Патриция Николова, bulgariaanalytica.org

Калугин заспа и му се присъни сън, че клечи в храстите, а покрай храстите минава милиционер.

Калугин се събуди, почеса се по устата и пак заспа и пак му се присъни сън, че минава покрай храстите, а в храстите се е притаил милиционер и клечи там.

Калугин се събуди, подложи под главата си вестник, за да не лигави възглавницата, и пак заспа, и пак му се присъни сън, че клечи в храстите, а покрай храстите минава милиционер. (…)

Калугин изкрещя и се замята в кревата, но вече не можеше да се събуди…”

из „Сън” от Даниил Хармс, 22 август 1936

Кой казва, че писателите не са пророци? Не само фантастите, но и абсурдистите. Особено в Русия. Кошмарният сън на Калугин с милиционера, който не спира да дебне от храстите, в руската реалност продължава вече почти един век. Милиционерът от разказа на насилствено въдворения в психиатрия Хармс, където писателят умира мъчително, минава през различни трансформации от ерата на Сталин до времето на Путин.

Дали това е абсурд, или е нормална характеристика на тоталитарните режими?

Милиционерът в Русия дебне не само от храстите и кабинетите, малките и големите, с двойно облицованите врати, обхожда със зоркия си поглед улиците или виси като паяк по кафенетата, сърбайки тихомълком воднисто кафе „русиано” (премиерът Дмитрий Медведев в края на миналата година предложи популярното в родината му кафе „американо” официално да се преименува на „русиано”, защото го дразни името). Днес пост-съветският милиционер се притаява и в ложите на театрите, където брои спектаклите, за да реши кое представление е политически коректно и кое трябва да се свали (според новия закон за цензурата на театралните спектакли и други арт творби, които могат да бъдат ликвидирани дори само по доноси; линк към статията „Цензурата в Турция и Русия – практики и употреба”). Но това не е всичко. Наскоро в Русия се заговори за нова версия на един от най-абсурдните и гротескни закони там – срещу тунеядството (паразитизъм на свободните професии на хора, уж живеещи на гърба на социума), чиято милиционерщина вкара през 1964-а бъдещия Нобелов лауреат Йосиф Бродски в ареста, а после принудително в психиатрия, затвор и трудов лагер. Тогава професионалното занимание с литература се оказа недостатъчен аргумент срещу милиционерските обвинения в „тунеядство”. Резултатът беше, че поетът получи първите си инфаркти в затвора, и, макар и в по-кратък срок, той изтърпя чудовищната си присъда, въпреки бурните реакции в негова защита на писателите от целия свят.

Известно е, че КГБ никога не изоставя старите си „клиенти”. А сега?

Милиционерът сега отново се разпорежда с писателските среди – пренарежда ги, пренаписва ги, пренавива ги като пружини до скъсване, докато ги предефинира и, в крайна сметка, деформира. Доказателство за последното не е някое литературно произведение, което след време историците ще изтупат от прашните архиви като „документ на една ужасна епоха”, а е своевременната гражданска реакция на няколко руски писатели в ситуация истината да бъде подменена със съвсем друг вид фактология, удобна на милиционерския императив. Този казус за отрицателно време отекна в международните писателски и журналистически среди със силата на шамар, зашлевен по лицето на истината. С други думи – говорим за сеизмичен скандал в руския ПЕН-Център между руските писатели и Властта, опитваща се да упражнява Цензура не отвън, а именно отвътре.

КАК СЕ ОЦЕЛЯВА В ЦАРСТВОТО НА ТУНЕЯДЦИТЕ

Преди броени дни Москва осъмна с огромен разкол в писателските редици на Русия, иницииран от грандиозен политически скандал в руския ПЕН-Център – обвинение на журналист и писател, изхвърлен от ПЕН заради критиките му спрямо актуалния политически режим. На инфарктно заседание през декември ръководството там го определи като „провокатор” и единодушно гласува отстраняването му.

След това обаче се случи нещо много внезапно и показателно: само за три дни в знак на протест и като подкрепа на „провокатора” един по един доброволно напуснаха руския ПЕН над 100 руски писатели, последвали примера на световно известните Владимир Сорокин, Борис Акунин, Людмила Улицкая, Нобеловата лауреатка за 2015 г. Светлана Алексиевич, Лев Рубинщайн и други техни възмутени колеги, повечето от които – активни опозиционери на режима на Путин. Но и това не е всичко. Петербургският клон на ПЕН в знак на солидарност реши да се дистанцира от „щабквартирата” в Москва. И отново беше припомнен важният документ от 24 декември 2016-а, подписан от над 61 популярни руски писатели-членове на ПЕН. Става дума за официално писмо до президента Владимир Путин в защита на политзатворника Олег Сенцов: нашумял украински кинорежисьор, сценарист и писател, осъден на 20 години строг тъмничен режим в Русия по обвинение в тероризъм. Именно в негова защита набеденият като провокатор Пархоменко излизаше многократно. От своя страна, украинският президент Петро Порошенко написа писмо на несправедливо осъдения Сенцов: „Дръж се там, Олег. Ще дойде време, когато тези, които организираха процесa срещу теб, сами ще се озоват на подсъдимата скамейка”.

Точно протестното писателско писмо в защита на Олег С. и бурното дистанциране на ръководството на елитната писателска организация, описваща този документ като акция на „група либерални опозиционери”, бяха мощните събития, които активираха лавинообразния процес на разпад в руския ПЕН.

За началото на 21 век в Русия казусът е скандален. А за историята на ПЕН – безпрецедентен.

Преди всичко, важно е да се знае обстоятелството, че ПЕН-Центърът в Москва е филиал на елитната международна ПЕН организация, основана през 1921 г. в Лондон именно с цел да се защити свободата на словото на писатели и журналисти, пострадали от диктаторски режими или друга цензура на властта – словесна, но радикална защита, която в международното пространство би могла да бъде не само различима, но и действена, особено ако гласовете са на световни писатели (неслучайно в ПЕН са членували известни дисиденти, сред които Вацлав Хавел, Салман Рушди etc.). Разбира се, в ситуация на държавен контрол над почти всички органи на свободното слово, оказва се, руският ПЕН също е сред институциите, които не биха могли дори да функционират самостоятелно. Това е основната причина да се случи този скандален сюжет, който за първи път от времето на т.нар. Перестройка успя да разедини по този крайно екстремен начин руските писатели.

Каква е историята?

На 28 декември 2016 всичките 15 руски писатели, които са членове на Съвета на центъра, са гласували за изхвърлянето на журналиста Сергей Пархоменко, известен критик на Путиновата политика, най-вече по въпросите за Украйна и статута на Крим. По този начин руският ПЕН-център изключи за „провокативна дейност” и „опити да унищожи организацията отвътре” един от най-смелите и опозиционни автори на днешна Русия. Това не е просто реакция на дистанциране, това е друг вид реакция. Защото се случва в особен контекст – да си припомним, че негови колеги, които също не спираха да пишат, разследват и припомнят факти, свързани с политиката на Путин спрямо Украйна, бяха преследвани и, в крайна сметка, физически ликвидирани (само миналата година имаше два скандални казуса с убити известни руски журналисти, пишещи по абсолютно същите въпроси). Реакциите на достойните писатели обаче е абсолютно различна.

„В годините на Перестройката ние се гордеехме с нашия ПЕН, а сега се срамуваме от него. От руския ПЕН ни казаха, че не било работа на писателите да защитават някого и нещо си да отстояват; работата на писателите била да стоят тихичко и да пишат – тоест, казано направо, да ближат ботушите на властта”, заяви Светлана Алексиевич по повод напускането на ПЕН от нея и от още 30 руски писатели. Реакцията им е спонтанна, категорична и едновременна. „Моят коментар за изключването на Пархоменко може да бъде само подаването на молба за напускане на руския ПЕН, чиито основни идеали бяха малодушно нарушени – каза още в специално изявление Алексиевич. – Руските писатели се държат толкова послушно и възмутително, колкото по времето на Сталин. Но Путин ще си отиде, докато тази срамна страница от историята на ПЕН-клуба ще остане. И имената ще останат. Живеем във време, когато не можем да победим злото, безсилни сме пред „червения човек”. Но той не може да спре времето. Вярвам в това.”

ПРИЗРАЦИТЕ НА СТУДЕНАТА ВОЙНА СЕ СЪБУДИХА

В ранната есен на драматичната и абсурдна 2016-та Москва осъмна с граждански арести, имитиращи сталиновия период. Милиционерите дори бяха с униформи, които сигнализираха за една друга ера, вечно будна в сърцето на руския патриот путинофил.

Събитието се случи в сърцето на руската столица, пред очите на десетки случайни граждани. Абсурдният момент тук е, че става въпрос за възстановка на известен руски филм с участието на Владимир Висоцки. Драматизмът се състои в това, че част от зрителите се държаха като типични съветски граждани – не само че не разбраха, че това е театрална импровизация, но и не искаха да проумеят какво реално се случва. Достатъчно е, че има униформени лица, които насилват една жертва, за да бъде тази наказателна акция подкрепена с бодри патриотични аплаузи. Без реално никой да знае – кой е виновен и потърпевш, за какво е арестуван, справедливо ли е и къде го водят. На практика дори и да го водят в Лубянка, е все едно. По-важно е да има шоу за лешоядите на тоталитаризма, гладни за нови инквизиции и метежи в началото на 21 век.

Нека си спомним: подобно беше отношението към старата учителка по история, която няколко дни преди анексирането на Крим беше единствената протестираща в центъра на Москва – срещу това действие на Путин. Какво значение има една баба, която стои сама и кротко държи плакат на студа, вместо да се свие като хлебарка до печката си в кухнята, където й е мястото?

С тази разлика, че тази достойна жена беше пенсионирана учителка по история. Униформените и нея прибраха. Защото в Путинова Русия, ако искаш да не си обявен за „враг народа”, „вредител” или „тунеядец” – протестите не са особено препоръчителни. За каквото и да било.