Пламен Асенов, специално за Faktor.bg

Голям шум се вдига напоследък, граждани, почти като онзи край Босфора, възпят в прочутата маршова песен. Говоря за шума около решението на Тръмп да премести посолството на САЩ от Тел Авив в Йерусалим, с което фактически се признава този древен град за столица на Израел. 
Добре, я да видим кой е внимавал в часовете по политическа география – да вдигнат ръка онези, които с искрена изненада научиха, че досега Йерусалим всъщност не е бил израелската столица. Мнозина сте, но няма да ви пиша двойка, защото това изначално си е голяма дивотия. 
Разбира се, че е неестествено градът на цар Давид, където синът му Соломон построи прочутия Храм, за да съхранява Кивотът на Завета, да не бъде днес, 30 века по-късно, духовен и политически център на еврейския народ. 
Събудете се, бе, хора, говорим за Йерусалим - градът на старозаветните Псалми и Песен на песните, евангелският град на разпнатия Христос, 

градът на светлото небесно бъдеще от Апокалипсиса на Йоан

 Говорим за Йерусалим – главен град от древната приказка на човечеството, който е в основата на културния генетичен код на света. 
Да, Йерусалим е култов център и на исляма. Тук е третият най-важен храм - джамията Ал Акса. Тя често се бърка с друго култово място на същия Храмов хълм – прочутия Купол на скалата. Куполът е изграден едва през VII век, през 691 година, около скалата, от която, както се разказва, 70 години преди това пророкът Мохамед, след дълга и вглъбена молитва в Ал Акса, отскача с коня си на небето и там беседва с Бога. 
Тази история е известна, дето се казва, на целия свят, освен на лошите ученици. Кой знае защо обаче на света не е чак толкова известна първата част от нея – че въпросната „скала” е всъщност „основният камък” на 17 века по-ранния Соломонов храм, нещо като пъпът на света според юдаизма, мястото, където се срещат Небето и Земята. Камъкът е бил в центъра на Светая светих, върху него е лежал самият Кивот, а евреите и досега се молят с лице към този основен камък.  
Молят се обаче отдалече. Нищо, че Йерусалим е израелски град, евреите не могат да се помолят нормално, защото техният камък е окупиран от мюсюлманите – а нали ние, демократичните люде, трябва да сме толерантни към претенциите на онези, дето много искат да ни се качат на главата. Така че гражданите, както и властите на Израел, са толерантни към мюсюлманските претенции. Даже понякога ви се струва, че са твърде толерантни, но това е може би защото гледам нещата отдалече.
Да, знам, не бива чрез исторически ексурси да се решават най-актуалните политически въпроси като този дали Йерусалим може да бъде столица само на Израел или трябва да бъде поделен между Израел и Палестина. Твърди се - всички го повтарят като папагали тези дни, без никой да обясни защо – че работата със статута на Йерусалим трябва да се изясни на преки преговори между палестинци и израелци. И че решението на Тръмп е опасно като фитил, поднесен към 

буре с барут
 
Добре, но питам – защо. Защото палестинците така искат? Или защото заплашват да ни залеят с кръв, ако не стане на тяхното? Или може би защото на мястото на Израел те ще изградят една процъфтяваща, демократична и свободна страна, достоен член на международната общност? 
Добре, де, като не бива с емоция и аргументи от древността да се подхожда към такива въпроси, да погледнем към политическите аргументи на съвремието. 
Ние, българите, като цяло сме или напълно невежи, или тотално объркани по отношение на арабско-израелския конфликт. Кашата в главите ни е сътворена от комунистическата пропаганда, която, също като нацистката, изобщо не правеше разлика между мръсни ционисти, гадни империалисти и отвратителни капиталисти-плутократи – а това отношение се пренася по един или друг начин и в новите времена и поколения. На всичкото отгоре, нещата в Близкия Изток са толкова сложни, че е трудно да се влезе в техните дебри, дори ако човек опита – но все пак ще пробвам с няколко щриха да нахвърлям съвременна картина. 
През 1948 свършва възложеният след Първата световна война от ОН мандат за британски протекторат върху територията, наричана Палестина. Тя включва земите на днешен Израел, плюс части от Йордания, Сирия и Ирак, но е чисто географско понятие. Сам по себе си не съществува никакъв отделен палестински народ и никаква държава Палестина никога не е имало, просто на тази територия открай време живеят основно араби и евреи заедно. 
Още през 1947, за да се подготви изходът на британците, ООН създава специална комисия, която предлага два варианта за бъдещето на територията – създаване на две независими държави, палестинска и еврейска, или създаване на арабско-израелска федерация. Арабите отхвърлят изцяло плана на ООН, докато евреите приемат първия вариант и на 14 май 1948 Бен Гурион обявява независимата държава Израел върху определената за нея територия. Израел е признат веднага от САЩ, СССР и ред други страни, но Йордания, Сирия и Египет тутакси заграбват териториите, определени от ООН като дом за новата арабска държава Палестина. Те атакуват и Израел, който ги разбива – за първи, но не за последен път. Следват Суецката криза през 1956, Шестдневната война през 1967, войната Йом кипур през 1973 – все конфликти, при които съседните арабски страни нападат Израел, а той ги

 побеждава, и побеждава
 
Чудно как, но, въпреки всички тези атаки, в съзнанието на мнозина люде по света и досега е заклещена здраво представата, че именно Израел е войнолюбец, окупатор и държава, която създава проблемите. Какво ли не може да направи гьобелсовия тип пропаганда….. 
Междувременно, през 1964 е създадена и тъй наречената Организация за освобождение на Палестина – стимулирана от руските служби арабска терористична групировка с ярка левичарска ориентация. Въпреки гръмкото си име и още по-гръмките убийства, отвличания на самолети и бомбени атентати, с които се прослави през годините, тази банда михлюзи реално нищо не иска да освобождава. Те дори не искат създаване на независима палестинска държава - това всъщност би могло да стане във всеки един момент. Целта, както ООП и сегашните му наследници декларират постоянно, е една единствена - пълното унищожаване на Израел. 
Тази ООП е толкова агресивна и безскрупулна, че съсипва всичко, до което се докосне и създава тежки проблеми на всеки народ, който реши да я подпомогне. Най-живият пример е Ливан, перлата на Средиземноморието, сега страна, съсипана от гражданска война, започнала и водена заради противоречията между различни кланове арабски екстремисти, безсмислените им атаки срещу Израел и разбираемите ответни удари. Тази съдба за малко да застигне и Йордания, но кралят там навреме се усети и, без капчица арабска солидарност, изрита палестинските терористи, заедно с всичките им роднини. 
Изобщо, за разлика от внушенията на някогашната комунистическа пропаганда и на сегашните активни европейски застъпници за несъществуващата палестинска кауза, единство в арабския свят за съдбата на Палестина и палестинските араби няма и никога не е имало. Приятелите им в арабския свят намаляха още повече, когато те одобриха нахлуването на Саддам Хюсеин в Кувейт. 
Така или иначе, през 90-те години на XX век ООП омекна, вероятно защото руските кукловоди на тероризма тогава имаха прекалено много свои вътрешни грижи и ги зарязаха временно. Така че през 94 лидерът на ООП Ясер Арафат клекна и оглави тъй наречената Палестинска автономия, която обхваща отпуснати от Израел земи на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа. Тогава се отцепи твърдото крило „Хамас”, отговорно и досега за много самоубийствени атентати и за ракетите, които неуспешно, но тъпо и упорито, се изстрелват периодично срещу Израел. 
Интересното обаче е друго – през тези последни 23 години палестинците не успяха да направят нищо на своята автономна територия. Те дори нямат реална държавна власт, не произвеждат нищо и живеят с пари от чужбина – от арабските държави, които предпочитат да държат терористите далеч, както и от САЩ, ИС и самият Израел, които пък искат наистина да се понижи нивото на напрежение в Близкия Изток. Но – ядец, ясно и за пореден път се вижда, че да водиш политика на мир и разбирателство с терористи не е опция, която работи. 
В най-груб вид, такава е ситуацията, в която американският президент Тръмп изпълни най-после решението на американския Конгрес отпреди 20 години да се премести американското посолство в Йерусалим. През цялото това време светът, начело с ООН, сякаш живееше в някакво

 царство на лицемерието,

ама да не дразним палестинците, нека да преговарят и да се разберат с евреите, пък ние ще признаем общото им решение. Принципно добра позиция, но точно в този случай – безпринципна. Целият свят отдавна знае, че проблемът на палестинците са самите палестинци и тяхното вкоренено нежелание да допуснат съществуването на Израел. 
В случая фактически Тръмп поставя реалностите на тяхното място и това е наистина добра основа за продължаване на мирния процес в Близкия Изток. Защото, както писа някой тези дни – стабилен мир не може да се изгради на базата на лъжи. 
В цялата работа най-нелепо ми стои позицията на повечето държави от ЕС, изразена и от комисаря по външната политика Могерини – позиция на продължаващо лицемерие, на отказ да се погледнат реалностите в очите, на някакво неистово желание принципът на политическата коректност да надделее над принципа на здравия разум. 
Напълно разбирам горчивината на Нетаняху по време на посещението му в Европа. И много ме е яд, че единственият европеец, който излезе с правилна позиция по темата, бе чешкият президент, левичарят Милош Земан, когото иначе дълбоко не уважавам заради позициите му за Русия. „Страхливият Европейски съюз прави всичко възможно палестинското терористично движение да победи проевропейските структури и настроения” – каза Земан, по повод възможността Чехия да последва САЩ и също да премести своето посолство в Йерусалим. 
Прав е човекът – и лошото е, че това не е единственият случай, когато 

ЕС се държи неадекватно по международни въпроси

Ако тази неадекватност обаче продължава, тя ще подкопае доверието не само на най-стабилни европейски партньори като САЩ и Израел, но и доверието на европейските граждани в способността на брюкселската администрация да се справя с големите предизвикателства на съвременния свят.