. Опитват се да го принудят да разкрие всичко, което знае за дейността на тайната организация, която е създал. Ив. Хаджипенчович разказва за поведението на Левски пред съда. Едва стоял на краката си, но отговарял смело и дори не поглеждал Д. Общи, който изповядвал всичко, но Левски запазил самообладание. Съдът очаквал Апостол да отрича твърденията на Д. Общи и другите издайници. "Само по въпроси, отнасящи се до народното ни честолюбие и до личното му достолепие, той отговарял категорично, доблестно и ясно, без двусмислие и колебание. Тъй например, като го запитвали за съучастниците му, натъртено казвал: "Те са милиони, целият български народ!"

Защитната позиция на Левски е сполучливо избрана въз основа на Хатихумаюна от 1856 г. Така цели да опази себе си, другарите си и делото. Обикалял за да подобрява положението на българите - да им дава упование. Не бил бунтовник или хайдутин. Подчертава, че търси законни пътища за подобряване на тежкото бреме на българския народ. Действал бил в дух на легитимизъм, който великите сили и Портата не могат да не уважат. Това е умна защитна теза, която разкрива още повече величието на Левски. Той изпъква като зрял политик и дипломат, много добре познаващ дори психологията и настроенията на масите.

Левски не назовава нито едно име на действащ комитетски деец, не предава никаква организационна тайна. Никой не е съден или убит заради неговите показания. Апостолът е спазвал принципна позиция при разпитите, отговарял е лаконично - "не знам" , "не познавам" , "не ми е известно". Не е издал нито едно име и успешно е попречил на опитите за разкриване и разбиване на създадените от него тайни революционни комитети.

Върху хода на работата на комисията оказват влияние и други фактори. Става дума за сблъсъка между интересите на великите сили, а в Османската империя главната конфронтация между Русия и Англия. Тяхната борба за надмощие намира отражение и по "делото Левски".

Посланик на Русия в Цариград от 1864 г. е генерал граф Н. Игнатиев. Той е един от бележитите руски дипломати, който с упоритост и умение полага огромни и успешни усилия за укрепване и разширяване на руското влияние в региона. Той признава в своите спомени, че неговата цел е не конфронтация с империята, а спечелване на султана като съюзник на Русия. Пак там пише, че между Русия и Османската империя са били установени по-добри от когато и да е било отношения и султанът имал доверие в него. Това не е обикновено самохвалство. Френското списание "Илюстрасион" от 26.10.1876 г. характеризира руския посланик и определя особения му статут, който е заемал: "Всъщност няма друг такъв ясен и твърд дипломат като граф Игнатиев. В кабинета си на посланик на Русия в Константинопол той отдавна събира тъжби, породени от османския гнет над християнското население. Внимателно следи и отбелязва събитията, преди да отправи укорите и порицанията, които развълнуваха цяла Европа. Европа ясно вижда днес резултатите от неговите разкрития. Той е обкръжен с всеобщо внимание, нещо, което е рядкост за един посланик, още по-малко за един руски посланик."

Като доайен на дипломатическото тяло руският посланик често свиква ръководителите на дипломатическите мисии на великите сили за обсъждане и вземане на решения по важни въпроси на политиката на османската държава. Европейските велики сили по силата на международните договори с империята отдавна са си извоювали правото, а и икономическите и финансовите възможности за намеса във вътрешните й работи. Чест повод за намеса е положението на християнските народи. Преди да вземе решение по този въпрос, османското правителство обикновено изчаква становището на съвещанието на посланиците, председателствано от руския посланик.

Когато граф Н. Игнатиев отивал на аудиенция при султана в неговия дворец или в Портата, многолюдни тълпи от турци и християни излизали на улиците, за да видят най-влиятелният дипломат в Цариград. В спомените си д-р Хр. Стамболски "Автобиография, дневници, спомени". Т.1-3. С. 1927-1931 (1972) пише:

"Самите турци признаваха могъществото на това руско влияние и сочеха с пръст граф Игнатиев, качил се на хубав бял кон, последван от дългомустакатия гавазин, тоже

на кон, българина Христо Карагьозов, отиващ на Високата порта през многолюдните широки улици. Това беше едно величествено шествие на руския посланик из турските махали, жителите на които се стичаха да видят този, на когото думата беше закон и който диктуваше даже в двореца."

Симеон Радев в Строители на Съвременна България отбелязва за статута на руския посланик: "Игнатиев бе тогава всесилен всред турските министри: някои европейски публицисти го наричаха руски вицеимператор в Цариград."

Граф Николай Игнатиев като руски посланик в Цариград,

60-те години на XIXвек

От позиции на своето силно влияние граф Н. Игнатиев започва да кадрува по висшите етажи на властта в империята. Сменя чиновници, дори велики везири. Успява със задкулисни действия да свали реформатора англофил Митхад паша. Издейства назначението на русофила Махмуд Недим паша (1881-1883).

Той е виден османски политик, наречен от съвременниците си "стара лисица". Махмуд Недим паша е с грузински произход. Той два пъти е велик везир на империята в периодите 1871-1872г. и 1875-1876г. Бил е доверено лице на султан Абдул Азис и послушен изпълнител на неговата воля. Но това едва ли се дължи само на някакви лични симпатии. По-скоро султанът е знаел за наличие на негов могъщ покровител. Той следва проруска политика. Зависим е от руския посланик Н. Игнатиев. Махмуд Недим паша често е повтарял: "Да правим каквото правим, достлука с московеца да не разваляме."

По внушение на граф Н. Игнатиев великият везир размествал висши местни и административни ръководили и дори военачалници в българските земи. Заради русофилския му външнополитически курс е наричан от съвременниците му с прякора Недимов.

Махмуд Недим паша като велик везир

Англия търпи временни неуспехи заради новата линия и действия на граф Н. Игнатиев.

Тя обаче не желае да се предава и да отстъпва от позициите си. Изтъкнатият британски дипломат и посланик в Цариград сър Х. Елиът е туркофил и намира опора сред Митхад паша и "новите османи". Двете течения русофилско и англофилско са в постоянна борба с променлив успехи пред султана и това води до честа смяна на правителствата. Обирът в Арабаконак става когато велик везир (от 31.07.1872 г.) е Митхад паша. По доклад, фактически донос на Иванчо ефенди той започва гонения срещу българите първенци. Спира в. "Македония" и хвърля редактора му П. Славейков в затвора. След известията за обира в Арабаконак нарежданията му към софийските власти са да се заловят и накажат всички замесени в обира и в революционните дела. Времето не му стига да се разправи изцяло с българските комити. Със задклулисни действия на граф Н. Игнатиев Митхад паша е свален бързо от власт след по-малко от три месеца.

На 19.10. 1872 г. правителството е оглавено от Мехмед Рушди паша. Това е преходен кабинет, от който се очаква да измени проанглийската ориентация, но и да подобри приятелските отношения с Русия. Граф Н. Игнатиев енергично се захваща с новата възможност да установи доминиращо руско влияние. Той бърза да вземе "българските работи" в свои ръце. Стреми се е да ограничи дейността на комисията, разследваща заловените българи, която дава предимство на привържениците на Митхад паша. Граф Н. Игнатиев успява да убеди султана и везирството, че случаят не бива да се раздухва, че не трябва да се шуми много, защото това не било в интерес на империята, а комисията да продължава работа по-тихо в провинциална малка София, без да се пренася в Русе или Цариград. Митхад паша обаче не бездейства. Разкритията му дават повод да подеме борба отново за да се върне като велик везир. Той е насърчаван от сър Х. Елиът.

Новото правителство на Мехмед Рушди паша се е колебаело между двете тенденции. Това колебание се отразява върху състава на комисията. Председателят й Али Саиб паша е от проруското правителството. Помощникът му обаче майор Шакир бей е бивш адютант на Митхад паша и ревностен защитник на за проанглийската линия. Така се установява паритет. В тази ситуация изключително важно значение придобива третият основен член на комисията Ив. Хаджипенчович, който може да наклони везните в полза на Русия или Англия. Иванчо ефенди е удобен и за двете линии в зависимост от това от къде духа по-силният вятър. А той умее да усеща навреме неговите посоки. Според позицията на правителството се откриват две възможности пред комисията. При запазване на доминиращо руско влияние в кабинета анкетата-следствие в София няма да прерасне в голям процес, т.е. "делото Левски" ще бъде с ограничен характер. Ако обаче намиращият се в опозиция Митхад паша надделее със своите хора, в цяла България ще има голям съдебен процес с открива антируска насоченост и много подсъдими.

Mитхад паша

В крайна сметка инструкциите до Софийската комисия са плод на компромис между теченията. Те включват строго наказание само на най-изявените ръководители за назидание, а за останалите - по-леки присъди.

Комисията заседава тайно. Какво се решава в софийския конак и какво е ставало там е било голяма тайна дори за софиянци, съвременници на събитията. И това не е случайно. Политическото задкулисие си има своите правила, които се спазват векове наред.

При представянето на архива на БРЦК в комисията става ясно, че българското революционно движение е самостоятелно, а не сръбско или руско. Така и русофили и англофили са обезоръжени и не могат да използват аргумента за чужда сила или държава (агентура), обсебила българските комитети.

Приключвайки работата си, комисията, по законите на бюрокрацията, прави обобщения на резултатите в два заключителни протокола.Първият (все още неизвестен) вероятно е засягал Арабаконашкия обир, а вторият "делото Левски"! Този вторият е единственият запазен, цялостен документ по " делото Левски". Той не е оригинал, а препис, както личи от самото му заглавие.

Заключителният протокол правителствената специална комисия е най-важният документ за дейността й. Важно е да се отговори на следните два въпроса: каква правна стойност (правна природа) има този документ и какви последици е предизвикал?

Първият преводач на протокола Владимир Хиндалов през 1935 г. го определя като "обвинителен акт"!? ( в. "Зора", бр. 4673). По-късно българската историография го характеризира като "присъда" и вина за тази грешна корекция има изглежда проф. д-р П. Миятев, който пръв ожесточено критикува преводите на Вл. Хиндалов във вестник "Радикал" през 1943 г. Голям учен като проф. Ив. Унджиев в своята книга за Левски "Биография", преиздавана многократно изрично посочва вярното становище, че протоколът не може да бъде присъда. Въпреки това пропагандата за издадена присъда срещу Левски продължава от десетилетия. Тук считам, че мълчанието на специалистите османисти и юристи по османско право е направо недопустимо.

От съдържанието на документа, наречен погрешно присъда личи тълкуване, само че доста елементарно и грешно на много правни термини и дори цели институти от действащото османско законодателство и в частност наказателен процес. Тези свободни съчинения, правени от неюристи на текстове от ИНЗ някои и до днес считат за "мотиви за присъдата"?! Други отиват по-далече и обявяват заключителните думи в протокола за "диспозитив на присъдата"?!

Правната природа на този документ може да се определи, ако се съпостави с издаваните тогава от османските съдилища присъди. Това не е трудно, защото има стотици публикувани съдебни документи, дори цели сборници с такива актове в българската историография. Типичен пример е сборникът "Османотурска палеография и дипломатика" от 1972 г. т. III. Там има образци на съдебни протоколи (илями), съдебни актове (хюджети), съдебни решения (хюккми).

Всяка присъда е строго формален акт със задължителни реквизити. Реквизитите на присъдите в Османската империя са няколко и е лесно да се разпознаят. Задължително в присъдите се посочва държаният глава (султанът), при чието управление се издават. Задължително се отбелязва, че присъдите се издават "в името на Всевишния Аллах и на Всевишния негов Пророк!" Задължително се отбелязва кой кадия (съдия) е издал присъдата. При осъдителните (смъртните присъди) се посочва името, подписа на съдията (най-често това е бил председателят на съда) и неговия печат, т.е. присъдите трябва да са подписани и подпечатани. Изписват се имената на прокурора и дори свидетелите, които са имали роля нещо като съдебни заседатели. Смъртната присъда според османското законодателство по това време трябва задължително да бъде подпечатана с туграта на султана. Това е специален калиграфски печат или подпис, използван за узаконяване на актовете на държавния глава (султана). Може да се нарече монограм на султана. Той включва пълното име на султана и неговата титла, представени в сложна плетеница, съставени от нишанджии (калиграфи). Туграта се поставя върху герба на османската държава, монетите, пощенските марки и присъдите. Всеки султан е имал своя уникална тугра. На осъдителна (смъртна) присъда се отбелязва и какво е било делото - углавно, политическо, издадена от какъв съд - окръжен, военен, апелативен, касационен.

В протокола на комисията, наречен "присъда" няма нито един от горепосочените реквизити. Затова той не е присъда. Комисията не е съд. Отделно протоколът не е подписан и не е подпечатан.

Тогава възниква въпросът какво представлява в крайна сметка този документ?

Някои биха казали, че заключението на членовете на комисията прилича на мнението на един разследващ орган, което той дава пред прокурор по образувано наказателно дело от общ характер, с което прокурорът не е длъжен да се съобразява. Но и това не е точно, защото наказателно дело все още няма образувано. Прокурор няма назначен, а членовете на комисията, както посочихме вече не са магистрати и следователи, а по скоро анкетьори.

Този заключителен протокол е по-скоро един подробен доклад озаглавен "препис от протокола на комисията." Предназначението на този доклад изглежда е било да служи за основа за съставяне на изложение или писмен доклад до султана.

Важно е да се посочи, че решението на комисията, което не е присъда е Левски да бъде осъден на смърт. Това е по-скоро пожелание или предложение до истински съд да го съди и осъди на смърт.

След одобряването му от министър-председателя се иска да бъде издадена заповед (ираде) от султана по чл. 16, отд. II от ИНЗ. По този член обаче смъртното наказание се налага за извършени злодеяния по точно определена процедура. То не се привежда в изпълнение, преди да се прочете публично присъдата в съда в населеното място, където ще се изпълнява. Преди това трябва да има издадено ираде, утвърдено със султанската тугра и да съдържа доказателства и за извършеното злодеяние и мотивирана присъда за него.

Ирадето в случая е специална заповед, съдържаща личния печат, подпис и тугра (монограма на султана), в която има неоспорими доказателства за извършеното най-тежко престъпление - злодеяние, за което османските закони предвиждат смъртно наказание. Задължително в ирадето трябва да има юридическо обосноваване на смъртната присъда. Следователно, за да се издаде ираде делото трябва да е приключило, т.е. да има образувано и проведено следствие, съд и издадена осъдителна присъда. В случая с Левски това е направено!?

Така стигаме до изводът, че му е издадена смъртна присъда само въз основа на преписи на анкети - разпити и протокол, при това без заверки, подписи и печати!

Няма друг такъв случай в Османската империя. Допуснат е прецедент, на комисията са диктували да се действа бързо и наказателно спрямо "баш комитата". Диктатът може да е дошъл по стечение на обстоятелствата от вътрешното състояние на империята - разкрита голяма нелегална мрежа от комитети, поставили си за цел гибелта на империята, но и отвън, т.е. от чуждо въздействие. Това чуждо въздействие може да дойде само от велики сили. Вече посочихме по-горе чие чуждо влияние е най-силно в Цариград по това време.

Истинско съдебно дело по всички правила на тогавашните османски наказателни закони не е проведено. Няма следователи, прокурори и съдии. Няма и надлежно оформени от тях протоколи и актове, които да удостоверяват дейността им. Няма и адвокати нито служебни защитници. Адвокати (защитници) са имали дори заловените въстаници по време на Априлското въстание от 1876г.,Това е бил Илия Цанов (1835-1901) - защитникът на заловените въстаници от четите на Хр. Ботев, Таньо войвода и Хр. Патрев от 1876 г., в това число и брата на Хр. Ботев - Кирил (бъдещ генерал). Успява да спаси всички от смърт и им издейства по-лека присъда - заточение. Тогава през юли 1876 г. е имало извънреден съд, но все пак съд за разлика от 1872/1873 г. Левски не е имал никаква защита и никакъв адвокат, дори служебен защитник.

Авторът на заключителния протокол, съставен по заповед на генерал Али Саиб паша след молбата за ираде заключава: "нека бъде според Вашата заповед." Така комисията чрез нейния председател си измива ръцете и праща доклада нагоре по инстанциите в държавата, за да решат те окончателно съдбата на българските комити и на Левски.

На 21.01.1873 г. е изпратен специалния доклад до султана. В него държания глава на империята е информиран за дебатите и решението на МС чрез министерството на правосъдието да се разреши на Мазхар паша като окръжен управител на основание Углавния закон на империята да назначи извънреден военно-полицейски съд, който "безшумно" да разгледа делото вероятно се има предвид при закрити врати.

ОБВИНЕНИЯТА СРЕЩУ ЛЕВСКИ

Заключителният протокол съдържа цели 12 обвинения за подсъдни деяния срещу Левски, които могат да бъдат разделени според обекта, който засягат на две групи: деяния срещу сигурността на държава подбуждане към бунт и убийство.

Обвиненията са прекалено общо формулирани. Липсва им конкретика и обоснованост. Спрямо Левски има учудваща избирателност на обвиненията. Няма обвинение например, че при ареста си в Къкринското ханче е оказал въоръжена съпротива на представител на властта и даже е наранил ръката на заптието - чауш, т.е. подофицер Хюсеин Бошнак. Това е състав на престъпление по чл. 114 -115 от ИНЗ. Няма обвинение по чл. 149-150 за подмяна, фалшификация на документи и други писани книжа, за което има събрани доказателства. Няма обвинение и за доказана кражба по чл. 230 от ИНЗ от дома на Денчо Халача в Ловеч, откъдето Васил Левски е успял за делото на революцията да вземе насила 1400 гроша.

Останалите 12 обвинения са така непрецизно и общо формулирани, че при един съдебен процес могат да бъдат оборени лесно от всеки адвокат (служебен зашитник). Прецедентът е, че така описаните обвинения по смисъла на ИНЗ са несъставомерни!

Смърт се предвижда по чл. 66. отд. II, гл. I на ИНЗ за устна пропаганда, с която призовава населението към бунт. Само, че Левски не е правил това открито на обществени места, каквото е изискването на разпоредбата, а тайно. Следователно и това деяние е несъставомерно. За подбудителство към бунт по чл. 66 от ИНЗ наказанието е вечно заточение, а не смърт. Тук текстът е много важен и ще го цитирам целият: "Ако след подбужданията към бунт не е последвало никакво подобно действие, тогава подбудителят се наказва на пожизнено заключение."

Той не е подведен за притежание на незаконно оръжие, за което наказанията обаче са минимални и повечето са парични глоби. Обвинението, че е дал писмена заповед на

Д. Общи да убие владишкия наместник на Ловеч Паисий също не е изпипано, защото Левски не дава заповед за убийство, а само писмо, което отгоре на това е препратено от Букурещ за Д. Общи. Заповедта е дадена от Букурещ, а не от него по нареждане на ЦК. Освен това когато тя е изпратена с писмо, Д. Общи вече е извършил убийството.

Въпреки огромните пропуски в обвиненията в заключителния протокол комисията отправя предложение за смъртно наказание. Комисията препоръчва по кои членове от ИНЗ Левски да бъде осъден на смърт.

Според препис от протокол № 15 от 14.01.1873 г. Васил Левски е ''осъден'' по чл. 55, чл. 56 и чл.174 от ИНК на империята.Обаче чл. 55 и чл. 56 (за подбудителсто към въоръжен бунт) предвиждат резултативна форма. Т.е. ако обвиняемият е подбуждал към въоръжено въстание, то трябва да е осъществено и той да носи отговорност наравно с тази на извършителите, които е подбуждал. Бунт обаче няма, нито пък подбудители. Бунт няма, макар че Л. Каравелов необяснимо защо подбужда Левски точно към такива действия. Опит за бунт има в септември 1875г. в Старозагорско, а истински бунт през пролетта на 1876г. - Априлското въстание. Левски обаче вече не е жив.

Чл. 55-56 засягат довършено деяние, а не опит и приготовление. От правен аспект нито едно от деянията за които му се иска смърт на Левски не може да се приеме като започнало изпълнително деяние, т.е. няма и опит. Има само приготовление, но то се наказва само в изрично предвидени от закона случаи.

Следователно съставът на престъплението по чл. 55-56 не е осъществен. Има криминален обир на поща, но не и противодържавно престъпление.

На Левски е можело да му се търси отговорност за деяние по чл. 58, отд. II, гл. I, който гласи: "Ако група хора са създали съзаклятие с цел да извършат някое злодеяние по смисъла на чл. 55 и чл. 56 и са постигнали съгласие по между си - съставяйки план за действие, взели са решение за започване, предприели са мерки за осигуряване на успеха на начинанието си и въпреки това не са успели да реализират намеренията си, то тези съзаклятници се наказват на ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР." По-нататък този чл. 58 допълва, че може да се налага наказание "временен затвор в крепост" или "затвор от 1 до 3 години".

С "ВРЕМЕНЕН ЗАТВОР В КРЕПОСТ" би трябвало да се накажат лицата, които са заловени и се установи, че "нищо конкретно не е извършено и не са били взети мерки, гарантиращи реализацията на злодеянието." Със "ЗАТВОР ОТ 1 ДО 3 ГОДИНИ" се наказва "лице, което е направило предложение за създаване на съзаклятие за извършване на действия по смисъла на чл.55 и чл.56 и то не е прието от другите."

При справедлив процес на Левски може да се наложи наказание по този чл.58, т.е. да не бъде осъден на смърт. Но членовете на комисията в своя заключителен протокол четат правото като дявола Евангелието и приемат деянията на Левски за съставомерни, т.е. третират го без да са юристи по-строго от допустимото, като му формулират произволно по-тежки обвинения, с което предрешават съдбата му.

Съставът на чл.174 от ИНК е за предумишленно убийство. Това е второто основно обвинение срещу Левски. Заради него обвиняват Левски днес в злодей, извършил детеубийство. Този стремеж да се изкара Левски престъпник на всяка цена или е плод на невежество или преиначаване на историческите факти в услуга на чужди сили.

За убийството на слугата има единствен свидетел - Вутьо Ветьов, за което при разпита му от комисията са съставени протоколи, този път подписани и заверени. Всъщност Левски и В. Ветьов в съучастие на 14.08.1872 г. извършват обир с взлом в къщата на ловешкия чорбаджия Денчо Халача. Преоблечени в турски дрехи, разбиват оградата, изкъртват входната вата и влизат въоръжени в къщата. Тук търсят и намират дребна сума пари. Чакат близо три часа чорбаджията да се върне, за да му искат още пари. Тогава вместо него обаче се връща слугата му. Развиква се за помощ, за да го чуят хората на площада, където са се събрали за панаира, Левски се опитва да го принуди неуспешно да спре да крещи със знаци и думи. Тогава го ръгва с кама в корема, след което двамата нападатели Левски и В. Ветьов избягват. Укриват се без никой да ги преследва. Жертвата получава рани, но не умира веднага. Слугата лежи ранен известен период от време. Бил е жив, когато според очевидци надошли комшии и го питали дали е познал убийците, като заявил : "Не ме питайте". Чак след това умира вероятно от кръвозагуба вследствие на дълбоки прободни рани. При това слугата, жертва на престъплението е ОТКАЗАЛ да обвини нападателите си и лично Левски независимо, че го е познавал, защото преди това е слугувал в дома на члена на местния комитет - Иван Драсов.

Всички свидетелски разкази на очевидци на случая определят възрастта на слугата, назован още "момчето" между 22 и 25 години. Не е калфа, защото калфите при занаятчиите са момчета най-много до 14 години. Не и чирак, както някои искат да внушат. Чираците са били малки момчета, които са учели занаята, работели са и са слугували на майсторите занаятчии и някъде около 14-15-години са били вече достатъчно обучени, за да преминат в по-висшата степен - калфа. Следователно налице е умишлено сваляне на възрастта на жертвата, за да го превърнат в дете (малолетно или непълнолетно), само и само да се припише на Левски непростим грях детеубийство.

Неудобната истина за днешните обвинители на Левски, че слугата, нарочен от тях за "дете" е бил здрав физически и силен мъж. При оценка на деянието не трябва да се пропускат текстовете в "Наредата" на БРЦК, които предвиждат смърт за неподчинение и предателство, за тези, които застрашават организацията, за съратници, които с поведението си стават опасни за разкриване на организацията!

Така описано деянието на Левски изглежда съставомерно по чл. 147 гл. II, отд. I от ИНЗ.

Тук обаче има манипулация, от която потърпевш неслучайно е отново Левски.

В. Ветьов е разпитван като свидетел. Той е съучастник и би трябвало да му се търси отговорност в един процес в такова процесуално качество по няколко текста на ИНЗ. Комисията "не вижда" съучастието му и го третира много леко. Не му търси никаква наказателна отговорност. Свидетелските му показания, които са единствени по казуса са приети безкритично за верни и валидни, при това без да е полагал клетва като свидетел пред съда, че ще говори истината, с което е нарушен закона.

На В. Ветьов му е дадена възможност да прехвърли своята отговорност и дори вината за своето съучастие в деянието върху Левски чрез лъжесвидетелстване - номер, който минава и обслужва палачите на Левски. Изглежда е сключил сделка с членовете на комисията да получи по-леко наказание, ако лъжесвидетелства и обвини Васил Левски за единствени извършител на убийството. Тази хипотеза, която е логична с оглед поведението му още веднъж доказва задкулисието в дейността на комисията и непочтеността на В. Ветьов, когото някои наричат дори предател.

И на двата разпита В. Ветьов преиначава ролята си. Убийството на слугата е разкрито случайно поради предателското малодушие на задържаните за обира на хазната. В. Ветьов, сам наклеветен, е можел да отрича докрай своето участие, а не да прехвърля цялата вина на Левски, при това в утежняваща форма. Дори турците членове на комисията при очната му ставка с Апостола на 7.01.1873 г. долавят, че поведението му е клеветническо и питат Левски: "Защо те клевети тоя човек, да изкаже теб, а не друг?" Той отговаря: "Вижда се, че всеки хвърля вината върху мене, и тоя казва за мене: така направи, иначе направи, но аз не съм го извършил."

За убийството на слугата Стойчо не са разпитвани никои други хора свидетели, въпреки че такива има и то много. Левски и В. Ветьов след убийството са минали през портата и са прекосили целия площад, пълен с хора. Няма съставен никакъв протокол от длъжностното лице лекар за смъртта на убития слуга макар че е правен оглед на местопроизшествието, с което е нарушен чл. 41 от ЗУС. Не са викани и вещи лица (експерти). Поради липса на смъртен протокол няма ясни причини за смъртта на слугата. Не е представено и оръжието, с което е извършено убийството. Сигурното е, че слугата е бил наранен от Левски, но след като липсва официален документ, удостоверяващ истинността на случилото си причините и час на смъртта всичко може да се допусне.

Младежът е пълнолетен здрав физически мъж. Сблъсъкът между Левски и него не е констатиран в детайли. Допустима е и хипотеза на нападение върху Левски от страна на слугата, на което Апостолът отвръща и действа при хипотеза на неизбежна самоотбрана. Дори и да има превишаване на пределите на тази самоотбрана, то тогава убийството не може да бъде разглеждано като преднамерено! Тогава се прилага друга текст на ИНЗ - чл.189, отд. I, гл. II и в този случай при самоотбрана нападнатият т.е Левски дори и при убийство на нападателят се счита за невинен! Дори и да се приеме пределите на неизбежна отбрана в друг вариант, при който Левски е въоръжен, а слугата не, пак може да се пледира в един бъдещ процес за непредумишлено убийство. Ако се докаже, тогава Левски е можело да бъде обвинен по чл. 186, отд. I, гл. II от ИНЗ, при което обаче не носи наказателна отговорност.

Хипотеза на предумишлено убийство на слугата няма никаква логика. Просто от него няма какво да вземе, за разлика от чорбаджията. За да има предумишлено убийство, Левски трябва да е съставял планове за това, да е правил подготовка, а такива данни няма и никой не го интересува това.

При отказа на Левски да признае всякаква вина за това убийство, се отваря огромна работа на бъдещия съд в тази насока. Нещо повече, Левски отказва въобще да отговаря по случая. Това може да се приеме за негова защитна позиция още повече че няма защитник (адвокат) пред комисията, т.е. лично се защитава, което е негово право. Според думите на Иванчо Хаджипенчович пред д-р Хр. Стамболски обаче комисията приема мълчанието на Левски по случая с убийството на слугата като пълно самопризнание!?

Квалификацията на деянието на Левски и В. Ветьов е грабеж, извършен при съучастие с цел набиране на пари за революцията. Този грабеж обаче по независещи и нежелани от единия от дейците му (Левски) е съпроводен с нанасяне на телесна повреда на слугата, която е довела до смъртта му. Тук обаче пак има несъставомерност на деянието. Причината е , че липсва субективния състав - намерението да бъде извършено убийството. Целта е грабеж, а не убийство на слугата. Изводът е, че нито комисията, нито какъвто и да е друг съдебен орган (съд) са предприели задължително необходимите, предписани по османските закони процесуални действия за пълно изясняване на деянието. Дори при пълно доказване на вината на Левски за това убийството наказанието му би трябвало да бъде при един справедлив процес не смърт, а "временни окови". Причината е, че убийството е обикновено, а не е квалифициран състав и е било даже нежелателно от извършителя, но е настъпило вследствие определено стечение на обстоятелствата.

По османските закони по-нататък процедурата трябва да бъде образуване на наказателно дело в първоинстанционен окръжен съд или в Апелативен съд. Това обаче не е станало. Намесват се могъщи задкулисни сили, които диктуват на комисията какво да прави и на османските държавни власти какво да предприемат по казуса Левски. Юристът Ив. Хаджипенчович получава инструкции от граф Н. Игнатиев да гласува за смъртно наказание на Апостола! Ив. Хаджипенчович е бил посветен в тайните на българското освободително движение. И може би точно това е една от причините да има толкова дълга и пламенна пледоария, с която упорито убеждава турските си колеги, че Левски е извършил тези дела, които му се приписват.Дори неутрални наблюдатели като К. Иречек намират конкретните му действия в комисията за неоправдани.Другите членове на комисиятабългарите хаджи Марко Стоянов, Пешо Желявски и Митьо Каймакчийски и турците Мехмед Салих, Садулах Съръ и Дервиш Мустафа заявяват, че обвиненията по делото са несъстоятелни, но пледоарията на хаджи Иванчо твърди обратното и надделява.

Основният въпрос е защо Васил Левски става неудобен на Русия?

Преди да отговорим на този важен въпрос е необходимо да обясним някои принцип в руската политика на Балканите и в частност в отношенията й към революционните борби на българския народ през Възраждането.

За три века от 1396 г. (погрешно и до днес считана за годината на падане на България по под османска власт) до 1690 г. има над 60 документирани български въстания и бунтове. Почти няма в този период сръбски или черногорски въстания. Въпреки това Русия подкрепя тях, а не българите. Дава им оръжие и злато, а на българите само богослужебни книги и вещи, за да е населена с политически непросветени православни християни, годни за бърза русификация, даващи й постоянни поводи за намеса и "освобождавания". При активизация на Русия потича злато и оръжие към сърби и черногорци и те се бунтуват. Когато дипломацията на Русия бездейства, те стават кротка рая.

През XIX век нито едно самостоятелно българско въстание не е подкрепено от Русия!

Тя налага на българите неизгодна схема - да участват във въстания и борби на съседите си, срещу никакви придобивки. През XVIII - XIX век принципът, който следва руската дипломация е революционните движения и организации на Балканите трябва да бъдат изцяло под руски контрол. Това важи особено и най-вече за българските революционни движения и организации.

За Добродетелната дружина ("старите") и Одеското настоятелство това е 100% постигнато. Добродетелната дружина ("старите") са русофилската "опашка". Това е азбучна истина не само за техните съвременници, но и за българската историография. Понякога добродетелите са сърбофили (през 1867 г. при изготвяне на проекта със Сърбия за "южнославянска федерация"), а след това и туркофили. Въобще предприемат ходове, каквито дипломацията на Русия замисля, свежда до знание и им поръча за изпълнение. "Старите" носят вина за разгрома на голямата чета на войводите Хаджи Димитър и Стефан Караджа през юли 1868 г. Издават я още като разгласяват приготовленията й на турската власт. Така чрез тях престижът на ТБЦК, който подкрепя четата е накърнен и идеята за самостоятелна българска революция - ударена.

Одеското българско настоятелство (ОБН), възникнало на руска територия няма възможност за самостоятелна изява. Ограничена е дейността му до благотворителност и културно-просветна. Има и опити да подкрепят ВРО на Левски, но дейците му като цяло странят от революционните борби. Левски има недоверие към П. Хитов, защото го подозира в тайни връзки и зависимости от Русия.

През XIX век Русия изпуска контрола над българското революционно движение в две организации: Тайния български централен комитет (ТБЦК) на помощника на Г. Раковски Иван Касабов, създадена през 1866г. в Румъния след преврата срещу княз Ал. Куза и Вътрешната революционна организация (БРЦК) с водач Левски в периода 1869-1873 г.

И в двата случая обаче руската дипломация съдбоносно се намесва, за да ги обезкърви и неутрализира, провокирайки чрез консулите и дипломатите си раздори и боричкания между членовете им. ТБЦК е опасен за Русия, защото търси освобождение както сам заявява "чрез кой да е начин и средства", вкл. чрез комбинации със западните държави и дори чрез дуализъм по модела на Австро-Унгария, създадена през 1867 г. И "нахално",

без да се съобрази с руските дипломати предприема дори действия в тази насока. ТБЦК изпраща мемоара до султана от 1867г. за българо-турска дуалистична държава. Това е еволюционния път за освобождение, при който по-бавно, но безкръвно на базата на етническата доминация на Балканите и успехите на културно-просветното си движение българите могат да получават автономия в пределите на империята. Еволюционият път е опасен за руския император, защото българите може сами действително да се освободят без Русия. В крайна сметка ТБЦК бързо е неутрализиран през 1867 г. и скоро се разпада.

След ТБЦК се появява обаче втората голяма заплаха за руските интереси на Балканите - ВРО (БРЦК) на Левски. И тази заплаха истинска и реална, и много сериозна. ВРО (БРЦК) е чисто българска националноосвободителна организация, плод на самоорганизацията на българския народ и разбира се на неуморната дейност на нейния главен създател и идеолог Васил Левски.

В периода на своя разцвет "БРЦК в Българско", както я нарича Апостолът покрива почти цялата българска етническа територия, има си структура - гъста мрежа от "частни" (местни, дори окръжни) революционни комитети с членове осъзнати и убедени български патриоти, готови с оръжие в ръка да поемат по пътя на истинската революция.

Заслугите на Левски, които стават негови "грехове" в очите на руската дипломация са най-малко три: първо - пробужда българите чрез дейността си, като им внушава идеята за самостоятелност на българската революция, без да се осланят на никого, вкл. на Русия, тъй като "помощта" й не е безкористна; второ - отказва да бъде руски шпионин и всякакъв роб, защото служи само и единствено на България до края на живота си; трето - създава ВРО в България, която е САМОСТОЯТЕЛНА ОРГАНИЗАЦИЯ на българите, извън всякакъв контрол и зависимост от великите сили, особено Русия.

Така ВРО (БРЦК) на Васил Левски става голяма опасност не само за османската държава, но и главния "надзирател" на българските освободителни борби сред великите сили - Русия. Тази българска организация трябва да бъде неутрализирана на всяка цена. Имперските интереси на Русия не допускат по никакъв начин тя да се разрасне до размери, до които ще бъде в състояние да организира самостоятелна революция, независима от Русия. При успех това означава създаване на самостоятелна българска държава извън руското влияние.

Затова ВРО (БРЦК) на Левски се разгромява чрез предизвикване на конфликти и предателства отвътре, довели до залавяне на много нейни членове, вкл. организатора й и чрез манипулиран "процес" в София 1873 г., довел до екзекуцията на Васил Левски.

ВРО (БРЦК) твърде рано става пряк обект на мероприятия на руските спецслужби.

Според секретните лекции на военното ни разузнаване, цитирани от полк. Иван Пенков в книгата му "Катарзисът. Военно разузнаване": "българинът на руска служба полковник Иван Кишелски проникнал в БРЦК в Букурещ и вербувал много от членовете муза нуждите на руското разузнаване, в това число Тома Кърджиев (ръководител на агентурно разузнавателни групи).

Същото важи и за председателя на БРЦК от 1872 г. Л. Каравелов. За него дори един русофил историкът на българското Възраждане и бивш ректор на Великотърновския университет проф. Иван Стоянов в книгата си за Любен Каравелов пише следното: "Секретните сведения, изпращани чрез него до трето лице, исканият съвет, как и на кого да се пише, и молбата по отношение на предстоящата "кървава сватба": "постарайте се да и дадете нужното направление"- всичко това говори недвусмислено за поети и стриктно изпълнявани от Каравелов ангажименти най-вероятно към Азиатския департамент на министерството на външните работи или към Военното министерство, а защо не и към двете институции. С ръководствата на тези ведомства той търси и осъществява връзка още през 1862 г., а последвалите събития показват и ползотворното сътрудничество за двете страни" (Ив. Стоянов, "Любен Каравелов: нови щрихи към живота и дейността му" Унив. изд., В. Търново, 2008, с. 51-53).

За руското имперско военно разузнаване работи и П.Хитов, което е публична тайна още приживе. Тъкмо поради това Левски го избягва и се опитва да го заобикаля в своята дейност.

За предателството и залавянето на Левски Русия е предприела система от организирани усилия, в която главна роля са играли нейни верни и предани агенти, на военното им разузнаване и на Азиатския департамент. Може да се прочете архива на щатния руски шпионин, копривщенецът Найден Геров. Там има изобилни сведения за дейността на руските дипломати и техните агенти срещу БРЦК.

В крайна сметка на 6/18. 02. 1873 г. е Васил Левски е обесен. Осъден на смърт не заради революционните му идеи, не заради борбата му за освобождение на България от османското иго, а защото не иска, упорства и отказва както на подкупите, така и на заплахите да стане руски агент. Това е истинската причина Левски да бъде съден от специално съставен за него "съд" (комисия от турци и българи) като крадец и убиец, но не и като организатор и ръководител на българското националноосвободително движение.

Обесването на Левски. Художник Б. Ангелушев

Васил Левски става жертва на османския държавен терор и на руската антибългарска политика, провеждана умело, със широк замах, но коварно, скрито и подло за българския народ от посланика в Цариград граф Н. Игнатиев.

"Делото" срещу него е било особена форма на ''правосъдие'' - за конкретния случай, манипулирано и задкулисно насочвано дело със специално измислена за случая процедура с поръчан и предизвестен край - създава се смесена комисия, която е трябвало да осъди Левски като криминален престъпник, да приобщи делото към това на Д. Общи - съден за обир на хазната и да изобличи Апостола като крадец и убиец. На практика турските власти са искали да облекат в юридическа форма един съдебен произвол. Главният манипулатор и изкусен играч в сянка е руският посланик граф Н. Игнатиев. На практика убийството е поръчано от него, но е наредено от султана, който потвърждава искането на комисията за налагане смъртно наказание. Хитрият замисъл е водачът на БРЦК, мозъкът на мрежата от местни комитети да бъде дегероизиран, приравнен на криминален престъпник , което и става.

Подлата цел на руския посланик, изискващ смъртта на Левски е, да обезглави българското национално освободително движение и то да бъде подчинено на целите на руската империя - нещото, което българските революционери и най-вече самият Левски не допускаха. Ето думите на Васил Левски до войводата Филип Тотю от 18.04. 1871 г:

"Това така доказвам на нашите родолюбци, щото да престанат ония бърборения. С факти имам да докажа, че с руски агенти съм имал да работя, без да знам, в 69-то (1869 г.), единият препоръчан от одесските българи за добър помощник на българите, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанлъци и хайде - отдето е дошъл. Кога стане нужда, ще го кажем с всичките му работи. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме."

И думите му по-късно през юли 1871г. до Д. Хр. Попов:

"Работим чисто български и не искаме да се водим по никого извън Българско."

След години Иванчо Хаджипенчович ще възкликне: "Каква стана тя?! На нас графа ни каза, че съдим обикновен крадец, пък то какво било?!…"

Палачът и истинският убиец на Левски е руският граф и генерал Н. Игнатиев, на когото българските русофили не само кръстиха улици, но продължават да го споменават като герой!

За това, че граф Н. Игнатиев не се е застъпил за арестувания Дякон, а е могъл. Той многократно е доказвал огромното си влияние върху Високата порта. По руски указания, в това число на посланик граф Н. Игнатиев османците са пращали на заточение български владици заради "престъплението" да искат независимост на българската църква от Цариградската патриаршия. През 1872г. водачите на българското църковно движение са заточени тъкмо под натиск на руския посланик.

На въпроса защо Русия с нищо не е дала знак за несъгласие да бъде обесен Левски и не е оставила никакво доказателство за своята загриженост за водача на българското освободително движение, логичният отговор е един: за разлика от мнозина други възрожденски дейци, които са били изкушавани с пари и обещания от страна на руския шпионаж и са се продали, Левски категорично е отказал да се продаде. Останал се твърд и непоколебим български патриот, който служи само и единственото на България и на българския народ.

С това обаче си е подписал смъртната присъда, издадена практически в Санкт Петербург. Като политически подсъдим той е щял да отнесе стандартната каторга и е имал шанс да оживее. Но Русия е настоявала чрез граф Н. Игнатиев той да бъде съден като долнопробен криминален престъпник.

Големият български революционер Г. Раковски нарича руската политика " убийствена" за българския народ. Изводът му е правилен (да не се забравя, че Г.Раковски е и историк, което се крие и до днес) и е свързан с разобличаване демографската политика на империята и преселенията, които Русия периодично през XVIII-XIX век предизвиква сред българите. Тази политика предизвиква мощната кампания на Г. Раковски от 1861г. на страниците на "Дунавски лебед", отразена и в брошурата му от май с.г. Очевидно характеристиката на Г. Раковски за руската убийствена политика трябва да се разшири като обхване и всички останали антибългарски прояви на официална Русия в епохата на Възраждането, в частност и по въпроса с революционните организации и гибелта на Васил Левски.

*Янко Гочев е автор на уникалното изследване „Руската империя срещу България“, от 3 части. Това е първият строго научен опит за изясняване на отношенията между Руската империя и българския народ в периода 1455-1918 г., но без митове и комунистическа идеология. Гочев е автор и на поредица за трагедията на таврийските българи, публикувана от Faktor.bg(виж ТУК)

Янко Гочев е роден в гр. Първомай. През 1996 г. завършва " История", а по-късно и "Право". Работи като юрист, но историята остава голямата му любов, интересите му са насочени към българската военна история и дипломация и международните отношения.