Едвин Сугарев, Svobodata.com

Новото средновековие вече настъпи: дъхът на войната е доловим за тези, които са съхранили сетивата си. Долавяме го в Украйна, долавяме го в Сирия, долавяме го на стария континент, сполетян от нашествието на прокудените, долавяме го в изцъкления поглед на кремълския сатрап, долавяме го – или поне трябва да го доловим – и в самите себе си. В трагичната си неподготвеност за нравствените сривове и кървавите вакханалии, с които ни посрещна и с които продължава да ни изненадва новото хилядолетие. Оказа се, че пъпната ни връв с неандерталеца не е прерязана – хоризонтът на бъдещето е все още ограничен от свода на пещерата. Оказа се, че събитията все още мачкат нашето бъдеще като влажна глина, вместо ние да направляваме техния ход.

Днес те са тук и сами изговарят себе си. Войната е нещо като телевизионна шоу – самолетните атаки в Сирия се заснемат, за да засвидетелстват претенциите на старата сатрапия за нова роля в световната история. Точно както Ислямска държава заснема бавното рязане на човешки глави, за да покаже на света как си представят модерните терористи своя халифат. Говорят ни отвсякъде за това, което се случва – говорят ни уж на различни езици и предлагат различни хипотези, като фактите от това случване се сипят върху ни, примесени с реклами за лосион и дамски превръзки; обясняват ни смисъла и перспективите на взетите мерки, рационални точно колкото да тръгнеш на лов за динозаври със сак за пеперуди. Не ни казват единствено истината: че сме свидетели на събития, които могат да преобърнат човешката история – и че в техния код има нещо апокалиптично; че когато те изчерпят своята разрушителна енергия, светът вече няма да е същият. Нещо повече – той никога вече няма да бъде същият. Нашият, човешкият свят – ако и доколкото съществува.

За тази апокалиптика обаче не се говори. Нещо повече – неприлично е да се мисли за нея. Както в САЩ например е някак си задължително да бъдеш оптимист, защото иначе те броят за аутсайдер, така и в Стария свят е неприемливо 

да се вглеждаш в тревожните проекции на нещата, 

които ни се случват. Да, много хубаво би било да се намери дипломатическо решение за „кризата“ в Сирия, както и за тази в Украйна. И ние продължаваме да го търсим, въпреки че никакво дипломатическо решение не е възможно – а и никаква криза няма, има гражданска война, която напира да се интернационализира и да прерасне в световен конфликт. И да, новото преселение на народите от Изток на Запад е проблем, но ние ще споделим отговорностите и ще посрещнем бежанците и „мигрантите“ според мерките на нашия възвисен европейски хуманизъм. Ето, вече се споразумяхме за стотина-двеста хиляди…Само че те са милиони и са на крачка от тотална хуманитарна катастрофа с настъпващата зима, а в общото европейско семейство всеки се спасява поединично и затваря граници, гради стени от бодлива тел, посреща бежанците с армия, полиция и жанрадмерия.

Вече и с куршуми, 

между впрочем. За което имаме съответния български патент. И много говорене около този злощастен казус – също. Някакви умници, които събират подписка за награждаване на полицая, произвел фаталния изстрел. Други умници, които си посипват главата с пепел и го линчуват вербално – а с него и цялата тромава и непохватна система, охраняваща нашите граници.

Това е лицемерно говорене. Нека го кажем направо: говоренето от камбанарията на политици, дипломати и журналисти е винаги лицемерно. Истината не е негова цел. Неговата цел е подмяната на истината с удобната за една или друга страна версия – подмяна, която не подбира средствата при своята реализация. Истината е приоритет на друго едно говорене: говоренето на писателя – на моралния авторитет, за когото каноните на благоприличното омаловажаване не важат, нито пък важи задължителния оптимизъм и надутото родолюбие. Само че това говорене липсва – и писателското самолетче не излетя, то зарови нос в пръстта още преди да излети. Излетяха самолетите на Путин. И ще продължават да летят, докато подменяме истината за нашия свят с виденията на някакъв илюзорен европейски и световен уют, който всъщност никога не се е състоял – и никога няма да се състои, докато се опитваме да решаваме проблемите, породени от сатрапите и сатрапиите, с мирни и дипломатически средства.

Нека се върнем на фаталния изстрел, отнел живота на един афганистански бежанец. Чиста случайност е, че това се случи в България. Можеше да се случи в Сърбия, в Хърватия, в Унгария, в Австрия. Беше предопределено да се стигне дотам – защото когато стотици хиляди бродят в капана на затворените граници, няма как тяхната мъка да не избие

в гняв, в бунтове и кървави сблъсъци

Лицемерието обаче не е в соченето на България като виновник. Лицемерието е в липсата на морални сетива, когато полагаме грижи за тези бедстващи човешки същества. Можем да скърбим и да търсим отговорност за простреляния афганистанец – но как стои въпросът с онези четвърт милион сирийци, които изгубиха живота си в сатрапията на Башар Асад? За тях не носим ли отговорност? Не носим ли отговорност и за милионите, избити от съветската армия в Афганистан – които превърнаха тази страна в бойно поле, които не може да се кротне десетилетия след това? Не носим ли отговорност за четвърт милион чеченци, избити пак от съветските войници? За убитите в Грузия? За избиваните и до днес в Украйна – от неидентифицирани зелени човечета? Да продължавам ли по-назад – а за убитите в Прага, за убитите в Будапеща? За всички, за които големия западен свят не е предприел нищо – все в името на световния мир?

Нека някой – но Кой – отговори на следния простичък въпрос: каква е всъщност разликата между Башар Асад и Милошевич? Може би в това, че първият прочистваше етнически всички мюсюлмани, а вторият – само част от тях – тези, които не спадат към вярата на собственото му алеутско племе? Каква е разликата между Башар Асад и Садам Хюсеин? Между Башар Асад и Муамар Кадафи? Никаква. Но има разлика между Обама и предишните американски президенти. Докато те действаха, днешният се покрива. И с това покриване обслужва голямата левичарска теза, че страните трябва да бъдат оставени на тяхната „легитимна“ власт – ако ще тя да трепе своите поданици по рецептите на Хитлер и Пол Пот. И че никога, ама никога не трябва да се намесваме, когато друга една велика сила почне да шава из континента и да преправя националните граници. И няма значение, че точно това е философията, която Западът е изповядвал в началото на Втората световна война. И че слабостта да преглъщаш мълчаливо чуждата агресия – сакън да не стане нещо и да трябва да се намесим – е най-сигурната 

рецепта за Третата световна

Путин е прякото отроче на тази именно философия – с Украйна и Сирия той всъщност изпробва докъде може да стигне в своята наглост – и докъде се простира търпението на западните лидери. Може да бъде спокоен – досегашното развитие на събитията говори, че то е безгранично. И че не става дума за търпение, а за малодушие.

Това малодушие може да ни струва много, много скъпо. Чисто илюзия е, че светът може да се върне отново към идиличната картина на победилото добро, както изглеждаше през 1989 г. Че възкръсналата студена война може да бъде овладяна с премълчаване и примирение пред подивялата за пореден път Русия, че човекът най-сетне е изпълзял от пещерата и е загърбил зверствата на трагичния двадесети век. Не, не е. Виждаме доказателства за това всеки ден, но някак си предпочитаме да си завираме главите в пясъка, да се отграничим прииждащото зло със стена от компромиси и да натикаме в някакво далечно гето пострадалите от него човешки същества – за да продължаваме да си живеем необезпокоявани и с чиста съвест, за да не ни напомнят те за нашата добре култивирана амнезия. Само че не става. Оградите от бодлива тел, с която ограждаме границите на днешното си добруване, са твърде несигурни – прекрачват ги бежанците, ще ги прекрачи и злото, което ги е прокудило. То може да бъде овладяно само с решителни действия – там, дето то се поражда, там, дето подивява човешкото – като редом с това ежедневно се отстояват хуманитарните ценности, сред първите от които е и това, че не можеш да си затваряш очите пред чуждите страдания – и пред тираните, които ги причиняват.

Само че няма глас, който да каже това достатъчно ясно и силно, за да бъде чут. Моралният релативизъм на времето си казва думата: важен е рахатът, а не нравствените принципи. Важно е да продължим да се люлеем в люлката на потребителския кеф, да следваме коридорите на супермаркетното живеене. Важно е да продължим да разомагьосваме нашия свят, да окастряме и последните рудиментарни остатъци от нашата емпатия, да приемем обезмозъчаването като необходима операция (спомняте си пер Юбю, нали?). Важно е да говорим за етническа толерантност и поликултурално битие, но когато напъдените от разни сатрапи дойдат, да ги държим мръзнещи по нашите граници или да ги натикаме в палаткови гета. Важно е да посрещнем новите варвари с цветя, защото добросъседството е по-добрата политика и помага за доброто храносмилане – и какво от това, че Путин бил избил някакви хорица, че нямал уважение към демокрацията и че за него всички демократични индивиди били педерасти? По-добре – по-възпитано и уютно е да го приемем, нежели да се възправим срещу него – с всички рискове, които предполага това възправяне.

Това говорене обаче не е по силите на хората, които днес говорят. Това говорене е възможно за тези, които в течение на векове са били моралната съвест на своите нации – за писателите, за интелектуалците, за всички, които могат да кажат „не“, когато множеството скандира „да“. Това говорене липсва днес, тук и сега – в България. И неговата липса може да се окаже фатална. Няма да ни спасят преградите от бодлива тел, колкото и високо да ни ограждат; няма да ни спаси и тяхното събаряне. Може би защото тези прегради минават и през самите нас.