Христо Марков

В Пловдив на 12 септември беше премиерата на новата книга на президента Петър Стоянов „Преговор на историята” и вече няколко дни присъствалите не можем да освободим положителните емоции. Защото Петър бе във форма, в страхотна форма, и носталгията ни подгони, оная светла носталгия по славното време на СДС, когато се опитвахме, а и успявахме да изградим в движение нова политическа сила, когато търсехме обществения модус на антикомунизма, правехме грешки, но и намирахме верния път. Този път до средата на 90-те години на 20 век намери естествената си кулминация в избора на Петър Стоянов за президент. Той, пловдивчанинът, майната, спортистът, рокаджията, юристът, синът на репресирания родител, стигна до най-високия държавен пост като един от нас. И това бе онази вечер най-милото и красивото – осъзнахме години след 1996 год., че Петър Стоянов си е останал един от нас. Колцина от сегашните политици са го сторили?! Пловдивчани са особена порода люде – особено критични, претенциозни, понякога остро себични, с дълготраен антикомунизъм. Авторитетите в Пловдив рухват лесно и често пъти безпощадно. Като гледах онази вечер как хората приемат Петър Стоянов, за пореден път се убедих, че той остана май единственият пловдивски политик, който запази своя авторитет през годините непокътнат, а това е трудно, много трудно, особено пред такава политическа общественост като пловдивската. И затова е един от нас – остана като репер, за да обозначи Пътя на тръгналите през 1989 год. да променят България. Това няма как да не му признаем и аз го правя с удоволствие, защото нашенският скепсис често не ни позволява да излезем от черупките си, 

а негативизмът преодолява доброто

Говоря за пловдивчани като изразители на отношението към Петър Стоянов, защото за разлика от официалностите в София, някак си прекалената помпозност там, тук в Града под тепетата всичко стана някак си по домашному, близостта бе непосредствена и човешка, защото този, който може да се върне при корените си и да спечели признанието, че е останал същият, след като е достигнал върховете на политическия естаблишмът, сам по себе си е вече политическа величина от сериозен мащаб. Постепенно политиците от прехода се оттеглиха, префасонираха битието си в сферата на доволството и удовлетворението, прехвърлиха се при други партии, а величините в обществения ни живот си останаха такива, каквито си ги представяхме по митингите. И вярвахме в тях. Малко са тези, които го направиха, ама наистина много малко.

Ей такива неща ми се въртяха в главата онази вечер, когато множеството посрещна книгата на Петър Стоянов, която е събрала пътя му до Президентството, равностойния му диалог с върховете в световната политика и след това убедеността на вече бившия президент в започнатото. Поне половината от книгата е за времето, когато Стоянов вече не е президент, но това в никакъв случай не я прави по-малко интересна, даже напротив.

И бе напълно прав в представянето си Младен Влашки, който каза, че Петър Стоянов е единственият доказан политик визионер от най-новата ни история. Онова, което ни липсва, е точно този тип правене на политики, отношение и поглед към света. Замислете се внимателно върху тези думи и ще откриете колко е прав. В средата на 90-те години ЕС и НАТО бяха визия за бъдещето на България, ако тя се развиваше и осъществяваше категорично със силата на личната убеденост. Едва сега, когато чрез книгата се връщам към онези нервни, бурни и неясни времена на връщането на мандата от БСП през февруари 1997 год., назначаването на служебното правителство и категоричното му желание да се присъединим към НАТО и най-вече решителността, с което го направи президентът Стоянов, ми дават повод да си мисля, че наистина такъв тип национално визионерство от политик е твърде рядък случай в историята ни. Ще минат години и може би именно от дистанцията на историческото време ще го оценим истински. Същото е дори за въвеждането на валутният борд, който е в сила и досега, ами желанието за бързо започване на преговорите за членство в ЕС? Сега тези неща ни изглеждат някак си естествени, но пътят тогава бе очертан от силни и безкомпромисни политици, за да случат, да преобърнат мисленето на цял народ. Безценно бе, че тогава имахме лидер като Петър Стоянов, който изговаряше нещата пряко, откровено, аргументирано и най-вече достъпно. По-късно се появи неразбираемият брюкселски сленг – просто нямахме политици от такъв мащаб, които да умеят да изговорят националните ни приоритети така, че да разберат всички стремленията ни. И тук може би е мястото да отбележа, че в книгата има текстове, които са публикувани например във „Вашингтон поуст”, т.е. българският президент има достатъчно самочувствие и авторитет да излезе

извън нашенските рамки и ограничения

И пак не се сещам за наши политици, които могат да разтворят по този начин и на това ниво със световния политически елит. Президентът Петър Стоянов го прави, и то смело, без да се съобразява с някаква световна конюктура /”Западът изостави борбата на нашите антикомунисти след Втората световна война”, „Случаят Ялта е проклятието за Източна Европа”, „Обичам Русия, но повече обичам България”/. С текстовете от книгата ще си припомните още много характерни изрази на Петър Стоянов, които останаха в политическия ни фолклор: „Фабриката за илюзии и цеховете за надежда”, „Македония – най-романтичната част от нашата история”, „Иване, кажи си…”, „От СССР към Европа е цивилизационният ни избор”. Тези фрази на президента създаваха ефект, обагряха политическото слово, привличаха хората, помагаха им да преглътнат промяната, която бяха приели, понякога и през зъби, но изборът беше направен и имахме нужда от такова слово. Всъщност сега си давам сметка през този мандат какъв огромен път извървяхме, въпреки че нещата са ставали бавно, но пък посоката бе необратима, напълно необратима.

Книгата разкрива президента Стоянов като политическа фигура на България, а не само като президент. Той може да говори с най-невероятни хора като равен с тях и го прави със самочувствие: „Казах на Миг Джагър, че тяхната музика е била изключително важна за нас едно време като вид съпротива”. Ами май няма друг българин, който може да каже нещо на самия Джагър за България, за оная България. Казва го нашият президент, защото е прям, интелигентен и има самочувствието да го прави. Същата вечер ми показа снимка с Бианка Джагър в задушевен разговор и се възгордях повече, защото ТОЙ е и бе един от нас, пловдивските майни. Разгръщайки книгата, ще видите българския президент в компанията на Хелмут Кол, папа Йоан Павел Втори, Лех Валенса, Вацлав Хавел, Жак Ширак, принц Чарлз, Бил и Хилари Клинтън, кралица Елизабет и Тони Блеър. То не е като да се срещаш с Гурбангули Бердимухамедов и да отстрелваш архари, както правеше президентът Гоце. Става дума за ниво, високо ниво на родния политически стил. Оценяваме го едва сега, след като 8 години видяхме безвремието на следващия президент и напълно безплодната политика.

В този смисъл книгата е и безценен документ – това са текстове в определен исторически момент, в своя конкретен контекст и са предназначени за голям брой хора. Затова съм убеден, че

„Преговор на историята”

ще бъде изключително ценна книга за бъдещите студенти политолози, тя ще им бъде безценно помагало за това как и защо станаха нещата в България, какъв път бе извървян и какви превратности ни поднесе съдбата. Убеден съм, че изводите няма да са само приятни, защото в същото време, от дистанцията на годините президентът Стоянов сякаш остана неразбран за голяма част от българите, завистта и злобата не пожалиха и него и затова сякаш всички политически сили през 2001 год. нямаха интерес да повтори мандата си, защото щеше да е още по-свободен и разкрепостен в мандата си. И направиха всичко възможно да не стане отново президент. Просто в ония времена Петър вече бе израсъл много над тях и това ги плашеше, страшно ги плашеше. Президентът визионер бе изградил у себе си маниера на държавник с мисия, дори и след 2001 год. той намери сили да продължи с познатия тон и категоричност, но нещата вече се бяха срутили и се осъществяваше още една пророческа фраза на Стоянов – тази за разбитите авари.

През годините е имало времена, когато не сме били на една и съща позиция, не сме били от най-близките приятели, но… истински оцених президента Стоянов, когато не успя да спечели втори мандат, тогава премина и една от най-тъжните нощи в живота ми, защото виждах, че си отива нещо много ценно за синята идея – именно визионерството на големия политик. Още по-тъжното бе, че май не го оценявахме. Многократно след това съм писал, че въобще не разбирам политиката на тези наши партии, които не осъзнаха, че Петър Стоянов има право на своя реванш именно сега от дистанцията на един толкова успешен мандат. И май пак всичко е от страх от дебелата му сянка… Скоро Реформаторския блок месеци наред търсеше „правилния профил” на техния кандидат и в същото време как пък един от тях не се сети, че този профил е до тях, винаги е бил до тях, никога не е изневерил на убежденията си, никой, никога не е изразил и капчица съмнения за корупция и обогатяване, но не го видяха за пореден път, защото ги плаши, това е

горчивата истина

Всъщност нека да завърша с книгата. Изчетох я внимателно, даже скрупульозно и се почувствах горд, защото от документите в нея открих нашите мечти и надежди отпреди 25 год., вече очертани в държавническа визия – мъчно и бавно, но осъществена. И с всичките му разочарования и горчивини. А Петър не ги спестява: „Направихме приватизацията, както би я направил Луканов.” А онази вечер в Пловдив, за да докаже за пореден път, че е в страхотна форма, каза нещо, което не забелязаха медиите: „Комунистите забравиха отдавна заветите на Маркс и Ленин, не си правеха илюзии, че преходът е неизбежен, донякъде прежалиха и властта, но накрая им остана само непомерният цинизъм, с който се настаниха навсякъде с единствената цел да забогатеят и наследниците им да ги наследят.”

Така премина една чудесна вечер в Пловдив, защото е хубаво да се видиш с един от нас, който може да посъветва Миг Джагър, да говори като равен с Бил Клинтън и Вацлав Хавел, а после да разцъкате лафа, че не сме втора категория, че все пак нещо стана в тази страна. А е толкова хубаво след четвърт век да осъзнаеш, че един от нас бе ТАМ, където не можехме и да помислим по време на комунизма и ТОЙ има неоценима заслуга за това. Как да не се почувстваш горд?!