Между Ние и Европа виси въпросът: А сега накъде?

Гергана Ботева, студент по журналистика

След като очевидно от протестите, като израз на общественото недоволство, няма смисъл, си задавам въпроса „а сега накъде?”. Очевидно исканията на всеки един от редицата изминали протести са просто казани напразно думи, каквито са и обещанията на политиците, свързани с предстоящите избори. Думи, вятър, глъчка, плакати и лозунги – това ни се отдава, а какво следва? 

Протести. По едно време сякаш беше станало модерно да протестираш. Модната вълна обхвана почти цялата страна.  Постепенно тенденцията започна да отшумява и останаха съвсем малко поддръжници на този стил. Но атрактивността на тази мода се оказа еднаква във всеки един етап – тя имаше влияние само върху своите привърженици, но не и върху обектите, към които бе насочена. Изказаха се много думи, но те просто останаха написани на плакатите, които „стилните” граждани носеха. 

В духа  на

„подиума на протестиращите”

правителството подаде оставка, за да покаже своята елегантност и съображение с модните тенденции. Модерно беше също да се казва, че новите управляващи трябва да са надпартийни (необвързани с политически партии). Осъществи се ново, „актуално” правителство (е, спорно е колко е „актуално” всъщност).

Демонстрирайки надпартийност, протестиращите, които се бяха украсили с плакати против партиите, учредиха различни формации и движения, а някои ще участват и на изборите. Така изневеряват на визията си за надпартийност, която демонстрираха на своя подиум.

Модата даде и своите жертви. Самоубийствата се превърнаха в най-новия писък (буквално). Крещящи бяха мотивите на самозапалващи се, отравящи се, скачащи от мостове. 

Цялата тази суета все пак имаше резултати – усещане за стил (съзнание и будност) към проблемите на обществото и стрес. Стресът, че вече няма накъде да поемеш. Осъзнаване, че човекът и тълпата са безсилни срещу статуквото. Умора от нездравата същност на демокрацията и безсилието срещу властта. Тогава логично питаме:  А сега накъде?

Избори. Народът, като че ли, потъна в забвение. Забрави за красотата на развяваните флагове, за смелите думи и пълните площади. Сега ще си избира нов владетел и според социологически данни си иска стария, който съвсем наскоро тържествено прогони. Толкова ли е къса обществената ни памет или просто не виждаме друга възможна пътека? 

Скоро ще бъдем изправени на кръстопът и ще се чудим накъде да поемем. Ще ни предлагат много пътища, представени по различен начин, но всъщност еднакви. Извървели сме ги всичките и са ни добре познати, но ще ни убеждават, че всеки път предлага разнообразни блага, които никъде другаде няма. Ще се състезават кой ще извае най-очарователните пътни знаци, които да ни насочат към неговата пътека. А какво има зад всяка пътека – това вече многократно сме виждали, но може би не помним!? 

И все пак живеем в демокрация – трябва

да изберем пътека,

ако искаме да стигнем донякъде. Не е решение да сме недоволни, че не сме никъде, и въпреки това да не избираме пътека, да продължаваме да се лутаме безнадеждно. Коя да бъде тази пътека?

Европа. Европа. Европа. Постоянно налаганият стандарт, към когото трябва да се стремим. Но защо? Водеща е тезата, че постоянно сме длъжни да се сравняваме с някого. Сякаш живеем  не в биосфера, а в статуссфера – сфера, където водещ фактор е не животът, а статусът. Какво имаш, колко имаш, БВП, сметки, инфлация, цифри, статуси. Сфера, в която не е важно колко имаш в сърцето, а колко имаш в джоба. А сега накъде?