Светослав Пинтев

Наскоро във Fаktor.bg публикувахме неизвестни до скоро кадри от съпротивата срещу танковете на Варшавския договор, нахлули в Чехословакия през 1968 г. , за да смачкат Пражката пролет(виж ТУК, б.р.). Показваха как обикновените хора воюват с окупаторите, подпалват танковете им, гъст черен пушек обвива града на великолепния дебел гений, описал със смях касапницата на Първата световна война, наречен Ярослав Хашек, неговата златна Прага. На днешния ден пък преди 49 години за първи секретар на Чехословашката комунистическа партия е избран реформаторът Александър Дубчек, който настоява за социализъм с човешко лице.

Видях някаква връзка между Пражката пролет и Софийската зима днес, просто асоциативно, като проблясък на кошмар. Надявам се, че този паралел е просто плод на фантазията ми, но пък агресията към Европа е реалност.

Зададох си въпроса - това дали може да се случи и в София през новата 2017 г.? Поне апетити не липсват, това е сигурно, а в светлината на вече станалите банални „разкрития”, че Корнелия Нинова се е срещала с генерал-лейтенанта от КГБ Решетников, за да съгласува президентската си кандидатура… Последният заяви преди около месец, че се очакват

„тектонични” промени в Европа

Точно същите думи повтори преди дни в свое интервю Сергей Станишев, лидер на европейските социалисти.

Тръпки ме побиха. Казах си: „Някогашното КГБ ли движи тези промени, окичени с термин …. Това обяснява хибридната война, водена в цяла Европа, а и не само там…. Кошмарни сънища? Ами , ако не са?”

Толкова малко ли се е променил този свят за близо 50 години, сега социалните мрежи Оруеловата Евразия ли ни носят, казах си.

С тази разлика, че тогава Москва не намира чехи, с които да направи марионетно правителство, а у нас мераклии има - с лопата да ги ринеш и към днешна дата.

Родил съм се няколко дена след събитията от Пражката пролет, на 24 август 1968 г.. Под нейната звезда. Смятам, че тя е белязала бъдещето на цяла Източна Европа, на целия свят, моето в частност, че и това на децата ми, на децата на всички нас. Ще осъзнаваме тепърва мащабите на тази дата.

Интервенцията на войските от Варшавския договор, под кодовото име операция „Дунав“, започва на 21 август 1968 г. с навлизането в Чехословакия на войски от пет държави членки на Варшавския договор, включително нашите.

Убитият на 11 септември 1978 г. в Лондон български писател-дисидент Георги Марков разказва, че в София хората, които вече са усещали пролетния вятър, надявали са се на някаква промяна към либерализация на режима, са били изненадани и попарени от вестта.

„В първите часове на всички ни се струваше, че става някакво недоразумение. Вестниците излязоха със закъснение, защото, както по-късно се разбра, е трябвало да променят напечатаното съобщение за нашествието. В първата редакция е било съобщено, че войските влизат по покана на новото правителство на Чехословашката народна република, а след това беше променено в смисъл, че влизането става по покана на работнически и партийни колективи. Недоразумението беше произтекло от неочаквания факт — че нашествениците не успяха да намерят 

14 чехословаци, между 14 милиона граждани на страната, 

за да съставят така необходимото им правителство, за което да може да се каже, че ги е поканило. Един факт, който не само наложи пренабирането на вестниците в 4 часа през нощта, но смути дълбоко и най-послушните партийни редици.”

Днес това не би било проблем, особено при пълното господство на пеевските медии, които веднага биха обявили, че кървави соросоиди коварно са нападнали братския чешки народ. Или българския народ ? А партийните редици направо ще изпаднат в еуфория.

Армиите на държавите от Варшавския договор навлизат през 1968 г. с танкове, за да смачкат едно спонтанно движение за либерализация на режима с мирни средства, борещо се за социализъм с човешко лице. Движение, което просто иска реформи в рамките на този „най-прогресивен строй”, поправяне на най-уродливите му черти. Ала неговите вождове отвръщат с армиите си, с изпращането на танкове, с дивашка и глупава агресия, която в крайна сметка им видя сметката, ако позволите този неизгладен изказ. Пражката пролет започнала в началото на същата 1968-ма бе брутално смазана. Но пък показа на милиони хора истината за един от най-зловещите режими в историята на човечеството, доказа, че този експеримент няма и не може да има човешко лице.

Това е денят, в който левите студенти и интелектуалци по целия свят виждат как се раздира булото на заблудата, прозират, че свръх-държавата СССР и нейните сателити не са рай на работниците и селяните, а са самият ад . Не, установяват хиляди от тях - това е огромен, концентрационен лагер, който е отхапал половин Европа. И на никаква цена не би оставил едно от парчетата извън телените мрежи.

Георги Марков пише за нахлуването в Чехословакия в своите ”Задочни репортажи”. Ето оценката му: „Колкото повече времето ни отдалечава от този ден, толкова по-ярко изпъква неговото огромно историческо значение. Защото не става въпрос за едно от многото нашествия на една държава в друга държава, нито за насилственото събаряне на режима, нито за логичен ход в политическа игра. В своето полувековно съществуване съветската система преживя не една и две конвулсии, но на 21 август 1968 година се случи нещо непоправимо страшно — идеологията отрече идеалите, в името на които съществуваше, или както вечерта на същия ден един български комунист каза отчаяно: 

Днес погребаха Октомврийската революция.“

За всички ония, които бяха приели залпа на „Аврора“ като рожден момент на идеали, надежди, илюзии, мечти за някакъв неясно красив, нов човешки живот, за ония, които фанатично бяха съхранили това чувство през толкова мъчителни години, датата 21 август беше краят”.

Не знам дали небесните тела командват съдбата ни, но този ден със сигурност слага отпечатък на живота на моето поколение, а може би и на този на нашите деца. Още не може да се каже до каква степен е повлиял на събитията в света, защото процесите продължават и днес. Едно е сигурно, че е часът на истината, водоразделът, рухването на огромната стена на лъжата, в която тухличките бяха пропагандни клишета. Някои се опитват да ги използват и днес, за да строят нови стени. Със същата глупава агресия.

Парадоксалното е, че не друга държава, а Народна република България е първата настояла за военна интервенция в Чехословакия. Страната ни, разбира се, е и последната, която се извинява за участието си в задушаването на Пражката пролет - с решение на парламента през 1990 г. По-късно извиненията си поднася президентът Петър Стоянов по време на своята визита в Прага през 1997 г.

Според последните изследвания на австрийския Болтцман институт по проекта „Пражката пролет. Международната криза през 1968 “ българският държавен ръководител по онова време Тодор Живков е този, който първи предлага военна намеса в Чехословакия на тайна среща в Москва още на 6 март 1968 г. Той дори успява да убеди колебаещия се вожд на СССР и „световния пролетариат“ Леонид Брежнев. А може би правешкият хитрец разиграва едно от театралните представления, на които е майстор, защото е усетил накъде духа вятъра. По-добре да е най-чугуненият, най-хард, както бихме казали днес. Съветските другари и без това ще направят каквото решат Още повече, че през април 1968 г той неволно е сгазил лука. Живков пристига тогава в Прага начело на правителствена делегация и единствен от лидерите на соцстраните подписва с чехословашките ръководители Александър Дубчек и Франтишек Кригел многостранна програма и договор за сътрудничество между двете страни. На 26 април споразумението е подписано. Всичко е както си трябва - речи, целувки, прегръдки, с обещания за ... ненамеса във вътрешните работи. А именно Дубчек е автор на идеята за социализъм с човешко лице. И това е черна точка за бай Тошо. Тодор Живков се оказва в опасна ситуация. В мемоарите си той пише: “Ние заявихме категорично пред другаря Брежнев и другаря Косигин, че трябва да бъдем готови да действаме с нашите армии”. Потвърждава го и доклад на съветския посланик в София Александър Пузанов , касаещ българската позиция за Чехословакия, 1 август 1968 г., публикуван в книгата на Леа Коен „Бягащи мишени”. Тодор Живков му казва: „А. Дубчек, О. Черник и И. Смръковски не дадоха никакви гаранции, че желаят да променят ситуацията. Те са националисти и ревизионисти, които не обичат Съветския съюз. Ако не успеем да променим хода на събитията, ще бъде катастрофално: това ще бъде блам за Съветския съюз, за всички социалистически страни, за цялото международно комунистическо движение, за развитието на нашите социалистически страни.

Накъде отиваме?

Китай скъса с нас, същото се случи и с Албания. Положението е само на йота по-добро с Куба, Румъния и Югославия.

Ние не можем и не трябва да отстъпим нито педя земя повече!.... Ние вярваме, че враждебни последици в международното комунистическо движение и врявата, която ще се вдигне от международните реакционни сили ще ни поставят само ефимерни трудности. Ако възстановим Чехословакия като част от социализма, ние ще заздравим силите на Варшавския договор и силата на социализма като цяло.” Речено-сторено.

Дали някой вожд и днес не си прави такива психарски сметки. Очевидно е, че си прави. Но този път няма да минат. Колелото на историята не са върти на обратно, както знаете, другари.