Виолета Радева

В последните дни споровете около комунистическите символи, омотали като прашасяла гъста паяжина целия ни живот, отново станаха ожесточени. Поводът – гласуваният на първо четене проектозакон за забрана на комунистическата символика. В паметта ми се върнаха горещите и в буквален, и в преносен смисъл дни на август 1990 г., когато градусите на политическото напрежение бяха стигнали точката на кипене. Тогавашната причина бяха, както и сега,

комунистическите символи

Над „партийния дом” се извисяваше грамадна червена звезда. Вместо трибагреник, дори по време на официални общонационални празници като 24 май, продължаваха да се ветреят червени знамена, украсени със сърпове и чукове. Каменните гербове на социалистическа България, издялани къде ли не, носеха също знаците на болшевишката революция. И вместо отдавна да сме забравили за сблъсъците по повод кървавата комунистическа символика, днес, 27 години по-късно, ние сме отново там, в началото.

През август 1990 г. писах срещу нахалството на една партия да ни натрапва своята символика (24 август 1990 г., в-к „Свободен народ”). По него време обаче още вярвах, че макар бавно и с много мъка, все пак се разделяме с комунистическото безвремие и неговите рецидиви. Все още вярвах, че проваленият идеологически и икономически социализъм ще бъде окончателно и безвъзвратно отхвърлен. Но мудността, с която политическата класа правеше промените говореше не само за скритите съпротивителни сили, пречещи на раздялата с това минало. Това целенасочено бавене всъщност работеше за пораждане на с нищо неоправдана носталгия по един

режим на НЕ-свобода

и на изолационизъм, режим на физическо и психическо насилие. Вместо декомунизация и лустрация – действия, които бяха напълно логични и абсолютно възможни в периода 1997–2000 г., когато на тъй наречените демократични сили избирателите бяха поверили цялата власт: парламентарно мнозинство и кабинет начело с лидера на ОДС Иван Костов, президент Петър Стоянов и главен прокурор, посочен тогава от синия лидер, идеологическата раздяла с миналото изобщо не стоеше във фокуса на победилата политическа сила.

Тук няма да обсъждам дали същинската приватизация, осъществена от тази политическа гарнитура, беше справедлива и логична. Нито защо всички значими отрасли и отделни мощни предприятия се оказаха все в ръцете на червената номенклатура. По-важното е, че по това време лидерът на синята партия в интервю за в-к „Демокрация” обяви, че БСП е напълно обновена партия, която няма нищо общо с предходницата си БКП. Нещо повече. Призоваваше левите да стегнат разхлабените си редици, защото демокрацията се нуждаела от два крака: трябвало да стъпва еднакво уверено и върху десния, и върху левия си крак. Опитите на отделни дейци от демократичните сили да прокарат закон за разсекретяване на досиетата и пълен достъп до тях, закон за декомунизация и лустрация, срещнаха отпор и съпротива в собствените им редици. Логично беше, че излъганите българи свалиха доверието си от ОДС и след вътрешни обиди, разцепления, раздели и създаване на нови партии,

„сините” се превърнаха в маргинали

Бяха и останаха провалени политици. А имаха историческия дълг да скъсат окончателно и невъзвратимо с болшевишкото минало и със зависимостта от съветско-руската империя, благодарение на чиято окупация през 1944 г. просперираща България, намираща се на едно от челните места сред останалите европейски държави, днес е на опашката иикономически и социално и е изправена пред необратима демографска катастрофа.

Но тези провалени политици не само не изпълниха историческия си дълг. Те укрепиха основата, върху която Българската комунистическа партия, надянала маската на „социалистическа” по маниера на западните социалдемократически партии, днес да е в настъпление и без каквито и да са задръжки лидерите ѝ и нейните членове да работят за връщането ни в лоното на руската зона, за прикачването ни към раздрънканата тройка на Евразийските диктатори. Някой ще запита: „Каква връзка има всичко това с комунистическите символи и споровете за тяхното обявяване извън закона?”.

Връзката е изключително тясна и конкретна.

За мнозина е повече от ясно, че макар адептите на марксизма-ленинизма да отричат Бог, всъщност тази „философия” е религия със свои свещенослужители, светци и религиозни символи. Символите са „условният опознавателен знак за членовете на някое общество”, както е определено значението на гръцката дума в „Речник на чуждите думи в българския език”. А символизмът в своето първо значение, а не като литературно течение, е „изразяване на идеи, чувства и понятия чрез символи”. Корнелия Нинова тези дни, гръмогласно нападайки Методи Андреев заради визирания законопроект, заяви, че никой няма право да посяга върху високите идеи и чувства на хората, които продължават да се кичат с комунистическите символи и да ги множат из българските села и градове.

Нима това е „обновената” Българска комунистическа партия, надянала за една нощ маската на „социалистическа”? Нима това е силният, здрав ляв крак, от който се нуждае България?

Оказва се и става все по-явно, че освен името си, БКП в нищо друго не се е променила. Тя за нищо на света не желае да се откаже от символите си, които 100-годишната практика на комунистически революции неизменно ги свързва с

кръв, повсеместен терор, насилие

и несигурност на всички равнища. Защо тази партия, която успя да заграби, или на която беше предоставено цялото национално богатство, държи да наложи и всъщност непрекъснато налага на всички своите символи?

Всяка религия има своите символи. Те са свещените знаци на вярата. Те са „тайната”, мистична връзка между единомишленици, опознавателният белег, който сближава вярващите, макар да са абсолютно непознати. Символите са белегът, чрез който те се откриват, разпознават и обединяват. Както знаем, и марксизмът – религията на ХХ век, също има своите символи на вярата. Като религия на насилието над отделното човешко същество в името на един имагинерен „колектив”, като религия на диктатурата на пролетариата, а всъщност на диктатура на апарата на една тоталитарна партия над цялото общество, в символиката на комунистическата религия доминира червеният цвят – цветът на кръвта.

Паметни за по-възрастното поколение ще останат думите на комунистическите идеолози от началото на 90-те години на ХХ век, които без свян говореха, че „властта с кръв сме я взели и само с кръв ще я дадем”! И тъй като „преходът” беше безкръвен, мирен, тих и илюзорен, то илюзорна се оказа и вярата на мнозинството българи, че с комунистическото минало сме приключили веднъж завинаги. Не искат соцкомунистите да се разделят със своите символи. Знамената им, петолъчките и пионерските връзки са все червени, защото, както знаем, те са напоени с кръвта на убитите. Но не на онези, на „борците”, а с кръвта на техните жертви. В името на „диктатурата на пролетариата” и на „изгубения Рай”, на утопичното всеобщо „братство”, където всички са равни и еднакви, овладените от революционно безумие руски болшевици и техните епигони в Европа, Азия, Африка и Латинска Америка са погубили милиони човешки животи, неизмеримо повече, отколкото във всички войни, водени от човечеството от две хиляди години насам. През 80-те години на ХХ век влиятелният западногермански вестник „Ди Цайт” стресна читателите си, като посочи числото 250 милиона! Толкова били загиналите от всякакви идеологически репресии.

Символите и митовете идват от дълбините на времето. Те са съставна част на човешката психика. Те са всепризнато средство за познание. Свързани са с несъзнателното, с ирационалното и носят богато емоционално съдържание, затова въздействието им е огромно! На подсъзнателно и на съзнателно равнище символите формират ценностната система на човека. Ние съществуваме в определено историческо време и то не е времето на нашите бащи. Времето на нашите бащи е времето на триумфа през ХХ век на марксизма-ленинизма, на комунистическата идеология. Нашето време е времето на тоталния крах на тази идеология, следователно нейните символи, нейните образи са абсолютно деградирали, те имат място единствено

на историческото бунище,

а не по фасадите на публичните сгради, не по паметниците в гробищата, не по митингите и другите сборища на манипулирани, съзнателно облъчвани с червена зараза младежи.

Тъй като символът и митът са част от субстанцията на духовния живот на всеки човек, то за да се възстанови психологическото и морално здраве на българските граждани комунистическата символика трябва да бъде отречена, отхвърлена и дамгосана. В противен случай ни чака духовна, интелектуална и физическа смърт.

Да се надяваме, че ще намерим като общество достатъчно сили, за да извършим, макар с 27-годишно закъснение, раздялата си с една пагубна символика. Дано да е буден и нашият инстинкт за самосъхранение!