Олег Панфилов, ru.krymr.com

Преди повече от 20 години започнах да изучавам информационната война в Чечня. Тогава, в края на 1994 година руската преса беше относително свободна и беше видимо, че се старае да бъде независима от държавата. Сега малко хора биха повярвали, но в средата на 90-те години най-обективните репортажи за това, което вършеше руската армия в Северен Кавказ, бяха по държавните канали.

Всичко се промени в средата на 1999 година, когато премиер на Русия стана Владимир Путин. Обективността беше заменена с пропаганда, свободата на словото-с цензура, дезинформацията наричаха „официална гледна точка“.

Оттогава в Русия няма нито журналистика, нито достоверни и обективни медии, нито независима телевизия. За по-голяма реалистичност на сегашното състояние на журналистиката остана само да върнат в дипломите на журналистическия факултет названието на получаваната професия - „работник в СМИ и пропагандист“. Както в Съветския съюз, когато на журналистите на сутрешните планьорки се раздаваха теми и се изискваха текстове издържани в „духа на постиженията на съветския народ и любимата партия“.

От свободните теми за съвременните медии най-популярни станаха прославянето на „изправящата се от колене Русия“, мъдростта и прозорливостта на великия ръководител Владимир Путин, ръководната роля на партията „Единна Русия“, а също така отразяването на дейността на ръководителите на братските страни– Никарагуа, Венецуела, Северна Корея, Сирия и в същия ред– Армения, Киргизстан и Таджикистан.

Списъкът със забранени теми

е огромен-корупцията на руската власт, не само в Кремъл, но и в регионите, реалната ситуация в Чечня, истинското състояние на армията, рушветчийството в МВР.

През последната година заради въведените санкции не се приветства това да пишеш и съобщаваш на населението за това, продукти с какво качество могат да попаднат на масата на руснаците, и, разбира се, какво стана и какво ще се случи с „Новорусия“ и нейните „сирачета“– ДНР и ЛНР. Или се изсмукват от пръстите съобщения за строежа на мост през пролива.

Във времето, когато руските власти подготвяха почвата за въвеждането на новата информационна политика, през 1997-1999 година в различни структури – от министерството на отбраната до ФСС и МВР бяха създадени шест информационни центъра за разпространяване на дезинформация, наричана „официални сведения“.

В Кремъл такъв център ръководеше Сергей Ястржембски, в МО генерал Валерий Манилов, във ФСС – генерал Александр Зданович. Освен тях, с дезинформация се занимаваха Руският информационен център в Министерството на външните работи н Русия, полковникът от ФСС Иля Шабалкин непосредствено на Северен Кавказ, а също така самото министерство по въпросите на печата.

Цялата тази глутница чиновници трябваше да склони руското и световно обществено мнение на страната на Кремъл, да убеди населението, че всички проблеми на Русия са причинени от чеченците, а руските войски са по-скоро овчици, случайно попаднали в планините на Северн Кавказ. Отначало това не им се удаваше: чуждестнанните журналисти заобикаляха всички тези информационни центрове, понякога откровено се подиграваха с предлаганата им дезинформация, но с идването на Путин в правителството през 1999 година всичко се промени.

Руските журналисти бяха заплашени, чуждестнаните репортери бяха заплашвани с лишаване от акредитаация или анулиране на визата.

Путин и неговият отбор постигнаха това, че руската журналистика се превърна в

прислуга на властта, 

както в съветско време. Сега руските граждани не могат да научат за събитията не само вътре в страната, но и извън нейните предели, преди всичко в тези страни, където Русия за пореден път се домогва до „мир в целия свят“. Първата „информационна жертва“ стана втората чеченска война, след това Грузия, Украйна, а сега-Сирия.

Редовият руснак, който не знае английски, а такива са почти 90%, не е в състояние да прочете новините на ВВС или да влезе в сайта на Associated Press, да научи какво пишат британските или американските вестници.

На първо място на руснаците от детството им внушават отвращение към алтернативната гледна точка, и второ-пропагандата ги е научила да не вярват на нищо, което не излиза от устата на водещите на руските телевизионни новини.

Доколкото в Русия вече няма независими медии, с малките изключения на нискобюджетни и нискотиражни вестници, то те не могат да изпратят журналисти, например, в Сирия. И се оказва, че редовият гражданин на Русия ще потребява само информацията, която ще съчинят в Министерството на отбраната, в Кремъл и в самите телевизии, където с идването на Путин са наазначавани генерали и полковници от спецслужбите.

В качеството на „незаависими“ руснаците могат да четат сайтовете на патриотични организации или това странно произведение на руските спуцслужби като аагенция ANNA, регистрирана в Абхазия (!), но имаща възможността да изпраща свои „кореспонденти“ в „горещите точки, включително и в Сирия.

Да разкриваме причастността към спецслужбите на LifeNews няма смисъл-тя е очевидна.

И в крайна сметка какво имаме в ситуацията със Сирия? Съвършено контролирана от спецслужбите и професионалните пропагандисти информационна картина, от която населението на Русия не научава за древния конфликт между шиитското малцинство и сунитското мнозинство, за съществуването на умерената сирийска опозиция, какво е това „Ислямска държава“ и откъде се е появила.

Невъзможно е да си представим, че руснаците, понеже не са повярвали в безсмислиците, които се леят от телевизионния екран, изведнъж ще си зададат въпроса защо, например, с ИД воюват афганистанските талибани. Или защо ИД не признаваа Ал-Кайда.

Но природният мързел на руснаците, възпитан от дългогодишната съветска пропаганда, е благодатната почва за възстановяването на путиновата пропаганда.

Кръмел създаде нова желязна завеса

за руснаците, този път информационна.

Няколко пъти съм опитвал лично да проверя какво знаят руснаците за случващото се в Сирия и окончателно разбрах - практически нищо. Освен вакума в съзнанието на руснаците пропълзяват всякакви „историци“, които по опорните точки на Путин започват да обясняват, че Сирия е едва ли не прародината на християнството, че оттам благодатта се е спуснала върху Русия, макар, че само на несведущите не е ясно, че сирийското християнство няма никакво отношение към руското съвременно мракобесие.

И изобщо руското позлатено православие е от имперска Византия, защото много се харесало на московските князе и царе.

Ако пропагандата настойчиво разказва на руските телевизионни зрители, че Сирия е поробена от арабите, то руснаците ще повярват и в това.

Историята с отразяването на ситуацията в Сирия напомня за подобната ситуация по време на войната в Югославия и особено по време на опрерацията на НАТО през 1999 година. По руските телевизии имаше постоянна истерия по повод бомбардировките на НАТО, но нищо не се говореше за трагедията в Сребреница или Сараево.

Руснаците възприемаха тази война напълно едностранчиво, само че от позицията на диктатора Милошевич и неговия съмишленик Путин. Абсолютно сходна е ситуацията и сега-по отношение на Сирия.

Руснаците никога няма да научат как семейството на Асад е узурпирало властта или как е използвало химическо оръжие срещу мирното население. На руснаците даже им харесва да са на страната на тези, на чиято страна са Путин и кремълската пропаганда

Може банално да напиша, че рано или късно очите на руснаците ще се отворят и те ще видят истината. Това би бил добър вариант, ако го нямаше обстоятелството, че няколко поколения руснаци са

възпитани в условията на информационен вакум,

че те нямат никакво желание да търсят други информационни източници или да анализират.

Съветската пропаганда възпитаваше безволева маса, приучена да вярва на вождовете. Деветте години относителна совобда на словото по времето на Борис Елцин така и не можаха да променят населението, да го научат да оценяват и анализират информацията.

Путиновата пропаганда откри, както пишеха за съветската преса, горещ отклик в сърцата на руснаците и те отново се потопиха в привичната за тях атмосфера на лъжи. Те безропотно ще вярват на всичко, което им разкажат за Сирия.

Наше право е да знаем това и да не вярваме на руската пропаганда.

Текстът се публикува със съгласието на автора

Превод: Faktor.bg