Лилия Фьодоровна Шевцова, политолог

„Икономически вести”

Руската Политическа Система (РПС) не може да се справя нито с външните, нито с вътрешните предизвикателства. Тя не е в състояние да ни гарантира, не само нормален процес на развитие (за него отдавна сме забравили), но и с огромни усилия се опитва да поддържа статуквото.

Под политическата повърхност на територията на Руската Федерация (РФ) стават тектонични размествания. Нещо, което трудно се улавя от мнозинството руснаци, защото на повърхността изскачат само отделни протуберанси като: мирният марш на кубанските фермери към Москва, демонстрациите на автопревозвачите и гладната стачка на ростовските миньори.

„Да”, ще кажат някои мои опоненти, „но това става в провинцията, а в Москва е спокойно !”

„Засега !” ще отвърна аз. ”Самият факт,че Кремъл премина към военно-патриотична мобилизация на народа и хвърли Русия в парадигмата на войната (стар и познат начин за отвличане вниманието на масите от социално-икономическите проблеми) потвърждава моята теза, че властта разбира колко неустойчива е ситуацията и се чуди как да се спасява.

От тук следва изводът, че Руската Политическа Система се е изчерпала.

В същото време, за разлика от някои колеги, смятам, че би било наивно да се очаква нейното сгромолясване или поне пропукване в близките няколко месеци и дори след година.

РПС не е изразходвала напълно целия си потенциал за оцеляване, защото арсеналът й от лъжи, манипулации, мимикрии, фалшификации, компромати и др. съвременни, модерни „полит-технологии”. Получава се интересен парадокс: днешното руско самодържавие се опитва да циментира ХVІ век на територията на РФ, използвайки технологиите на ХХІ век и ….. успява. В което няма нищо необичайно. Упадъкът на системата започна след смъртта на Сталин (5 март 1953 г.), а всички следващи генерални секретари, политически лидери и президенти отчаяно се опитваха да я спасят и да запазят контрола си над вече загнилия глинен колос, носещ гръмкото име Съюз на съветските социалистически републики. В крайна сметка те не успяха, но не може да им се отрече, че най-искрено се надяваха и положиха максимални усилия.

Нежизнеспособността на РПС лъсна през 1991-а, когато с разпадането на СССР завърши един почти 100-годишен цикъл не само от развитието на Русия, но и от световния исторически процес. Значението на тези събития и до ден днешен не е обективно оценено и обяснено. Интересен е фактът, че колосът се саморазпадна, при това в мирно време, без никакви вътрешни или външни заплахи. Рухна самичък, което не се е случвало в нито една предходна цивилизация. Това бе категоричен знак, че на руското самодържавие му е изтекло времето. Надявахме се, че завинаги, но не би! Излъгахме се.

1991: Възпроизвeждане на самодържавието

Необходимо е да си спомним няколко дати от най-новата руска история, които недвусмислено подсказват, че предстои доста сериозна работа по демитологизацията на последните 25 години от нашето историческо развитие.

Оказа се, че през 1991 г. у нас не се е състояла никаква либерална революция. Тогава системата (РПС) успя да ни заблуди, че ще се самореформира, но нищо подобно не стана. Чрез смяната на един от основните си, остарели вече механизми (кадровия) системата се възпроизведе. Първото нещо, с което Борис Николаевич Елцин се зае при идването си на власт, бе възстановяването на вертикала за управление, вече не на СССР, а на новия политически субект – Руската Федерация. Друг начин за упражняване на властта Елцин не познаваше. На либералите–технократи, които покани в Кремъл, първият руски президент възложи да създадат свободен пазар в РФ. Те наистина изпълниха поставената задача, но създаденият от тях номенклатурно-олигархичен пазар нямаше нищо общо със свободния пазар в най-напредналите страни на Запад, дори и с китайския.

Този елциново-гайдаровски пазар стана основата за обновяване личната власт на поредния кремълски вожд. Последвалата приватизация на най-печелившите държавни предприятия от „наши хора” при отсъствието на необходимите държавни институции за следприватизационен контрол и липсата на правозащитни органи, гарантиращи върховенството на закона, не биха могли да доведат до нищо друго, освен до възпроизводство на самодържавието.

Ще припомня какво каза през 1991 г., веднага след старта на „приватизацията” и появата на първите олигарси в най-новата руска история, един от съратниците на Елцин Пьотр Авен: „Кулуарното разпределение на най-атрактивните и привлекателни късове от държавната собственост е издевателство над либерализма и ние с вас, господа, трябва да се покаем за това, което сторихме. Длъжни сме да заявим на руския народ, а и на света, че това, което НИЕ обявихме за либерализъм, не е никакъв либерализъм. Ние не проведохме истински либерални реформи и нямаме право да се наричаме либерали. Ние сме просто едни безотговорни имитатори”.

Отчаяно и честно признание, не мислите ли ?!

Две години по-късно, през 1993-а, номенклатурно-олигархическият капитализъм в Русия бе допълнен със завръщането на самодържавието, при това на конституционна основа. Спомнете си как процедира Елцин веднага след потушаването на августовския путч: на бърза ръка преправи Конституцията според вижданията си и като се възползва от суматохата в държавата, успя да я прекара за одобрение пред Държавната Дума.

Така бе създадена Конституция на новото царство, на новото самодържавие, защото в съответствие с нейните клаузи държавният глава на РФ получи далеч по-големи пълномощия от всички свои предшественици: царе, императори, генерални секретари и президенти.

Както се казва в популярния руски анекдот „Отново, за пореден път, изобретихме автомат Калашников”. Вниманието на руското общество и на СМИ бе отклонено от най-важния за Русия въпрос: „Как да реформираме РПС, за да измъкнем страната от блатото?” и бе насочено към прясно боядисаната и уж реформирана управленска система на Б. Н. Елцин.

След още три години, през 1996-а, „мъдрият и далновиден” руски народ на „честни избори” отново преизбра този неадекватен и болен човек за президент на РФ. На въпроса ”Защо така бе, народе?!” хората като папагали повтаряха мантрата на реформаторите: „Защото няма кой друг да доведе борбата срещу комунизма до победен край”. От този момент нататък, та чак до ден днешен, всички избори у нас са белязани от драстични нарушения. И няма сила, която да ги спре.

През 1999 г., виждайки състоянието на Борис Николаевич, отборът на Елцин, където преобладаваха хора от КГБ взе решение да спаси системата, като за целта издигне млад и почти непознат колега, който ще ги представлява достойно и когото ТЕ ще управляват и манипулират задкулисно.

Властта бе предадена или по-скоро връчена на подполковника от Санкт-Петербургския (бивш Ленинградски) областен комитет на КГБ (сега се нарича ФСБ – Федерална срлужба за безопасност) Владимир Владимирович Путин.

Начинът, по който властта бе предадена на редови офицер от ФСБ, недвусмислено показваше по каква траектория екипът на Елцин се готви да изведе Русия в орбита през следващите няколко години. Да се отклони човек от тази траектория бе невъзможно. Затова нападките ни срещу Путин като главен виновник за всичките ни беди през последните 10 години са просто некоректни. Вл. Вл. Путин стана просто стабилизатор на системата, създадена от неговите предшественици: Борис Елцин и т. нар. „системни” либерали.

Путин се зае да управлява страната в условията на предадения му от Елцин самодържавнически модел за управление. Само че той реши да го развие и усъвършенства. За целта Путин избра т. н. триада за управление на държавата: обединяване под една шапка на всички специални служби в Русия, на тяхната собственост и репресивни ресурси в едни ръце – НЕГОВИТЕ.

Такъв режим в Русия в рамките на РПС никога преди това не е имало. Никога! В традициите на РПС от времето на Петър Велики до перестройката на Горбачов репресивният апарат на държавата винаги се е контролирал от цивилни граждански структури, а не от структури на специалните служби. Новата триада, която приближената до Путин кохорта измисли, може да еволюира само в едно направление: Все по-голяма концентрация на властта в ръцете на един човек (независимо как се казва този човек) и възстановяване на Империята, без която САМОДЪРЖАВИЕТО не би могло да съществува.

2011: Нагаждачите победиха революционерите

Доста хора ми задават въпроса: „През зимата на 2011 г. у нас не настъпи ли моментът на истината?” НЕ. Не настъпи. Тогава руските граждани излязоха по улиците с призиви не за демонтаж на системата, а за нейното „освежаване” и подобряване. Повечето от тях искаха честни, прозрачни избори и независим съд, като игнорираха обстоятелството, че властимащите не желаят такива промени и че без натиска на тълпите, ТЕ няма да го допуснат.

Спомням си какви люти спорове водихме в „Новая Газета” с привържениците на Анатолий Собчак заради фалшивите им лозунги, с които заблуждаваха хората. (Собчак е приятел и съюзник на Борис Елцин, председател на правителството на Санкт Петербург през 1991-1996 г. Шеф на предизборния му щаб е Володя Путин. Именно от този пост др. Путин „излетя” за Кремъл и яхна руската държава).

По-късно по името на Анатолий Собчак се заговори за явлението „собчаковщина”, чийто най-изявени представители бяха наречени от народа приспособенци. Те бяха особено активни през годините 2011–2012, когато излязоха на сцената (не без финансовата и политическа подкрепа на Вл. Путин) и се заеха да ръководят и да координират действията на опозицията.

На всички „спонтанно” организирани митинги по необятната руска земя и най-вече в Москва, те крещяха от трибуните за реформа на правораздавателната система, без и дума да обелят, че преди това е нужно да се промени Конституцията, защото това бе единственият начин да бъдат отрязани корените на самодържавието и да се създадат необходимите предпоставки за промени и в другите области на обществено-политическия живот. Именно те бяха хората, които дискредитираха либералните идеи и способстваха митинговата активност на масите да се редуцира и обезсмисли. Както казват хората, ”Цялата енергия от парата на локомотивния котел отиде за свирката, а не за промяна в движението на локомотива”.

И стана тя, каквато стана: приспособенците (нагаждачите) победиха революционерите. Макар че има и полажителен момент в цялата тази работа. Може да е било стихийно, може и да не е, но фактът си е факт: на митингите все по-често взеха да се чуват лозунги за промяна на Конституцията, което е единствено правилният начин за реална трансформация на системата.

Американският футурулог Франсис Фукуяма посочва неопатримониализма (neo-patrimonialism се нарича явлението, при което политическите лидери се правят, че служат на обществото, а всъщност влизат в политиката, за да извличат облаги за своите най-близки роднини) като един от основните критерии, свидетелствуващи за упадъка на РПС. Бившият елит прави всичко възможно да предаде в ръцете на децата си целия репресивен ресурс, с който до този момент е разполагал. Подобно явление недвусмислено означава преход на системата от стадия на загниване към стадий на предсмъртна агония.

Като доктор на историческите науки най-отговорно заявявам, че в историята на човешките цивилизации не е имало случай, когато в държави в стадий на упадък управляващите елити, в чиито ръце са съсредоточени всички ресурси на съответната държава, да си направят харакири или доброволно да се оттеглят от властта. Акт който е равносилен на самоубийство.

Затова в Русия има един-единствен мирен начин за освобождаване на най-високия държавен пост: Да бъде „убеден” днешният вожд доброволно да се оттегли от заемания пост в името на запазването на РПС и целостта на държавата. Кадровите размествания могат да станат по два начина: или чрез договаряне между основните политически играчи, или на негово място кукловодите да поставят друг марионетъчен лидер. Една от основните причини нещата у нас да се развият именно по този сценарий, е че значителна част от руското общество, в това число и елитът, вярват, че чрез персонализация на властта ще се гарантира нейното оцеляване и ще се запази статуквото, което им е необходимо. Засега успяват.

Ако искаме да сменим съществуващата политическа система с нова, по-модерна и по-либерална, трябва да се опрем на следните три фактора:

1)Засилване уличния натиск за решаване на наболели социално-икономически въпроси.

2)Консолидиране противниците на режима и създаване на обединена мощна опозиция.

3)Разкол в редовете на управляващия елит и отделяне на реформаторски крила от него.

По точка първа

в Русия има някакъв напредък, макар и малък, и хаотичен. Засега. Но по т. 2 и 3 констатираме „бяла тишина”. Възникват въпроси: „Имаме ли изобщо някакво реформаторско крило или крила в редиците на управляващите? Ако няма, кога и къде бихме могли да очакваме, че ще се появят? Имаме ли опозиция, и ако да, доколко тя е реална и доколко е менте? Без съмнение, решаваща роля за засилването на уличните протести ще играят влошаващите се икономическите показатели, а по отношение на останалите два фактора решаващо значение ще има моментното състоянието на нашето общество. Което, честно казано, не гори от желание да прави реформи.

За съжаление, по данни от социологическите агенции за изследване на обществените нагласи, руснаците се намират в постоянна летаргия. Реформите ги плашат и затова не ги желаят. Според агенция „Левада” едва 11 % от анкетираните заявяват, че са готови да участват в обществени протести против властта, а реално на улицата биха излезли не повече от 7–8 %.

От приведените по-горе числа става ясно, че да се очаква масова вълна от протести даже в условията на засилваща се икономическа криза, би било нереалистично. По-вероятни са отделни спорадични прояви на недоволство към управниците, но те в никакъв случай няма да съборят системата, макар тя да се намира в упадък.

В същото време не мога безусловно да се съглася с твърденията на учени като Ричард Пайпс (роден в Полша и израснал в САЩ, полски евреин, доктор по философия, професор по руска история в Харвардския Университет, бивш директор на Изследователския Център за изучаване на СССР в същия университет, главен научен консултант по въпросите на съвременна Русия в Стандфордския университет, вече пенсионер) който постоянно повтаря това, което и руският елит денонощно твърди: „руснаците не са готови да се отскубнат от лапите на самодържавието и не могат, а и не искат, да живеят в демократично общество от западен тип. Защото не могат да си представят как биха могли да съществуват без желязната ръка на поредния батюшка и без жестокия натиск на държавата.

Кое ми дава основание да опонирам на такъв авторитет като Ричард Пайпс? Последните проучвания на редица наши и чуждестранни социологически агенции казват нещо друго. Още в началото на Милениума (2001 г.) получихме данни, че само 7 % от анкетираните руснаци подкрепят идеята за самодържавие, докато 37 % са изразили желание за реализация на един по-модернистичен проект за развитие на руската държава през ХХІ век. В наши дни тези цифри не са се променили. Нещо повече: последните проучвания на общественото мнение в Русия, осъществени през пролетта на 2016 г. от най-авторитетната социологическа агенция „Левада”, показват промяна в манталитета на руснаците, което дава основание да бъда оптимистка.

47 % от народонаселението на РФ смятат, че всеки има право да защитава своите лични права и свободи, даже ако това противоречи на интересите на държавата. Представяте ли си какъв удивителен скок в мисленето и възприятията на половината руснаци е станал през последните пет години, при положение, че натискът от страна на правителството не е преставал, че отвсякъде в Русия се разнасят псевдопатриотични крясъци от рода на „Крим е наш!”, и че вездесъщата и неудържима кремълска пропаганда денонощно зомбира милиони обикновени руски хора !?!

Песимистът вероятно би ми опонирал с думите: „А какво ще кажете за останалите 53 %, които залагат на традиционните руски ценности?” Веднага ще отговоря: „Повечето са готови да бъде приет модернистичният проект за държавно устройство на РФ в духа на най-новите и напредничави теории за държавно управление, стига да има кой да им го предложи!”

Между впрочем, по това се различаваме от украинците. Те показаха на света, че желаят да възприемат модерните ценности на най-напредналите държави от двете страни на океана, доказаха, че са готови да се борят за каузата и дори да дадат живота си за проевропейската ориентация на Украйна. Докато руснаците чакат някой да им поднесе на тепсия свобода и граждански права.

В същото време, независимо от постоянното инжектиране на антизападни наркотици, руският народ показа на управниците, че вече е започнал да използва главата си по предназначение. Миналата седмица 60 % от анкетираните руснаци са заявили пред анкетьорите на „Левада”, че искат час по-скоро отношенията на Русия със Запада да бъдат нормализирани. Само 6 % от респондентите са заявили, че предпочитат санкциите на Запада да продължат, но Крим да си остане наш.

Не ви ли се струва, че ледът се пропуква, господа съдебни заседатели? Привържениците на твърдия антизападен курс с презрение ще кажат, че това е предателска консуматорска психология, която повечето руснаци не изповядват. Имат право, но има обаче още нещо.

54 % настояват за нормализация на взаимоотношенията ни с Украйна, при положение, че 80 % от руснаците поддържат антиукраинската позиция на Кремъл.

Това явление специалистите наричат когнитивен дисонанс (Когнитивният дисонанс е състояние, характеризиращо се със сблъсък в съзнанието на индивида между неговите знания, убеждения и нагласи с новопостъпила от околната среда информация, която им противоречи).

Така е. Дисонанс. Самият факт, че той присъства в публичното пространство, говори недвусмислено, че хората ВЕЧЕ се опитват да мислят и дори да изразяват несъгласие с проправителствените СМИ. А летаргията и пасивността им ще продължи дотогава, докато на руския политически пазар не се появи нова стойностна алтернативна концепция за държавно управление. Има ли кой да я предложи?

2016: Кризата с легитимността на властта в Русия се задълбочава

Съществуват два модела за провеждане на избори. Първият модел е либерално-демократичният, който предполага определеност при правилата за провеждане на изборите и неопределеност на резултатите. Вторият модел предполага обратното: неопределеност на правилата за изборния процес и гарантирани положителни резултати. Открай време Русия съществува в рамките на втория модел. Затова смятам, че предстоящите парламентарни избори през есента на 2016 г. ще бъдат най-скучните избори от последните десет години. Властта ги възприема като тест за готовност на обществото: дали ТО е съгласно да й се подчинява в новите условия. И още: да използва парламентарните избори като полигон за подготовка и спечелване на президентските избори през 2018 г.

Кремъл не иска никакви протести и се стреми да сведе рисковете до минимум. По най-гледаните телевизионни канали започнаха всяка вечер да показват кастрирани дебати, които не постигат нищо друго, освен искрено отвращение от всички политици и нежелание да се ходи до избирателните урни. Което е скритата цел на управляващите. Общоизвестна истина е, че ниската избирателна активност винаги играе в полза на властниците.

Независимо дали изборите са кастрирани или не, те винаги са били факторът, който легитимира властта. Колкото и да изглежда парадоксално, в наши дни изборите са изгубили тази своя основополагаща функция, защото управляващите разполагат с механизми, които им гарантират „блестяща” изборна победа, независимо от броя на гласувалите.

Даже т. нар. „бюджетна маса” от избиратели (всички държавни служители), която априори е задължена на властимащите, вече не ги подкрепя така безусловно и ентусиазирано. Тази категория потенциални гласоподаватели вече не разглежда изборите като потвърждение на лоялността си към хората, назначили ги на добре платена държавна служба, а по-скоро като участие в досаден и пошъл ритуал.

В ситуация, при която изборите са изгубили своята легитимираща функция, властта доброволно се лишава от най-важния за нея спасителен пояс. Причината за апатията у „бюджетните” гласоподаватели е, че възпроизводството на системата (РПС) е престанало да ги вълнува, тъй като не удовлетворява обществото като цяло и немалка част от елита.

Парламентарните избори през 2016 г. и президентските избори през 2018 г. по същество ще завършат т. нар. преходен период в развитието на РФ след разпада на СССР и ще отворят хоризонта към нов и непознат период. Каква ще бъде същността му днес никой не знае. Едно е ясно: досегашните функционери по високите етажи на властта ще си отидат.

За Путин това е последният период, в който може да пребивава в Кремъл конституционно. В навечерието на президентските избори през 2018 г. той ще трябва да реши дали да стиска властта до края на живота си или да си отиде поживо-поздраво. Оставащите две години ще бъдат бурни и напрегнати. Тази част от елита, която заедно с част от обществото споделя недоволството на хората от управлението на Владимир Путин, е заинтересувана да оцелее на всяка цена. Бъдете сигурни, че ТЯ ще направи всичко възможно да му намери достоен заместник, който да й гарантира оставане във властта.

Така че Путин е пътник

През 2018 г. той ще се превърне в „куцо пате” (този израз на руски звучих като „хромая утка”, а на английски – като lame duck, и се използва като идиом за президент, чийто мандат продължава още известно време, но от него нищо не зависи, защото няма мнозинство в парламента и е избран нов президент ).

Затова може да се предполага, че РПС, неспособна да отговори на новите предизвикателства, губеща ресурса за оцеляване и легитимността си в условията на все по-задълбочаваща се криза на газо-нафтовия модел, означава само едно: че Русия навлиза в нов етап на развитие, който без съмнение ще бъде турбулентен и ще предизвика тъй желаните от някои и недолюбвани от други реформи.

Ще поживеем, ще видим.

Да се стягат за предстоящите промени всички държави, граничещи с Русия, от т. нар. близка и по-далечна чужбина. Защото руската турбуленция несъмнено ще раздруса и тях.

Превод: Васил Данов