Полк. о.р. Владимир Миленски, член на Атлантическия съвет на България**

 „…и помнете, че от историята на българския генералитет сляпото покорство и безропотно подчинение може да донесат една звезда отгоре на вашите пагони и още няколко години служба, но не могат да ви спасят от презрението на подчинените и на българския народ…“

Румен Радев, президент на България,
в обръщение към български генерали,
декември 2018 г.

Още в началните месеци на прехода ни към демокрация проблемът с тоталното политизиране на тогавашната Българска Народна Армия стоеше на челно място в дневния ред за промени. Но и най-внимателно преглеждане на стенограмите на „Кръглата маса“ от 1990 г. показват колко повърхностно е третиран проблема и колко наивно са подценили „бащите на българската демокрация“ темата за отношенията между армията и обществото.

Сигурно трябва да проявим разбиране към възможностите на тогава току-що роденото българско гражданско общество и неговата обсебеност с предимно видимите прояви на опасността. В резултат, усилията бяха хвърлени най-вече срещу тези външни прояви, а именно да се отстрани комунистическата партия от въоръжените сили и да се прекрати възможността офицерите да членуват в която и да е партия и да замесват себе си, което значи да използват и потенциала на армията, в политиката. Но явно, от една страна силите и знанията на „бащите на българската демокрация“ стигнаха само дотолкова, а от друга – умелата съпротива на БКП-БСП срещу промените и за максимално запазване на съществуващото положение, доведоха до това, че корените на проблема останаха живи и не бяха блокирани възможностите за евентуално възраждане на това опасно и за армията и за обществото явление –

политизирането на офицерите и замесването им в политиката

Всякакви по-късни опити да се довърши регулирането на тези отношения, ако изобщо такива опити е имало, не доведоха до ефективен резултат. От 1989 година насам доказателство са множеството „скокове“ непосредствено от командирския мундир в депутатското кресло, всъщност от почти всеки български Началник на Генералния щаб, в момента на неговото оттегляне от активна военна служба. Разбира се, не като независим депутат, а винаги от някоя партия. В началото това беше изключително БСП, но напоследък виждаме почти пълна палитрата от партийни „осиновявания“ на току-що пенсионирани или подали оставки генерали и адмирали. Очевидно и ненапразно партийните централи виждат особена ценност у тези висши командни кадри от Българските въоръжени сили. На пръв поглед в привличането им на работа на висши партийни постове няма нищо лошо – та нали тези хора притежават безценен опит и би било безумие обществото да не го използва. Същевременно отсъствието на подобно директно катапултиране от армията в политиката на полковници и по-нисши офицерски чинове говори, че те очевидно не представляват особен интерес за партиите (сигурно поради липса на някои особени генералски качества?), или пък те самите не проявяват достатъчен афинитет към партийния живот и към активното политическо обвързване (сигурно защото чувстват недостатък в знания и експертиза или пък не са се докоснали до онзи генералски катализатор, който събужда политическата страст?).
Можем само да гадаем и очевидно е добре да се проучат причините за този феномен.

Във всеки случай дори само здравият разум е достатъчен да подскаже, че в описаните отношения има нещо нередно, нещо което изобщо не е безобидно. Та нали офицерите и армията са на цялата нация, как може изведнъж да стават само на една партия? Това не е ли опасно за обществото и за държавата?

Да, тази практика на обвързване на висшите офицери с партии и с политика е признак за опасен дефект в уредбата на отношенията между армия и общество, защото офицерите са призвани да командват армията в интерес на цялото общество, а не в интерес на една или друга политическа партия, което неминуемо води до разцепление на армията и гибел за нацията.

Но да видим какво казва по въпроса българската наука. Една бърза проверка в учебните програми на българските университети и академични институции, преподаващи в областта на националната сигурност и отбрана, разкрива пълно отсъствие на проблема за гражданско-военните отношения. Подобна е ситуацията и при програмите по държавно и публично управление и публична администрация. Краткото време не ни позволи да проверим доколко темата присъства в програмите на юридическите факултети, но съдейки по продукта на техните възпитаници, тоест по законите, можем да заключим, че там тя също отсъства, или е силно маргинализирана. Категорично доказателство е, че българският „Закон за отбраната и въоръжените сили“ изрично разрешава възможността военнослужещите да се кандидатират на избираеми постове и ако бъдат избрани да ги заемат, като дори законът им гарантира запазването на мястото в армията за времето на заемане на поста. Избираемите постове по дефиниция са политически. В българската действителност политическите постове са изключително и само партийно-обвързани (освен ако не са крайно незначителни и безпредметни за интереса на която и да е партия, но такива изборни постове не съществуват). Излиза, че законът не само не е взел мерки да отнеме възможността за партийно обвързване на офицерите от армията, но даже открито стимулира такова тяхно обвързване. И както стара истина е, че пътят към ада е постлан само с добри намерения, така и законът оправдава тази си разпоредба с благовидния предлог за „правата на гражданина в униформа“. Във всеки случай си струва да се направи задълбочена проверка за реалното положение в програмите на юридическите факултети.

Във военните учебни заведения, поради естествената им специализация, темата за гражданско-военните отношения присъства и се преподава. Поне по име. За същността на преподаваното и за ефекта от него нека съдим по резултатите: фактът, че генералите и останалите офицери, както и масата военнослужещи от въоръжените сили не намират проблем в очевидната пълзяща политизация на армията и във възраждащата се симбиоза между някои партии и висши български офицери, както и масовата гордост, с която военнослужещите приеха изборния успех на генерал Радев в последните президентски избори, говори, че предметът „гражданско-военни отношения“, ако изобщо разглежда посочената по-горе партийно-военна симбиоза, не я счита за опасна и я представя за допустима и нормална.

С други думи и в обобщение, темата е извън вниманието на академичните среди, отсъства и от вниманието на законодателя (който изглежда, даже напротив, има интерес тя да отсъства като проблем). И, разбира се, темата е напълно неизвестна на широката българска общественост, а отделните гласове на тревога тук и там са гласове в пустиня.

Какво ни учи експертизата на другите държави и народи?

Да, и други – също като нас – са пробвали необмислено и прибързано да оползотворяват опита на генералите след края на военната им служба, но като са се опарили, са въвели специални правила, така че хем безспорният опит на тези хора да не бъде загубен, хем и армията да се запази единна, надпартийна и общонационална.

Лесно е да извадим направо отговорите, но винаги, когато досега сме го правили, има силно гласовито множество, които ни убеждават, че „сме уникални“ и за нас чуждият опит няма пряко приложение. А ако евентуално има, то той „трябва да се прилага съобразно с нашите специфики“. Последната магическа формула на обикновен език означава – ще прилагаме само това от чуждия опит, което не променя статуквото и не ни разваля рахата. И, разбира се, след „реформата“ получаваме още от същото, което сме живели и до момента преди реформата.

Затова, преди да отговорим на въпроса какво ни учи експертизата на другите държави и народи, важно е да разберем защо въпросът е важен и каква е логиката в търсенето на неговите отговори. Само тогава можем да се надяваме на добри и устойчиви във времето решения.

Проблемът за отношението между армията и обществото, между войника и държавата, се крие в стария въпрос, формулиран още от Платон

„Кой ще ни пази от пазителите ни?“

Винаги, когато в уредбата на това „пазене от пазителите“ има пропуски, пазителите (макар и не всички) неизбежно и без изключение се изкушават да престъпват правата си. И от пазители се превръщат в поробители. На това ни учи историята на човечеството. А и българската. А очевидно от думите на президента – и най-най-новата ни история. Явно съблазънта на властта е неустоима, та и в България, и по света има достатъчно примери на военни преврати и хунти. Нека оставим на историците да ги анализират и да разясняват техните ефекти. Но и без да го правят, здравият разум ни казва – няма „добър“ преврат, защото той разделя нацията. Дори да е донесъл някоя и друга положителна промяна, негативното многократно превъзхожда позитивното в резултатите и раните от братоубийствата зарастват в продължение на поколения. А не са малко примерите и на изчезнали държави, нации и цивилизации.

Но нека вървим подред.

Военните, и най-вече офицерите от армията, по силата на държавната уредба, са единствените, на които държавата е отстъпила правото (и вменила задължението) да използват и прилагат изключителния държавен монопол върху организираното насилие. Казано на разбираем език, само и единствено военните имат право и възможност да се обучат да използват, и имат право реално да употребяват оръжието на нацията – нейните въоръжени сили.
Наложително е да подчертаем, че става дума за въоръжената сила на нацията, която под командването на офицерите, е способна и готова да разрушава, да унищожава и да сее смърт. В това се състои уникалната и неотменима функция на армията, за която тя изначално се създава, поддържа, тренира и използва.

Изключителната оторизация за прилагане на тази крайна форма на насилие въоръжените сили прилагат под командването на своите офицери.

Първият риск, който произтича от това, е огромната важност на експертността и натренираността на въоръжените сили, но особено – важността на подготовката, знанията, уменията и натрупания опит на офицерите. Евентуален провал на офицера в боя има само фатални последици. Затова държавата взема изрични мерки и въвежда специални изисквания към подготовката (знанията и експертизата) и кариерното развитие (опитът) на офицерите. Двете условия (разбира се, при правилна кадрова политика и съответстващо на армията количество на офицерите) водят до това, че особено старшите и висшите офицери се оказват изключителен дефицит за нацията. Това ги превръща в общонационален актив и е нормално държавата да положи усилия този “актив” да бъде използван гарантирано в интерес на цялата нация, а не в интерес на една или друга частна група, фирма, корпорация или политическа партия. Допълнително, командването на въоръжените сили не е просто разпореждане над механични изпълнители. Напротив, командването се базира изключително на моралния авторитет и връзка между командира и бойците, които командва. Опитът е незаменим фактор в авторитета на командира, което още веднъж подчертава важността и ценността на офицера за въоръжените сили и от там – ценността му като общонационален актив.

На следващо място, ясно е, че на офицерите, и специално на генералите и адмиралите е дадена огромна власт, с каквато никой друг в държавата и при никакви други обстоятелства не разполага, а и не е способен да разполага (както видяхме по-горе, офицер не се става за един ден). Властта върху възможността за използване на най-мощните унищожителни оръжия, които са на разположение в държавата налага тя да въведе специални изисквания при селекцията на офицерите, от самото начало и през целия им път в тяхната кариера. И понеже характерът на бойната дейност в крайна сметка води до момента на едноличното вземане на решение за действие – действие, от което връщане назад няма (разрушенията, унищоженията и смъртта – или това, в което въоръжената сила е експерт – нямат команда “undo”, нито “извинете”), държавата изисква и последната възможна гаранция от офицера – неговата морална клетва, че ще прилага силата само в съответствие с оторизацията, която е получил от суверена на властта, съгласно конституцията.

Как тази логика е намерила израз в текста на българската военна клетва?

Първо, за отбелязване е, че тя е една и съща за всички военнослужещи, въпреки посоченото по-горе особено овластяване и отговорност на офицерите. С текста на клетвата, обаче, българският законодател очевидно приравнява офицерите по морални задължения и отговорности на сержантите и войниците. Но ето нейният текст в чл. 149(2) от Закона за отбраната и въоръжените сили:
„Заклевам се в името на Република България да служа честно на народа си, да спазвам Конституцията, законите на страната и уставите на въоръжените сили, да изпълнявам безпрекословно заповедите на своите командири и началници, храбро да защитавам целостта и независимостта на моята Родина и ако се наложи, да дам живота си за нея, за воинската чест и за славата на бойното знаме. Заклех се!“

Интересен е сравнителният анализ с клетвата при демокрациите с по-дълъг от нашия опит. В САЩ, например, офицерите, точно поради огромната им власт и отговорност, се задължават с клетвата си „да поддържат и защитават конституцията… срещу всички врагове, външни и вътрешни; да бъдат верни на конституцията; да изпълняват добре и вярно задълженията на своята служба“. Докато в клетвата на войниците и сержантите, която е различна, е добавено и задължението „да се подчиняват на заповедите на президента и на своите офицери, в съответствие с регламентите и със закона за военно правосъдие“. Очевидно е огромното доверие, гласувано на офицерите, значителната им автономност, но и имплицитно съответната морална отговорност, която се очаква от тях. Съответстващи по тежест са и мерките на санкции при погазване на това доверие и морални норми.

Във всеки случай един внимателен сравнителен анализ ще бъде само от полза за смислени изводи по повод на българските норми, регулиращи отбраната и въоръжените сили, включително и за разбиране и прецизиране на текста, или текстовете, на военната клетва.

Осъзнавайки мащабите на властта, с която разполагат особено висшите офицери, очевидно е, че би било неразумно и безотговорно държавата да се надява на случайността или само на доверие, че сред така овластените офицери няма да се случи поне един, който в даден момент да не се съблазни да използва тази сила и власт не по предназначение. И ако в сложната йерархия на въоръжените сили мрежата от командни взаимоотношения относително успешно гарантира придържането към моралните задължения, особено уязвима се оказва армейската неприкосновеност и единство в момента, когато офицерът се оттегля от активна военна служба. По закон в този момент от него отпада задължението на клетвата.
Независимо от това, поради нормално установената здрава психологическа връзка между командира и неговите подчинени офицери, сержанти и войници, оттеглилият се от служба досегашен командир продължава още значително време да се радва на жив интерес и уважение от своите подчинени. Мнението му се зачита, деянията му са известни и се наблюдават и обсъждат с интерес и почит, и естествено продължават още дълго време да бъдат пример за подражание за неговите доскорошни подчинени. Ето защо, въпреки прекратяването на официалната сила на клетвата, моралните съображения би трябвало да продължат да възпират офицера от действия, които досега са му били забранени по силата на клетвата и закона. Както вече стана дума, българският законодател едва ли не дори е препоръчал политизация на офицерите, камо ли да се е загрижил за блокиране на разгледаната тук опасност.

Как постъпват умелите и опитни демокрации?

Въвеждат законова карантина от, например, 5 години след оттегляне от активна военна служба, със забрана за заемане на изборна политическа длъжност. И всяко евентуално изключение се разглежда, обсъжда и гласува индивидуално и персонално от върховния законодателен орган. Подобна карантина се разпростира и върху възможността за започване на работа във фирма, с която последната длъжност на офицера е предполагала икономически взаимоотношения по служба. С драстични примери в нарушение на този очевидно логичен принцип българската действителност изобилства и днес, но… нали нищо не е незаконно…

Дотук, ако от едната страна на взаимодействието стоеше офицерът, току що оттеглил се от служба, който би се поддал на ухажване и съблазняване в ущърб на общонационалната си роля, то от другата страна е очевидна опасността недобронамерени членове на обществото, или групи, или политически партии от него, да се опитат да съблазнят и привлекат към себе си такива офицери и така да използват армията в свой частен интерес. Спасителната бариера срещу тази възможност е същата, описана по-горе карантина. Защото при всяко подобно развитие е очевидна опасността от разцепление на офицерския корпус и от разединение на армията.
А това е чиста победа на противника, без при това той да даде и един изстрел.

С други думи, ако тези потенциални опасности на подкопаване на въоръжените сили не са гарантирано блокирани чрез закона, те от потенциални, неминуемо стават реални, най-малкото защото враговете са първите, които откриват и се възползват от тези възможности.

След този относително обстоен, макар и бегъл анализ на същността на отношението между войника и държавата, едва ли е нужно повече да се убеждаваме, че в България наистина са живи корените за ре-политизиране на армията, а последният скандален призив на президента Радев към генералите допълнително подбужда към това.

„…да изпълнявам безпрекословно заповедите на своите командири и началници…“ е изрекъл всеки български военнослужещ, когато е полагал клетва. Всеки! Клетва! Дори и президентът Радев – до неотдавна – генерал.

Според внушенията на президента към генералите излиза, че да изпълняват безпрекословно заповедите на своите командири и началници е “сляпо покорство и безропотно подчинение”?

И не важи ли клетвата за всички и за всяка заповед? Или пред закона всички сме равни, но някои са по-равни от другите? Вярно, че посрещаме нова година, но нали не е 1984?

От друга страна, как да се сърдим на президента? Нито е имал възможност да научи въпросните правила и норми, докато е бродил из дебрите на родната образователна и военно-образователна система (както вече обсъдихме, там нищо по въпроса не се среща), нито пък законът, както също видяхме, някога го е стимулирал да се замисли по въпроса. Още по-малко би могъл да почерпи вдъхновение от историята. Нищо, че се позовава на, нека го цитираме, „историята на българския генералитет“. И в коя история да очакваме от президента да потърси опора? Той е учил само историята на една недодялана и неумела, инфантилна демокрация, чиято възраст рядко е надскачала 10 години. При това, точно благодарение на „българския генералитет“ и неговите преврати. И при всеки военен преврат прохождащите демократични рефлекси на гражданското ни общество са били нулирани и рестартирани, ако можем да си послужим с по-технологичен речник.

Така например, само три години след 1878 г., които едва ли можем да наречем демокрация, се появява първият пример за подражание, който президентът Радев дава на генералите ни днес – превратът от 27 април 1881 г., когато княз Александър Батенберг суспендира конституцията и въвежда режим на извънредни пълномощия, продължил до септември 1883 г. Само три години по-късно, на 9 август 1886 г. князът е детрониран от… офицери (!), изпълняващи заръки на имперска Русия, много сходни със заръките на президента към българските генерали (да не намесваме тук днешна Русия, разбира се). В 1887 г., само година по-късно, министър-председателят Стамболов успява да осуети опит за преврат, насочен срещу политиката на независимост от Русия. В ядрото на преврата са офицери (!) от гарнизона в Русе, отново по инспирации от Русия и в неподчинение на политическото ръководство на държавата. Следващите три преврата са с главни действащи лица отново офицери (!), Кимон Георгиев и Дамян Велчев и Военната (!) лига, в съучастие с различни партийни комбинации. Първият от тях е на 9 юни 1923 г., следващият – на 19 май 1934 г., незабавно последван от забрана на политическите партии и едноличен режим на царя (пълна „демокрация“ и безценен „демократичен“ опит за българското общество). И третият преврат – на 8-ми срещу 9-ти септември 1944 г. последван от 45 години живот като в „1984“ на Оруел. А като отчетем и годините на войни, които са всичко друго, но не и курсове по демокрация, простата аритметика казва, че от 1878 до 1989 г. българският народ се е намирал изключително в предучилищната група по демокрация, а когато е пробвал да се учи, редовно и често са го връщали да повтаря от първи клас. При това с активната помощ на „българския генералитет“!

С други думи, оказва се, президентът Радев доста превратно тълкува „историята на българския генералитет“, който, на фона на описаните по-горе негови действия, едва ли може да бъде характеризиран със „сляпо покорство и безропотно подчинение“. Още по-малко сляпо покорство и безропотно подчинение президентът може да припише на българския генералитет от времето на комунизма – да очакваме тогава сляпо покорство и безропотно подчинение е нонсенс – та нали същите тези генерали владееха, във и заедно с комунистическата партия, цялата държава?

Пред кого да са сляпо покорни и на кого да се подчиняват безропотно?

Излиза, че президентът Радев визира генералите от времето на демокрацията и тях сочи като отрицателен пример. Но отрицателен пример за какво? Не са ли те всъщност положителен пример, офицери, които въпреки всички политически перипетии в държавата ни и съблазните и натиска, на които генералите неизбежно са подложени, все още устояват на своята клетва?
И точно когато за пръв път в новата си история, след като започнахме, за кой ли път, урока по демокрация от нула, и когато българският народ успя да събере почти 30 години непрекъснат опит в изграждане на тази демокрация – а демокрация се учи с личен опит, защото народите, за съжаление, отказват да вярват на мъките на други преди тях.
И точно когато вече се опитваме да осъзнаем и да оценим този свой опит, президентът Радев изведнъж се сеща да напомни на БЪЛГАРСКИТЕ офицери, че е време отново някой генерал да ни върне в изходна позиция за още кой знае колко десетки загубени години?

Да, доста умело подхранва господин президента илюзиите на някои за собствена непогрешимост, като им внушава несъществуващи права за своеволие и неподчинение. А от него, до узурпирането на властта с оръжие има една много малка стъпка. Но вярвам, президентът леко е сгрешил във флирта с опартизаняването на българските офицери, защото това вече не са офицерите на наследницата на БКП.

И слава Богу!

Затова, да внимаваме при следващите избори, а депутати и министерство да запретнат ръкави още сега и да направят нужните промени в правилата. Не е толкова трудно.

Обратното е фатално.
______________________________

*„Войникът и държавата“ на Самюъл Хънтингтън е първата съвременна фундаментална теория за гражданско-военните отношения като функции, роля и взаимоотношения на въоръжените сили с гражданското общество в развитата демокрация.
„Хотели как лучше, а получилось как всегда“ — израз на Виктор Черномирдин, министър-председател на Русия, по адрес на паричната реформа през 1993 г.
**Полк. о.р. Владимир Миленски e специалист по отбранителна политика, национална сигурност, демократични отбранителни институции.
Б.Р. Коментарът е публикуван на страницата на Атлантически съвет на България.