Александър Йорданов*

Страшно е било бесилото, свиреп е бил мракът над родната земя в деня, в който преди 142 години е напуснал нашия грешен свят великият апостол на свободата и демокрацията Васил Левски. Той сега е в един по-добър свят, където не достига шумът на дребните страсти и коварство, няма тъмни сметки и лъжливи пророци. Този свят е далеч от нас и може би, когато Апостола ни гледа, той ни вижда такива, каквито сме - роби на земното, слуги на ежедневното, далеч от ценностите и идеалите, потънали в собствените грижи и страдания, в собствените ни страсти български. И нека не мислим, че Апостола е с нас. Дякон Игнатий е там, където ние никога няма да бъдем.

На този страшен и свят ден ние обръщаме лице към него. И очакваме прошка и спасителна дума. 

Дяконът мълчи

Погледът му прониква в нас и пита: защо погубваме своята България, къде е чистата и святата ни република, защо позволихме десетилетия комунистическо робство да търпим. И защо продължаваме да търпим. Тежък и изпитателен е този поглед и от него няма спасение, няма бягство. Защото ние сме във времето и то е в нас.

Завръщайки се днес към личността и делото на Васил Левски, ние се завръщаме към истините за нашата национална съдба, към националното себепознание, откриваме себе си и своята национална философия. Това откритие е дълбоко драматично, трагично. Но в него като светъл лъч ни се явява той, Апостолът.

Предаден и заловен Апостолът е поведен към Голгота. Сънувал съм в детството си неговия път към София и винаги съм си представял, че ето ги - идат българите, юнаците приказни, които ще го спасят, от плен ще го отърват. "Под земя да ги търсиш, няма ги" - до болка ясно пише един от неговите съратници. Затова пък след Освобождението - първи сме в китките и венците, в бродирането на името му върху партийни знамена, в използването на светлите му думи за всяка партийна кауза. А Левски ни казва всичко с тези думи: "За отечеството работим байо - кажи ти моите и аз твоите кривици, па да се поправим и да вървим напред. Ако ще да бъдем хора, на драго сърце да обичаме оногова, който ни покаже погрешката - инак той не е наш приятел". Къде и кога загубихме тази проста българска истина и защо омразата и ненавистта, злобата и завистта свиха гнездо в нашия български дом?

За Левски революцията не е самоцел, а средство за изграждане на стабилна, обичана от народа държава. Затова и истинските следовници на Левски след Освобождението са не рушителите на нашата държава – комунистическите митомани, които припяват на чужд глас, а строителите на съвременна България, както ги нарича Симеон Радев - тези, които създават първата българска конституция и полагат основите на националната независимост. С щедри думи Левски споделя мечтата си за България: "Не ще бъде в наша България, както е в турско сега... Всичките народи в нея щат живеят под едни чисти и святи знамена, както е дадено от Бога да живее човека: и за турчинът, и за евреинът и прочие каквито са, за всичките еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът!" Идеите си за бъдещата държава и нейното устройство по "вишегласие народно" Левски излага с мъдрост и държавническо мислене, което далеч надхвърля прага на времето. Той говори за свобода и демокрация, води ни към истините на парламентарната държава, мечтае за справедливост, за мирен и спокоен свят. И с истинско проникновение, сякаш дошъл от бъдещето при нас, изисква задружните ни усилия за постигането на свобода и независимост не под чужди флагове, а със собствените ни ръце и умове. Той вижда България като държава с независима външна политика, държава със самочувствие, с народ - господар на съдбата си, който не служи нито на руския цар, нито на турския султан. И търси съратници за делото "от сякакви съсловия из отечеството ни".

Васил Левски обединява, а не разделя,

свързва и създава националната спойка, не прахосва народните усилия по чужди блянове и чужди кроежи. Той не е чутовен юнак и казано със сивите думи на днешния политически речник, не е дори и лидер. От рейтинг за самочувствие той няма нужда. Лидери и партийни водачи - наспорил Господ след него. Левски е самотата, която е във всеки от нас. Самотата българска, онази вътрешна неудовлетвореност и недосегаемост на душата, която ни преследва от първия до последния миг на земното ни битие. Той носи в себе си и закона на революцията и закона на държавата, закона на морала и закона на народната душа. Той е неназовимото в нас. Какво ли му е било на душата, когато е вървял към бесилото. За какво е мислил, за какво е молил Бога. Нека не бързаме с отговора. И да помълчим. Защото Васил Левски е от тези личности в световната история, които налагат мълчание.

*Текстът е публикуван във Фейсбук страницата на автора. Заглавието е на Faktor.bg.