Александър Йорданов, Век 21

През втората половина на 80-те години на миналия век всеки що годе разумен човек вече се досещаше, че дните на съветския комунизъм са преброени. В Полша движението „Солидарност“ набираше сили. В Съветския съюз бе започнал период на „гласност и преустройство“. Преустройството много не се виждаше, но гласност поне за сталинските престъпления имаше: излизаха книги, вестници, списания и всички те разкриваха, че в Съветския съюз е управлявал дълго време един престъпен режим – комунистическият. Българските комунисти бяха в шах. Една част от редовите не криеха симпатиите си към „перестройката“. Номенклатурата бе объркана. Режимът пробва да прикрие икономическата катастрофа чрез инициирането на т.нар. „възродителен процес“ – опит за геноцид към една част от българския народ. Слава Богу, българите проявиха разум и не се хванаха на тази комунистическа и ченгесарска въдица. С изключение на самите въдичари и на малка част от обслужващия ги персонал. Поведението на по-голямата част от българската интелигенция бе достойно: твърдо НЕ на геноцидът, който политически негодници нарекоха „възродителен процес“. В едно такова, да го наречем „сложно време“, се занимавах с творчеството на Захари Стоянов. И открих, че докато „Записки по българските въстания“ са издадени в Съветския съюз през 1953 година, макар и с редица съзнателни пропуски, макар и в съкратен вариант, то останалите книги на Стоянов не са издавани в „братската държава“, както тогава се казваше за СССР. Логично бе да си задам въпроса защо? Обяснението намерих в предговора към съветското издание на „Записките“, в който се казваше, че този велик за нас, българите, труд, е създаден в „период постепенно углублявшейся реакционности Стоянова“, т.е. написал е Захари своите „Записки“ в период, когато е „задълбочил“ своите „реакционни“ възгледи. Да наричаш патриотизма на един български председател на парламента „реакционност“ го можеха само болшевиките. Те лепяха етикети и мразеха всички, които не мислеха като тях. Това ме провокира и се впуснах в едно начинание, което видя бял свят в края на 1988 и в началото на 1989 година.

Агенция „София прес“ поддържаше библиотечната поредица „България“. С нея целеше да популяризира българската литература по света чрез преводи на различни езици на български писатели. Успях да „защитя проекта“, както е модерно сега да се казва и така станах съставител и автор на предговора на два тома включващи непознати или малко познати на руския читател текстове на Захари Стоянов, обединени от идеята да покажа нашия национален героичен Пантеон. Така в първия том озаглавен „Отчизны славные сыны“ включих откъси от предисловието на „Записките“ и портрети на някои от героите в тях, от „Четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа в България“, както и очерка „Имената на български въстаници посегнали на живота си“. Във втория том „Портреты“ включих откъси от биографиите: „Васил Левски (Дяконът)“ и „Христо Ботев. Опит за биография“, както и очерка за Любен Каравелов. Преводът бе дело на Н.Дюлгерова, Т.Нанчева и Л.Снегова. В предговора отхвърлих и тезата за „реакционността“ на Захари Стоянов наложена дотогава от съветската „наука“, а заглавието му бе повече от показателно:

Захари Стоянов – глас и съвест на героично време“.

В него между другото се казваше: „Не виждам необходимост именно днес (визирам „перестройката“) да разяснявам на съветските читатели , какви огромни вреди при възприемането на културното минало нанесе догматизма на културно-идеологическото мислене.“ И вече по-конкретно: „Захари Стоянов вижда своята епоха не с очите на безпристрастния епически разказвач, а с очите на съвременника, на участника в събитията, вглеждащ се внимателно в тази действителност. Това, което днес за нас е история, за него е било жива плът, частица от неговото лично битие, негов истински живот. И неговите книги са убедителни защото са искрени.“

Припомних си всичко това днес, защото проследих с негодувание истеричната реакция срещу българския президент от страна на някои наши българомразци само защото Росен Плевнелиев е цитирал възгледът на Левски, че „който ни освободи той и ще ни пороби“.

Не само според Захари Стоянов, но и според всеки непредубеден изследовател на живота и делото на Васил Левски, това е част от есенцията, от най-ярката дълбочина, на неговата революционна мисъл. Този възглед произтича от цялостното революционно дело на Левски. Но той не е само възглед на Левски. Така са мислили мнозина наши възрожденци, демократи, които виждат в руската империя, потискаща самият руски народ, огромна заплаха и за българската свобода. Цялата революционна философия на Левски е философия на освобождението със собствени сили. По-късно, когато вече сме свободни, а Левски не е между живите, мъдър творец като Пенчо Славейков ще напише, че „освободените имат повече нужда от свобода, отколкото робът“. Именно, защото не са се освободили сами.

В писмовното наследство на Левски няма нито един ред, който да показва, 

че българският Апостол на свободата е имал „русофилски“ възгледи.

Нито един. Ако имаше, то още при социализма този ред щеше да бъде показан. Но няма. Няма и нито един от съвременниците на Левски, който да му преписва русофилски възгледи, очакване Русия да ни „освободи“. Васил Левски като идеолог на националната революция отлично е разбирал, в противен случай не би бил идеолог, че империите не освобождават, че империите затова са империи защото поробват. И типичен пример е самият подтиснат от Кремъл руски народ, както и останалите народи в руската империя по това време. Достатъчно е да споменем и за украинския народ, и за полския народ. Големият полски интелектуалец Чеслав Милош близо 100 години по-късно ще напише „Поробеният разум“ показвайки, че поробването на ума е дважди по-опасно от физическото поробване на един народ. Съветският тип комунизъм се опита да направи точно това: да пороби умовете на хората. И в много отношения успя. Опита се да подмени гледната точка към националната ни история с възприемането на чуждата, съветска, гледна точка.

„Освободен“ народ – ум поробен!

Тъй като споровете за „освободителите“ като „поробители“ възбудиха дискусия, то искам да успокоя русофилските страсти като им споделя, че още преди да рухне Съветския съюз, руските читатели благодарение на моята скромна съставителска дейност имаха вече възможност да прочетат мисълта на Левски така, както тя е предадена от Захари Стоянов. Да я прочетат в превод на чист руски език. И затова нека нашите русофили не се пишат по-големи руснаци от самите руснаци. Няма нужда. На България, както във времето на Левски, така и днес са необходими българи, а не русофили. И когато това са ни го казвали нашите национал революционери би трябвало на тях да им вярваме, а не на псевдоучени с „нашивки“ от ДС.

Захари Стоянов вярно предава мисълта на Левски, така, както тя е достигнала до него от съвременниците на Апостола. И не случайно приемаме Стоянов за Летописец на оная далечна вече епоха. В тази мисъл, че този, който ни освободи, той ще ни и пороби, е заключена огромна истина, това е мисъл прозрение, с философска дълбочина. Това е наистина есенция от националноосвободителната идея на Васил Левски. Захари Стоянов я е разбрал и ни я предава живо, ясно, достъпно, както той умее да пише, без осукани псевдонаучни разсъждения. Това е Левски – български революционер, идеолог на националната революция, който е демократ по убеждения, с републикански идеи, а това означава, че органично не приема всякакви тирански системи без значение дали това е турската тиранска система или руската тиранска система.

Предполагам, че тези две томчета, които тогава издаде Агенция „София прес“ в своята библиотека „България“ и на които имах честта да бъда съставител, днес са библиографска рядкост. Но провокиран от антипрезидентския хор на нашите пишман русофили си направих труда да ги открия в бездънната ми библиотека. За да им ги покажа и да им кажа да успокоят „топката“, защото интелигентните руски читатели още във втората половина на 80-те години на миналия век вече бяха наясно с престъпленията и на руската империя, и на съветския болшевишки режим. Те вече бяха прочели Захари Стоянов. От закъснели по пътя русофили никой няма вече нужда. Най-малко България.