Доцент д-р Румен Кънчев *

В последната реч на президента Плевнелиев бе направен отчет на 4 годишния му престой в тази толкова важна за страната институция. Нацията трябваше да разбере, че той е носител на справедливостта и морала днес, на про-западната ориентация, че е единственият едва ли не стожер на морала и пр. Остават обаче няколко много важни въпроса, на които Плевнелиев също трябва да си отговори, ако иска да разбере защо, ако се кандидатира самостоятелно, участието му в едни бъдещи президентски избори ще бъде пълен провал. Първият от тях е за

елитите на прехода

Президентът твърди, че „не бе сменен политическият елит” с нов демократичен. Да, така е, той ни казва една банална до болка и известна дори на всеки студент по политология истина, а именно: че старата комунистическа номеклатура заедно с ДС и пр. просто трансформира властта си и се превърна, за няколко години само, в класа на милионерите в България. Създаде ли това проблем за прехода? Създаде огромен, тежък, почти непреодолим вече проблем на нацията – този за справедливостта. В 2/3 от българите горчиво е заседнало убеждението, че преходът е дълбоко несправедлив, неравнопоставен и дори циничен: защо? Защото тези, които до вчера се кълняха в БКП и работеха с „всички” сили за „светлото” комунистическо бъдеще, днес са крупни капиталисти, банкери, собственици на милиони в западни банки и пр. Как така най-големите адепти на комунизма станаха за една нощ капиталисти?! Как така едно огромно число хора дори от днешния висш ръководен орган на БСП са милионери, нали в доктрината на комунизма ставаше дума за коренно противоположни неща! Но щом президентът поставя в своя отчет толкова остро моралния проблем като критерий за оценка на прехода, нека да погледнем как той самият е действал през същите тези години.

Очевидно е за всеки занимаващ се с политика, че днешният президент е силно номенклатурен кадър. Той принадлежи безспорно на онзи слой от бившето комунистическо общество, който се нарича номенклатура. Номенклатурата в комунистическата държава, по дефиниция, е опора на тоталитарния режим. Плевнелиев е отличен пример именно за такъв систематично подготвян, систематично развиван и придвижван нагоре в йерархията номенклатурен кадър. Тогава какво излиза: един перфектен комунистически номенклатурен кадър днес крещи срещу номенклатурата (?!!), която е трансформирала политическата си власт в икономическа, а самата себе си - в капиталисктически елит на нацията. Но нали точно принадлежността към тази номенклатура на комунистическата държава даде в зората на българския капитализъм онзи зашеметяващ старт на хора като Плевнелиев. Къде беше Плевнелиев, когато се създаваше демократичната опозиция, къде беше, когато първото правителство на тази слаба, инфилтрирана от ДС, с нулев икономически ресурс, неопитна политически, наивна млада демокрация се опитваше да се конституира като политически субект в политическото пространство на България? Къде ли ? Ами точно там, където е трябвало да бъде: в центъра на икономическото пространство след 1989 г., снабден с необходимите финансови и други ресурси, за да се превърне от червен номенклатурчик в капиталист. Изпълни ли тази партийна повеля Плевнелиев? Да, изпълни я 100%. От номенклатура на районен и градски комитет на БКП, едно доста високо за периода преди 1989 г. ниво, нашият „герой” за около 10 години става милионер. Какво да кажем? Може би „дай Боже всекиму”? Не, не можем да го кажем, защото преходът бе дълбоко несправедлив! И именно заради такива като Плевнелиев Бог не даде всекиму равен шанс. Шансът бе дълбоко неравен. Проблемът за справедливостта е именно тук ! И колкото глупав, наивен, недостатъчно зрял и пр. да е нашият изстрадал и вече много беден народ, все повече хора разбират, че именно играчи като Плевнелиев са конструктивна част на един дълбоко несправедлив преход.

Второ, президентът постави въпроса за легитимацията на прехода, по-конкретно, че преходът е легитимирал старата номенклатурта (от която и той е част!). Добре, пак се съгласявам, така е . Но ключовият от персонална морална гледна точка въпрос тук е:

А кого легитимира самият президент?

Това е лесен въпрос! Вижте обкръжението му, вижте президентския апарат, вижте фигурите в двата служебни кабинета, които лично той почти изцяло състави, вижте биографиите на най-близките му сътрудници и ще си отговорите сами. Къде отива тогава моралът на прехода, а в нашия случай - моралът на президента! По-важният въпрос е: може ли именно този човек да ни говори за морал, за несправедливост на прехода, за облагодетелстване на бившата червена номенклатура... И тук вече стигаме до

третия морален проблем на президента

Плевнелиев е свръхамбициозен и вероятно мира не му дава мисълта за предстоящите само след месеци президентски избори. Очевидно в съзнанието си той се ръководи от разбирането, че принадлежи на бившата червена номенклатура, но ние сме капиталистическа държава, значи важни са парите, а не номенклатурното минало. Следователно за Плевнелиев, след като вчера благодарение на номенклатурното си минало е станал милионер, днес е важно да се представи пред нацията като стожер на демокрацията, стожер на ЕС и НАТО. Това е толкова необмислено за един държавен глава, толкова непрофесионално като стратегия на поведение, че буди отвращение у истински изстрадалите своята про-западна позиция, култура, манталитет и мислене хора. А каква е „стратегията” на Плевнелиев, за да се представи като „натовец” и „европеец”? Вижте срещу кого той периодично насочва своите „атаки”. Отново лесен отговор. Ами срещу Русия и Путин. Защо? Някои ще помислят, че по този начин президентът ни поддържа про-западната линия. Да, това е най-лесната, но и най-елементарната позиция. Можем да я наречем „пропагандистка”, нали преди 1989 г. нашият „западняк” е достигнал именно това ниво – на високономенклатурен пропагандатор на комунистическите идеи. Е, сега времената са други, прави го с обратен знак на времето отпреди 1989 г. Но нека отново да приложим моралния критерий, на който толкова много държи Плевнелиев. Ако президентът ни бе загрижен истински за Запада, ако бе истински европеец, на който му „пука” за съдбата например на ЕС, той щеше да излезе със сериозна критика, например, срещу фрау Меркел, срещу безумната серия от сериозни политически грешки на немския канцлер, които успяха да генерират такава криза в ЕС, каквато дори Путин в най-добрите си сънища не е сънувал, че е възможно да бъде предизвикана. Ако беше истински европеец, нашият президент можеше да осмисли онова, което страните от вишеградската четворка се опитват да направят, като предложат на европейско ниво решения на част от въпросите. И, може би сам да генерира процес на подобен тип решения, като намери съмишленици сред европейските лидери от ЕС в своя подкрепа. А ако беше професионалист, трябваше да знае, че на глобалната сцена съществува йерархия, зависима от критерия „мощ” („сила”). Там страните са подредени в зависимост от мощта, или силата, която са в състояние да генерират на международното поле. В тази йерархия има: 1) световен лидер; 2) световни сили; 3) регионални сили; 4) локални сили; 5) държави членки на влиятелни съюзи и пр. В последната от изброените група са онези държави, които не са в състояние нито да определят процесите на глобалната политическа сцена, нито да генерират кой знае каква мощ, нито пък имат достатъчно висок дипломатически, военен, стратегически, икономически и друг капацитет за някакво по-значимо влияние. Уви, има и такива държави, България засега е в тази група. Засега! Какво правят те, за да имат сигурност и просперитет? Внимават. Наблюдават големите. Опитват се да ги разберат, това е ключовият елемент в играта на малките. Не се изсилват, тъй като от тях зависи, но не много. За да компенсират слабостта си, те стават членки на влиятелви военни и икономически съюзи, изградени и управлявани от глобални и регионални сили. И там са лоялни. Това е постигнала Българаия, и, слава Богу!!! Но, ако трябва да определим отношението на глобалните сили към тези от посочената по-горе 5-а група държави, то трябва да цитираме главата на структурния реализъм професор Джон Миършаймър, който пише, че „глобалните сили никога няма да допуснат на масата на глобалната политика държави непринадлежащи към тяхната група”. Трудовете на реализма, доминиращата през последните 50 години (а също и днес) школа за външнополитически и стратегически анализ се изучават във всички западни университети, в техните катедри по „Политология”, „Международни отношения”, „Международна сигурност”, в правните факултети, във факултетите по икономически науки. За чест на българското висше образование те се изучават и в част от нашите водещи университети. А Кенет Уолц (починал преди три години) и Джон Миършаймър са на върха на тази пирамида. Плевнелиев е инженер, няма лошо, допускам, че е отличен инженер, вярвам, че е такъв. Освен това е интелигентен, амбициозен, любознателен. Но, за съжаление, е далеч от онзи комплект теоретични знания, умения да вниква в процесите на глобалната политика, жизнено необходими, за да бъде професионалист на мястото, което заема. По-важно обаче е друго. Моралът, който се опитва да ни проповядва, го вкарва в ситуацията на един древен логически парадокс, дефиниран още от Аристотел в неговата „Логика”. Това е парадоксът на лъжеца. Според него, „ако един честен човек се провикне в селото, в което живее и каже „в това село всички са лъжци”, можем ли да му вярваме или не. „Истинно” ли е твърдението му, или е „не-истинно”!

*Румен Кънчев преподава „Геополитика” и „Теория на международните отношения”. В продължение на две години специализира в Центъра за стратегически и международни изследвания (Вашингтон); асоциран член е на Института за стратегически изследвания (Лондон).