Крум Благов, специално за Faktor.bg

Росен Плевнелиев има повод за размисъл. Думите на Бойко Борисов „да сложим за президентските избори една жена президент“ може да са израз на политическа куртоазия към дамската организация на ГЕРБ, но може да се тълкуват и като незадоволителна оценка за държавния глава.

Това не е толкова изненадващо. Макар да е вече три години на „Дондуков“ 2, Плевнелиев продължава да се приема от общественото мнение като протеже на Борисов. Още когато беше издигнат за кандидат на партията си през септември 2011 г., той беше представен като

човек за един мандат

Тогава лидерът на ГЕРБ обеща, че ще се кандидатира за най-високия държавен пост през 2016 г. А и самият Плевнелиев никога не е намеквал за преизбиране. Разбира се, дотогава има почти две години, а преди това ще се състоят важните местни избори. Но явно редиците вече се оглеждат за президентския вот и в ГЕРБ Плевнелиев не е нито единствената възможност, нито дори фаворит.

Чувал съм да се говори за напрежение между него и Борисов, защото президентът се „еманципирал“ от партията, която го издигна. За това обаче няма никакви индикации. Нито един от двамата не е показал публично критичност към другия. Не бяха отнети правомощия на държавния глава, въпреки че при самостоятелното управление на ГЕРБ се говореше за преминаване на разузнаването и на НСО на подчинение на правителството.

Три години обаче са достатъчно, за да се направи равносметка на работата на Плевнелиев и сравнение с предишните президенти. За разлика от Желю Желев и Георги Първанов той не е бил партиен шеф със собствени поддръжници. Политическата му кариера прилича повече на биографията на Петър Стоянов, който преди издигането си за кандидат-президент беше само заместник-министър на правосъдието. Затова и той беше схващан като креатура на Иван Костов.

Приликите между Стоянов и Плевнелиев не свършват дотук. И двамата прекараха времето си на „Дондуков“ 2 в обстановка на политически комфорт, тъй като техните партии управляваха през по-голямата част от мандата им. Това обаче ги постави в

доста деликатна ситуация

– те хем не биваше да се противопоставят на своите, за да не ги обвинят в предателство, хем заради това се обезличаваха като политически фактор.

По конституция правата на президента са доста орязани – той няма право нито на законодателна инициатива, нито да разпуска парламента. Затова при управлението на царя предшественикът на Плевнелиев Георги Първанов превърна отлагателното вето в главното си оръжие. След като мнозинството отхвърляше ветото му, той се обръщаше към Конституционният съд. Първанов беше подбрал първокласен юридически екип и спечели почти всички дела там. Като опитен технолог на властта той успя да наложи свои съветници за ръководители на три главни институции – Конституционния съд, ВКС и ВКП.

За пет години Стоянов не използва нито веднъж правото си на вето. Плевнелиев в това отношение се опитва да следва стратегията на Първанов. Той го наложи 10 пъти, от които 3 при първия кабинет на Борисов. Проблемът е, че не успя да победи в нито една битка с парламента, докато мнозинството там беше враждебно. Вицепрезидентът Маргарита Попова веднъж даже публично намекна, че налаганите от него вета не са юридически издържани, защото съветниците му са слаби.

И Стоянов, и Плевнелиев за разлика от Желев и Първанов имаха възможността да определят сами министър-председателя и да проведат предсрочни парламентарни вотове. Поради нестабилната политическа обстановка Плевнелиев има уникалния шанс за три години да

назначи двама служебни премиери

Но изборите, проведени от Стефан Софиянски през 1997 г. бяха спечелени убедително от СДС, докато резултатите от 2013 г. и 2014 г. бяха под очакваните от ГЕРБ, а правителството на Марин Райков падна в клопката на „Костинбродската афера“, подготвена му от БСП и прокуратурата. В крайна сметка президентът не успя да придобие повече тежест като политически фактор.

Конфликтът с вицепрезидента

е другото сходство между Стоянов и Плевнелиев. Тодор Кавалджиев критикуваше по медиите решенията на Петър Стоянов, а Попова се обяви в защита на кабинета Орешарски и против исканията на протестиращите за оставката му.

Наистина Росен Плевнелиев не е направил видими гафове, но му липсват както стратегия, така и последователност. При управлението на Орешарски той се обяви за всенародно допитване за изборните правила. Като назначи служебно правителство начело с проф. Георги Близнашки, това се възприе като знак. Именно премиерът беше инициатор за референдум и събра подписка, пренебрегната от предишния парламент. След оставката му за тази инициатива вече изобщо не се говори, въпреки че политическата обстановка е благоприятна.

Освен това действащият президент, колкото и да е безличен, винаги събира негативи, докато новите имена са трудно уязвими. Това е другото слабо място на Плевнелиев. През 2001 г. Стоянов беше победен от Първанов не толкова заради собствените си грешки, които не бяха малки. Той обра негативите за управлението на Костов, без да може да си припише нито една от заслугите му. При толкова прилики няма да е чудно, ако Плевнелиев последва съдбата му и бъде принуден да се оттегли след този мандат.