На книжния пазар се появи новото разследване на журналиста Иво Инджев „Течна дружба 3“. На 17 апирл от 18,30 ч то ще бъде официално представено в камерна зала „България“. За читателите на Faktor.bg авторът предлага откъс от книгата.

Тази книга е средство за законна самоотбрана срещу агресията на вековните лъжи, които задушават истината за злините, причинени от Русия на България и българите през вековете. За „добрините“, за които се изисква да се кланяме и благодарим вечно, са създадени тонове книги, филми и прочее огромна по обем пропагандна продукция. Желаещите да намерят „другата гледна точка“ са свободни да се обърнат към учебниците по история, библиотеките и медийните архиви, в които има несметни количества от нея.

В „Течна дружба 3“ до темата за днешните лъжи и фалшификации на проруската пропаганда в България читателят ще стигне по хронологичната стълба назад в историята.

Русия не само никога не е освобождавала, а напротив - системно е заробвала българи и окупирала български територии през дългата история на руските хибридни войни срещу българите през вековете.

Русия не е освобождавала България просто защото не можеш да освободиш нещо, което не съществува не само на картата на собствените ти териториални завоевателни планове, но и в най-лошите ти кошмари за пречките към регионално 

господство и световно влияние

Русия не е освобождавала България също, защото не можеш да наречеш „освобождение“ преместването на един народ (дори без да го признаеш за народ) от турския зандан в руската килия на окупацията. Българите непокорно я разбиват само 7 години по-късно, освобождавайки се от нея сами чрез Съединението.

За защитата на истинското си освобождение българите водят поредица от войни. Русия подстрекава, обединява или дори оглавява военни кампании на българските съседи за подчиняване на българския стремеж към независимост.

Лъжата, че Русия е освободила България, втълпена на българите, е веригата, с която българите са закотвени пропагандно и днес на европейското дъно, разчекнати между естествените си европейски стремежи и лъжите за свободата, която ни била донесла най-мракобесната империя в Европа през XIX век, мразена неистово именно от либералните и левите среди на континента, включително от родоначалниците на българския социализъм, чиито днешни потомци са техни антиподи по патриотична линия.

Свободата е ценност, която българите сами си отвоюват

в многобройни, по-дълги от Руско-турската война битки за независимост срещу самата Русия. Постоянното натякване, че свободата ни е била „донесена“ или дори „подарена“, е сред униженията, които подклаждат като отрова българските комплекси, употребявани за нуждите на руското доминиране в съзнанието на българите.

Не съществува държава с названието България в момента, когато Русия обявява война на Турция през 1877 г. – дори чисто „технически“ няма как Русия да е освободила България, която нарича по онова време в документите си „територия“, на която никога не е съзирала българи, а само православни и славяни, подлежащи на автоматична асимилация в Руската империя. Срещу този абсолютен факт защитниците на руското влияние у нас обясняват Руско-турската война като „предпоставка“ за българската свобода, сякаш зачеването на една свобода е по-важно от нейното раждане.

Няма друг народ на света освен подчинения на руската Пета колона народ на България, който да празнува зачеването, а не раждането на своята свобода, „износена“ от майка България след тежка бременност и опити на Матушка Русия да я накара да абортира в порива си към независимост. Матушка Русия се опитва да приложи към опротивялата й с непокорството си България принципа „аз съм те създала, аз и ще те унищожа“ (който в днешно време прилага и към Украйна), но се натъква на смайващата за нея упоритост на българския стремеж към свобода. Защото, както казва един германски кореспондент, свидетел на триумфа на българското съединение през 1885 г., Русия жестоко се излъга в българите, които не могат да бъдат управлявани като Туркмения с камшик.

Защитниците на реномето на Русия

като освободителка, за които руската пропагандна версия е по-важна от българския прочит на историята, „пропускат“ две обстоятелства:

1. Предпоставката във веригата от събитията е създадена от Априлското въстание 1876 г.

2. Без Априлското въстание и неговия трагичен край нямаше да се създаде предпоставката за Руско-турската война, каквато е Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877 г.), свикана по инициатива на английската дипломация след отзвука от българската трагедия от пролетта на 1876 г.

Русия не е дошла да освобождава България, най-сетне защото България я няма дори в прокламацията на руския цар освободител, който по заръка на Европа обявява война на Турция, за да освобождава „православни и славяни“, разглеждани като законна руска плячка и инструмент на руската завоевателна имперска политика по пътя й към нови завоевания на юг.

Събитията в Украйна през 2014 г. направиха още по-актуална аналогията с България. Това е причината за автора да направи едновременно две неща: да се върне към историческите корени на тези отношения с допълнителен прочит и същевременно да направи връзка с новите моменти от развитието им в наши дни.

Периодът между публикуването на „Течна дружба 2“ ( 2014) и „Течна дружба 3“ (2015) може да е кратък, но е изключително важен с появата на наченки на българско самочувствие, подпомогнато от усещането за принадлежност към най-развитата част от света, които дават надежда за българска еманципация от преклонението пред вековните стереотипи на снишаването пред руския натиск. Именно по това време, през 2014 г., се случи нещо необичайно, което не беше регистрирано като важен прецедент в нито една от традиционните годишни класации на българските медии за най-важните събития през изминалата г. Стана някак си твърде бързо и премина покрай вниманието на публиката като паднала комета, чиято траектория беше злободневно проследена от инструментите на медиите, пригодени да регистрират, но не и да анализират явлението - твърде светкавично им се появи и „озари небосклона“ на българско-руските отношения, след което беше погълната от безразличието на злободневието.

Случи се обаче следното: за първи път от Първата световна война насам в България се появи заявка за открито

противопоставяне на руския натиск

на високо институционално ниво. Както е известно, дори като съюзник на Германия Царство България запазва с Москва официални дипломатически отношения и избягва формулирането на стратегия, според която Русия е дефинирана като противник на България. На базата на анализ от евроатлантическа позиция, направен от българското Министерство на отбраната и публикуван на сайта на ведомството в края на август 2014 г., България на практика превъзмогна този свой комплекс и открехна вратата на клетката, в която се намира спрямо руската мечка, обикаляща наоколо с ръмжене: вчера в Грузия, днес в Украйна, а утре?...

Документът, наричан тук за краткост „Визия 2020“, недвусмислено присъединява България към евроатлантическата позиция. На езика на НАТО тя определя противопоставянето на Русия на Запада като „хибридна война“.

В „Течна дружба 3“ - без претенция за изчерпателност - читателят ще намери многобройни документални доказателства, че Русия води такава война срещу България и българите от векове.