Христо Марков

Репресирани и техните наследници се бяха събрали от цялата страна за среща с кандидат президентската двойка на Герб. Противно на очакванията такива срещи винаги са преминавали спокойно, без грам желание за реваншизъм, с много мъка и ужасяващи спомени. Всеки от тези хора е преминал през своята Голгота във времето на

Голямото зло – комунизма

Винаги ми е било интересно да наблюдавам лицата на тези хора, сякаш в тях намирам повече успокоение, някакво странно желание за добри следващи дни, защото всеки от тях крие в спомените си страшни тайни, мъчителни, които терзаят от години. Така бе и сега, но…

Цецка Цачева започна речта си спокойно и уравновесено, както приляга на всеки кандидат за високия държавен пост. Признавам си – не очаквах нещо извънредно, предполагах, че ще бъде от стандартните предизборни послания. По едно време нещо в гласа и се пречупи, улових непомерно усилие да запази спокойния тон, но не успя, нещо болезнено я гнетеше и това си личеше от всяка дума. Тогава чух „Заветът на баща ми…” и после „ Иван Цачев – дядо ми…”.

Нещо ме тресна. Изплува споменът за милия ми дядо – Манол Стоянов Джавезов. Преди 9.09.1944 год. имал един голям приятел от близкото ловешко село Драгана. Къде, кога и по какъв повод се запознали не си спомням, но може и дядо да не е разказвал, но пък си гостували, Иван Цачев всяка година есента идвал до Торос да купи от виното на дядо, оставал в селото за няколко дни на гости, през пролетната ученическа ваканция пък дядо връщал гостуването. Цачев имал голямото желание да се построи църква в неговото село, защото нямало и винаги с дядо присядали с попа от Торос отец Коста да обсъдят строителството. Към края на войната пратили дядо като запасен офицер в новите земи около Ксанти. Иван Цачев помагал на семейството му, защото баба Радка гледала две малки дъщери. Но дошъл „светлия ден на победата на комунизма”. И се заредили – арести, репресии, убийства, Народния съд. Убили отец Константин Бъчваров и църква в Драгана не построили, дядо го прибирали няколко пъти, накрая

изчезва за 4.5 години по островите на Дунав,

баба ми я засилили и нея по концлагерите. Останали две малки момичета сами в Торос. Майка ми /родена през 1936 год./ разказваше: „Сестра ми бе на 4 годинки, не знаехме нито къде е майка, нито баща ни, роднините помагаха, но почти всеки месец идваше неговият приятел от Драгана, който ни носеше храна, та оцеляхме. Винаги спираше каруцата пред нас и сваляше от нея: брашно, олио, сирене, първата ни самотна Коледа изкарахме с месо, което той ни донесе…” След година баба се връща при децата си, но дядо остава още три години по лагерите и оня селянин от Драгана продължава да помага на семейството на приятеля си. През 1952 год. следват нови репресии. Из Северна България тръгват комунистически гаулайтери да правят ТКЗС-та, да събират земя и добитък, стопаните се вдигат на бунтове в Луковит, Ъглен, Торос, Дерманци, Драгана, Бежаново. И тогава голямата злина завъртява оня Иван Цачев, който е носил брашно на децата. Подземията на плевенската община са напълнени със селяни от околните села. Тогава дядо ходил да търси приятеля, но …

Иван Цачев е осъден на смърт

и екзекутиран. Така е било – набързо се е убивало, за назидание, без жал и без мисъл. Дядо по-късно все се тюхкаше, че не е успял да помогне някак си на приятеля, пък и едва ли е могъл. Отиде си през 1984 год., после си отидоха и баба, и майка през 1993 и 1995 год. Останаха разказите, спомена за приятелството и мъчителната съпротива…

И оня ден нещо ме тресна: „Да, Иван Цачев е дядо ми”. Каза Цецка Цачева на неколкократния ми въпрос. Сълзите ми потекоха. Представяте ли си какъв шок изживях?! След толкова години, то просто не е за вярване. Още не мога да го осъзная. И си обясних защо в Плевен веднага след ноември 1989 год. в СДС – Плевен се появяват адвокатите Теодоси Симеонов и Цецка Цачева, за да помагат безвъзмездно на младата ни опозиция…

Колко е малка България за нашите спомени?

Сега ми остава да изровя от старите семейни снимки ония фотоси на дядо, където са с приятеля и за които дядо промълвяваше: „Него го затриха, аз оцелях, не можах да му помогна… Не знам и къде му е гроба…” Може би сега са някъде там, горе и си пият ракията?!

Ами това е. Трябваше да го разкажа, защото имаме своя дълг да пазим паметта за предците си. И страшното, което чух от г-жа Цачева: ”Мълчах, защото обещах пред баща ми да запазя поколенията след мен, кой знаеше, че те ще се сринат…” Искам да и благодаря, че наруши клетвата си, толкова ми е хубаво сега – нещо свърза във всемира Иван Цачев и Манол Джавезов. След толкова години. И да и кажа: „Вие вече имате един приятел до живот, каквото и да става! Ей така – в името и паметта на предците ни!”