Едвин Сугарев

В България често се води спор: може ли улицата да налага промени в политиката? Може ли тя да бъде силата, която да спасява нормалността в ситуации, в които парламентарната демокрация е затънала в блатото простащината и произвола? Може ли чрез нейната енергия да бъде отвоювана пленената държава?

Смятам, че това е схоластичен спор. Много добре разбирам привържениците на строгия демократичен протокол, които ще ви кажат, че уличните протести внасят само хаос и произвол – и в най-добрия случай са спомагателно демократично право, чиято цел е изпускане на парата, а реалните инструменти на демокрацията са изборите, разделението на властите и институционалния контрол над не особено разумните страсти на гражданското общество. Но въпреки че на пръв поглед изглеждат закономерни, техните аргументи се отнасят към една идеална ситуация, каквато, както ни е добре известно от историята, не съществува в реалността.

Пак от историята се налага другият извод, положителният: да, може. Два примера само са достатъчни, за да се убедим в това: протестите срещу отказа на БСП да се откаже от съставянето на ново правителство след оставката на Жан Виденов и след банковия банкрут на България в края на 1996 г., и продължилите близо година протести през 2013 г., благодарение на които Делян Пеевски подаде оставка веднага след избора му за председател на ДАНС, а след това и правителството на Орешарски беше принудено да се оттегли. И в двата случая протестите решиха ситуации, станали нетърпими – в първия случай глобален икономически срив и трицифрена инфлация, благодарение на която фалираха повечето банки, а заплатите бяха станали с еквивалент на няколко долара месечно, а във втория случай се бе състоял класически пример на завладяна държава, при която Пеевски бе успял да превземе толкова значими властови позиции, че съвсем пряко застрашаваше националната сигурност на държавата.

Тъй че – независимо от това дали ни харесва или не, протестите имат важна обществена функция: те

разсичат гордиевия възел на противоречията,

когато политиците не са в състояние да го развържат. Има една страна в света, в която историята е доказала друго – в нея протестите, дори и да започнат с най-демократични намерения, в крайна сметка  създават глобално национално бесовство, непреодолим хаос и прогизнали от кръв „смутни времена“, само че тази страна не е България. Тази страна, както е добре известно, е Русия.

Историята обаче ни учи и на друго: има една граница, отвъд която протестът не може да бъде омаломощен, обязден или компрометиран от страна на съществуващото политическо статукво, нито пък загърбен, докато изтлее и изчезне без следа. Отвъд тази граница, белези за която са неговата масовост, равнище на граждански гняв и участие на хора от различни поколения и с различен тип мислене, този протест неизбежно помита статуквото, променя самия политически модус на обществото и категорично изисква структурна и манталитетна промяна на неговите политически стратегии. И сега стигаме до заглавието: протестът от първи декември беше точно от този тип – беше от най-големите и обхващащи цялата страна протести, беше

изпълнен с буквално нажежен граждански гняв

и въвлече в себе си не обичайните „протестъри“, но и огромна маса млади хора, повечето от които за пръв път защитаваха своите граждански права. Протести от този тип няма как да останат без последствия – и на предизвикалите ги политически фактори няма как да им се размине – това е, което не разбраха тези, които още си мислят, че са във властта.

Не, не са. Наистина, още заемат трибуните, до които са достигнали с толкова усилия, но тези позиции вече са кухи, изпразнени от съдържание. Реакциите им по отношение на протеста го показват. По-умните се опитват да се присламчат: за Бойко Борисов например протестът бил свършил „златна работа“. И той искал да поздрави протестиращите, защото, видите ли, и той не харесвал бюджета. Изглежда е забравил от името на коя политическа сила Теменужка Петкова е излъчена за министър на финансите – и колко дълго ГЕРБ и подопечните му патерици обясняваха, че това е единственият възможен бюджет.

Това, разбира се, са подробности – иска да ни каже той – важното е да се запомни, че този огромен протест е бил срещу бюджета, който и ГЕРБ не харесва, а не за оставка на правителството. Нищо, че стотици хиляди скандираха „Оставка!“ – според него е добре да им се напомни, че оставката би бламирала присъединяването ни към еврозоната, би произвела хаос и най-важното – цените биха се вдигнали до небето. С други думи – да се напомпат, ако може, отново

 страховите комплекси на обществото

 Скритият съвет е: забравете за достойнството, за правния произвол, за политическите затворници, за потъпканите демократични права и свободи – мислете за джоба си!

Протестиращите обаче не искат да мислят само за джоба си. Освен това скритият съвет е кух – в джоба бърка не заплахата за хаос, ако се стигне до предсрочни избори – там бърка дългата ръка на Пеевски, и то именно чрез този бюджет, благодарение на чието разконспириране сега правителството дава заден. Това е историята с „джоба“ и крадливия бюджет – но тя съвсем не е единствения мотив, изкарал хората на улицата. Много по-сериозен мотив е разпищолването, пълното оварваряване на политическите нрави на които сме свидетели, подмяната на истината с удобни лъжи, наглостта, която вече не държи сметка за каквото и да било приличие, камо ли пък за нравствени ценности. Това е, което повече не може да се търпи – и поради което хората се вдигнаха, за да изпратят и тиквата, и прасето на бунището на историята.

Що се отнася до Пеевски – той очевидно е последният, който не е разбрал какво се случва. Или пък просто е решил, че с наглост се просперира въпреки всичко – в крайна сметка номерът му е минавал толкова пъти досега. И ето ви го – продължава, както я е подкарал откакто се вживя в ролята на тартор на сегашната власт, способен да разпореди всичко и да пророкува във всеки един момент бъдещето – да, дума дупка не прави, беше казал май един от неговите предшественици. Не прави, но се помни, например такива думи: „Хората, които до вчера седяха в кабинета ми, пиеха си кафетата и ми подгъзуваха - директно го казвам, седяха ми в скутчето и ми се молеха да ги представлявам. Къде е Христо Иванов и Мирчев, който ми се навеждаше да подписвам?“ 

Речник на български парламентарист, няма що – при това упражняван вече месеци наред. Но и речник на страхливец, който когато Ивайло Мирчев дойде да му поиска сметка, страхливо се скри зад дебелите врати на кабинета си. Само че думите му ще останат – не като дупки, а като паметник на българското дебелокожие и простащина – и утре ще му иска сметка не Ивайло Мирчев, а стотици хиляди протестиращи, които вече не могат да го търпят – дотолкова, че се е превърнал в символ на всичко отвратително в българската политика. И тогава никакви врати няма да го спасят.

Ако тези хора имаха здрав разум, биха си тръгнали – при това веднага. Пътят за тях оттук нататък е само надолу – реставрация на завладяната държава няма да има. Ако, разбира се, българското гражданско общество, което на първи декември заяви себе си и потвърди своята решимост, бъде достойно за мисията, която му възлага историята – а тя е ни повече, не по-малко от това да разчисти Авгиевите обори, наследени от 36-те години преход към демокрация. Пътят за това минава през улицата – и всички трябва да бъдем там.