Едвин Сугарев

Може да звучи невероятно, но се получи точно така. И едва ли е случайно, че спирането на проекта “Южен поток” беше обявено на брифинга след срещата на премиера с американските сенатори Джон Маккейн, Рон Джонсън и Кристофър Мърфи – плюс признанието, че темата е била сред основните във водените разговори. Относно контекста, в който те са поставили този основен за България външнополитически казус, можем да цитираме изявлението на сенатор Макейн, който изрази надеждата, че в проекта няма да участват руски компании, санкционирани заради събитията в Украйна.

Отказът на Орешарски е неочакван – най-малкото защото политическите му повелители поставиха драматичен акцент точно върху обратното: че България ще строи “Южен поток” въпреки санкциите на ЕС – и въпреки предупрежденията на американския посланик Марси Райс. Съвсем доскоро самият премиер лъжеше на поразия за естеството на разговорите си с Барозу и Йотингер – и твърдеше, че “Южен поток” е не български, а европейски проект – и че не нарушава в никакъв смисъл регламентите на съюза.

Очевидно и БСП не е очаквала такъв развой – липсата на коментар от Станишев и Стойнев, тъй приказливи на тази тема, го потвърждава. За спонтанния характер на отказа говори и факта, че – поне според Газпром – той още не е получил документално покритие. Бясната реакция от страна на Москва, изразена първия заместник-председател на комисията по международни отношения на руската Държавна дума Леонид Калашников, според когото спирането на проекта е “истински енергиен шантаж по отношение на Русия”, ясно показва, че този път и

Кремъл е останал в неведение

– колкото и невероятно да е това. Тогава?

Тогава можем да предположим, че инициатор на това спиране е някой друг, а не Сергей Станишев. И че сламеният Орешарски този път е действал по нечия друга повеля. Например тази на Доган, който разваля достлука с червените, очевидно имайки предвид по-дългосрочни (включително геостратегически) перспективи.

В крайна сметка Орешарски не рискува кой знае какво. С това правителство е свършено – като кръстът върху неговото бъдеще бе поставен първо с изявлението на Лютви Местан, който заяви, че то не може да искара мандата си, и второ – с реакцията на самия Станишев, който в желанието си да се прояви като мандатоносител, оферира предсрочни избори през септември. Тъй че корабът потъва и плъховете се разбягват – като едва ли можем да очакваме точно Орешарски да следва старото правило, че капитанът го напуска последен.

Очевидно става дума за нещо повече от спонтанен акт, породен от негативната реакция на ЕС и предупрежденията на американските сенатори. Става дума за индивидуален римейк на жеста на ДПС, които се разграничиха от своя стратегически съюзник в момента, в който удържането на кабинета стана невъзможно. Жест, чието психологическо послание гласи: ние сме от добрите, ние свалихме Станишев, прочее чакаме мераклии за турско кафе. Та и Орешарски така – вероятно фрустриран и от мерака на своя бос да оглави нов коалиционен кабинет, което да замени неговия (мерак, който бе париран от ДПС с казването, че в този парламент те няма да гласуват за друг премиер освен за Орешарски) – най-сетне е решил да се разбунтува в най-меката възможна форма – като дезертира. И – честно казано – не бих се учудил, ако подаде оставка във вторник – по време на самия пленум на БСП, където е поканен да обясни поведението си.

С капитулацията на правителството по отношение на “Южен поток” обаче и позицията на самия Станишев като лидер на БСП става неудържима. Неговият план беше да поиска вот на доверие на пленума във вторник – и да го получи, тъй като повечето мижитурки в този партиен орган биха предпочели да не клатят лодката след големия електорален срив – който определено застрашава тяхното политическо бъдеще. С отказа от “Южен поток” обаче няма да се примирят нито те – нито пък активистите от низовите организации, на които прекалено дълго бе втълпявано, че кабинетът на Орешарски и настоящата омерзителна коалиционна формула съществуват едва ли не само за да се строи газопровода.

Стъпката назад поставя в глупаво положение и Стойнев, който като един Матросов го бранеше срещу световния заговор, и Дъбов, който обяви загубата на партията си като следствие от проевропейската политика на кабинета, и Миков, който редеше защитни тиради за този проект часове преди да бъде снет от дневен ред. Нещо повече – тази стъпка налива вода в мелницата на Първанов, който в очите на електората сега ще бъде привидян като единствения последователен негов защитник – и следователно 

единствения правоверен русофил,

а предоставянето на такива шансове на предателите и ренегатите социалистите не прощават – дори и на лидера си.

Какви опции предполага това твърде неочаквано развитие на събитията – което между впрочем говори и за невиждано досега поражение на петата колона в България? Има две възможности – чието сбъдване зависи от това дали този отказ е бил предварително режисиран или не.

Първата е заедно с Орешарски да си отиде и архитекта на неговия кабинет – Сергей Станишев – като Петър Корумбашев бъде лишен от място в еврапарламента. Втората – и може би по-вероятната – е лидерът на БСП и ПЕС да се опита да използва ситуацията, като прехвърли всички вини върху главата на премиера, като се дистанцира от него и като втвърди и без това натопорчената русофилска линия на поведение. В комбинация с остра анти-ДПС реторика, това би му донесло известни предизборни шансове – тъй като би запазил поне част от гласовете на своя лумпен-електорат – и би привлякъл и част от гласовете на националистите – като свръх всичко подобна позиция би била и добра база за бъдещ съюз с поредния клонинг – Николай Бареков.

Лошото е, че подобни намерения могат да се окажат сметки без кръчмаря. Очевидно Доган вече е направил своите калкулации, в които този път не влиза БСП. И още по-очевидно – сметки да бастисат Сергей Дмитриевич си правят и в АБВ, и дори в “България без цензура”. Политическата логика е проста: защо да се съюзявам с някой, който може да бъде пожертван?

Най-вероятно в този момент се канят да пожертват не само него, но и БСП. Очевидно

рубладжиите ще търсят други формати

След глобалните трансформации в десницата ще се опитат да рестартират и старата левица – под нови конспиративни имена.

Какво пък – свикнали са. Правили са го много пъти досега. Може би за пръв път обаче тръгват от толкова лоша изходна позиция. Остава ние да решим няма ли най-сетне да се противопоставим изхвърлим в историята тези, които пожертваха шансовете ни да живеем в нормална държана – и профукаха четвърт век от българския преход към демокрация.