Григор Тошев

Убийството на Георги Марков вече 35 години остава една от големите тайни от времето на комунизма, която и до днес не е  намерил категорично обяснение. Темата за досието на големия български писател, грижливо поддържано от някогашната Държавна сигурност, вече 24 години е неудобна за всички редували се демократични управления на страната.

Много са версиите за смъртта на писателя, но като най-правдоподобно се налага съмнението убийството на моста "Уотърлу" в Лондон е било

поръчано от висшето комунистическо ръководство

и извършено от тайните служби на България.  Нещо повече – има доказателства, че агентът на Държавна сигурност Франческо Гулино извършва в Лондон покушението срещу българския писател и дисидент. Вреки това обаче влиятелни и днес сили в страната се боят от истината за автора на “Задочни репортажи”, делото за убийството му продължава да се влачи без развитие, фабрикуват се всевъзможни митове, а младото поколение или няма представа за писателя, или тя е доста объркана. 

Кой всъщност е Георги Иванов Марков?

Роден е на 1 март 1929 г. в софийския квартал Княжево. Завършва индустриална химия, работи като инженер-технолог и преподавател в техникум. През 1958 г. се разболява от туберколоза и докато се лекува, започва да пише.

Пенсиониран по болест преди да навърши 30 години, той става редактор в издателство "Народна младеж". През 1957 г. излиза първата му книга - криминалната новела "Цезиева нощ", през 1959-а се появява фантастичният роман за юноши "Победителите на Аякс". През 1961 г. са публикувани сборниците с новели "Анкета" и "Между деня и ноща".

През 1962-ра "Мъже" предизвиква литературна сензация, получава наградата за най-добър роман на годината и три години по-късно е екранизиран.

Новелите в книгите "Портретът на моя двойник" (1966) и "Жените на Варшава" (1968) са връх в творчеството на Марков, утвърждават го като един от най-талантливите и много четени автори.

По това време той пише и пиеси, експериментира в непознатия до тогава за българския театър стил на абсурдната драма: "Госпожата на господин търговеца на сирене" (1963, играна за кратко в театър "Трудов фронт"), "Кафе с претенции" (1966).

"Да се провреш под дъгата" (1966) е поставена в Театъра на армията, но е забранена след 13-ото представление, унищожително критикувана в уводна статия на в. "Работническо дело" като "чужда на българските зрители". На режисьора и някои актьори за две години е забранено да работят в столицата.

Лично Тодор Живков и най-приближените му не един път са правили опити да приобщят в своя кръг писателя, оценявайки таланта, популярността и влиянието му, но и неговото свободомислие, разпознавано като потенциално опасно за режима.

Бил е приет с овации в писателския съюз, за който по-късно пише: "Съюзът на писателите съществува, за да пречи на създаването на истинска литература".

Със съгласие на ЦК на БКП и ДС Марков е бил назначен за главен сценарист на тв сериала "На всеки километър", възложена му е било да напише пиесата за 25-годишнината от 1944 г., замислена като документален разказ за антифашистката съпротива. Допуснат е бил месеци наред да работи в секретния архив на МВР.

След като обаче се запознава с никога не вадени на светло документи, писателят превръща в главен герой и на сериала, и особено на пиесата някогашния началник на отдел в Дирекцията на полицията Никола Гешев (Велински в "На всеки километър", изигран блестящо от покойния Георги Черкелов).

Пиесата е свалена от сцената на "Сълза и смях" след генералната репетиция заради "потискащо въздействие". Същата съдба има и пиесата "Аз бях той" след закрито първо представление в Сатиричния театър.

Тогава,

на 15 юни 1969 г., писателят решава да напусне България

Заминава за Италия при брат си.

Необходимостта от творческа свобода го принуждава да поеме по пътя на емигранта. В едно есе той пише:

"Ако някой на този свят е писател, той винаги и при всички обстоятелства пише. И той винаги и при всички обстоятелства търси трибуна, т.е. да публикува. И когато

тази трибуна му се отказва в родната му страна,

талантът му го задължава да я намери, където може."

Установява се в Лондон, започва работа в Българската редакция на Би Би Си (BBC.bg) и редовно пише за българските програми на радио "Дойче Веле" и радио "Свободна Европа". Това са радиостанциите, наред с "Гласът на Америка", които комунистическите власти са обявили за "вражески центрове на антибългарската пропаганда" и заглушават предаванията им.

Както всички избягали българи, Марков е обявен за "невъзвращенец", но е и осъден за "измяна на родината". Книгите му са иззети от библиотеките, филмите по негови сценарии са забранени.

При повторното излъчване на "На всеки километър" името му е заличено от списъка на сценаристите. Причина е поредицата "Задочни репортажи за България", излъчвана от 1975 г. по "Свободна Европа" и "Дойче веле", в която той разобличава същността и сърцевината на тоталитарния режим на Живков и която става популярна в България, въпреки заглушаването. Тесен кръг от управляващата върхушка чете есетата в специален поверителен бюлетин, издаван от БТА.

И други произведения на Марков са забранени от властта. Романът "Покривът" (1959) е спрян от отпечатване, тъй като описва и като факт, и като алегория срутването на покрива на цех в металургичния завод "Ленин".

Сатиричният театър отказва да постави документална пиеса по дневниците на Богдан Филов (български учен и политик, министър-председател и регент в периода 1941-1945), написана заедно с писателя Стефан Цанев.

Незавършено, поради невъзможност да бъде поставено, остава писаното също със Стефан Цанев либрето за мюзикъл "Зиг-Заг".

През август 1974 г.

пиесата на Марков "Архангел Михаил" печели първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург,

а няколко месеца преди това на лондонска сцена, е поставена "Да се провреш под дъгата".

На 7 септември 1978 г. на моста "Уотърлу" над Темза писателят е наранен в дясното бедро с отровна съчма, изстреляна от чадъра на човек, който изчезва. След четири дни

Марков издъхва в болницата "Сейнт Джеймс".

Погребан е в гробището на Уитчърч Кеноникорум, Югозападна Англия.

След смъртта му емигрантски среди и съпругата му Анабел издават на български и английски "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те се разпространяват като самиздат, а официално са публикувани през 1990 г. 

Стефан Цанев публикува част от ръкописното наследство на Георги Марков в книгата "Когато часовниците са спрели" (1991).

През 2001 г. Георги Марков бе удостоен посмъртно от президента Петър Стоянов с орден "Стара планина" (първа степен) "за цялостното му творчество, което заема достойно място в българската литература и драматургия, както и за непримиримата му гражданска позиция по времето на комунизма в България". Отличието беше връчено на неговата вдовица Анабел.

Няма никакво развитие по заведеното от години дело от български и британски следователи. То се води още "срещу неизвестен извършител".

Версия за смъртта на писателя през последните години упорито лансира и бившият шеф на Шести отдел на Шесто управление на ДС Димитър Иванов, известен като Гестапото. Според него атентата срещу папата и убийството на Георги Марков, са силно дискусионни и до ден днешен и се използват за определени политически нападки, за водене на пропагандна битка и пропагандна война от новите управляващи, условно наречени демократи, срещу бившите управляващи, също условно наречени комунисти, казва Димитров. 

Ето и неговата теза: “Случаят с Георги Марков е малко по-сложен, но също е ясен. Христо Христов, журналист от в. „Дневник”, написа книга с почти 1000 страници журналистическо разследване. Въпреки тези 1000 страници, в тази книга това нещо – убийство по поръчка на ДС не се доказва, още повече, че книгата е написана по настояване на определени сили, тя е и платена на автора от сили, външни на България спрямо политически живот и спрямо службите за сигурност. Дори само този факт поставя под съмнение това, което е написано в книгата. Тоест, първо се формулира заданието, а след това се търси документален материал и се подбира само този, който може да реши задачата на заданието. Но, Георги Марков е бивш сътрудник на ДС и бивш сътрудник на английските специални служби, тоест,

той е двоен агент

и със същия успех, с който се твърди, че е ликвидиран от българските специални служби, може да се твърди, че е ликвидиран и от другите специални служби, за които е работил. А освен това, най-вероятно не е бил ликвидиран, тъй като той е изконсумирал деянията и тези деяния не са от характер, който изисква такава ответна мярка. Вероятно е имало възможност Марков да бъде ликвидиран доста по-рано, даже, ако се успоредят двата случая – на Георги Марков и на Владо Костов, който е офицер на Първо главно управление, за разлика от Марков. Случаят с Костов беше веднага изяснен. Той премина на изменнически позиции, стана изменник на родината, както се казва по тогавашната терминология, направиха се опити да бъде върнат, включително призиви публични, негласни опити по линия на службата на българското разузнаване, след което той беше съден и осъден. Защо толкова години, почти 10 години, българската държава оставя един човек като Георги Марков, който е бил любимец на Тодор Живков, бил е в номенклатурен кръг, толериран автор, и ако приемем, че минава на изменнически позиции, защо спрямо него не са взети мерки такива, каквито са взети срещу Владо Костов. Очевидно през целия този период, през който Марков е бил в Италия, а след това в Англия, с него са поддържани регулярни контакти. Той не е третиран съвсем като враг, още повече че неговите задочни репортажи в голяма част са смехотворни и в голяма степен са съчинения на обиден и на озлобен човек. Те не могат да нанесат реална щета на България тъй като у нас около 1% от населението е било запознато с неговите задочни репортажи, така че мнението ми, че случаят с Георги Марков и поредното му раздухване сега, са циклични опити за изостряне на вътрешнополитическата борба. Показва много ниско ниво. Защо да не твърдят, че сме убили папата, Георги Марков, че сме били трафиканти. Дълбоко греши този, който смята, че ДС е ръководила българската държава, а пък не дай си Боже днес, 20 години след това, ДС продължава да ръководи, тоест от позицията на нелегалност, от позицията на дезорганизирана структура и ликвидирана структура, ДС продължава да ръководи. Това не е вярно. ДС е била орган и инструмент в най-тежките години, оръдие, зловещо оръдие на политическите режими, на правителствата за решаване на вътрешнополитически задачи.”