Николай Василев, priorities.bg

Склонността на България да прави грешни стратегически избори не е от вчера. Тя датира от 1913 година и вече е станала прословута. Тази наша лоша репутация е и една от основните причини за неуспеха на българската политика спрямо Македония. Максимата „стой далеч от българите“ се е превърнала в подсъзнателно светоусещане у много македонци. А сърбите имат поговорка:
„Виж къде са българите и застани на другата страна“.
Самите ние обичаме да се шегуваме със себе си, че в който и блок да влезем, той се проваля.
Подобна елементарна представа за българската история е разбира се подвеждаща.
През последните век и половина България постига и много триумфи. Съединението, еманципацията от Русия, Независимостта, Лондонския договор за мир, Връщането на южна Добруджа, утвърждаването на независимостта на Македония, членството в Европейския съюз и НАТО… Всеки наш успех е ставал възможен, когато е бил подкрепян от „морските демокрации“.
Но никога не трябва да забравяме за провалите си. През 1913 г. влязохме в капана заложен ни от Санкт Петербург и Белград и от праведната страна се оказахме подпалвач на война, която завърши катастрофално. През 1915 г. влязохме (последни) в Първата световна война на грешната страна и в резултат на това изгубихме стратегически най-значимата си придобивка от Лондонския договор – излаза на Егейско море… През 1941 г., след опит да останем неутрални макар и „доброзорно“, отново последни взехме грешната страна и към края на войната станахме лесна жертва на Сталин. Не по наша воля прекарахме Студената война от грешната страна на Желязната завеса, но след 1989 г. не постигнахме консенсус около това, да

 осъдим безусловно режима наложен ни от Москва

Тъжно е, че не изградихме собствена доктрина за мястото ни в света. Не осъзнахме като стратегическа грешка това, че националният ни възрожденски избор да се превърнем от затворен, континентален, ориенталски и селски народ в отворена, крайморска, търговска и гражданска нация от (западно) европейски тип невинаги е бил последователно преследван. Не заложихме като абсолютен императив да следваме този наш завет.
В контекста на днешната геополитическа ситуация, като че ли не си задаваме въпроса на кого, като общество искаме да приличаме повече? На Хонг Конг или на континентален Китай?
И кои искаме да са нашите съюзници? Тези които искат да задушат Хонг Конг или тези, които най-малкото му симпатизират.
Гражданите на Хонг Конг са силно обезпокоени от това, че на 22-та годишнина от предаването на бившата британска колония, въпреки обещанието за „една страна – две системи“, ударението все повече пада на „една страна“, докато правната система на Хонг Конг е подложена на огромен натиск.
Тези дни демонстранти разбиха парламента и поставиха в него знамето на Хонг Конг от колониалния период. Възможно е сред мирните демонстранти да е имало провокатори, които да са подстрекавали към насилие, за да бъдат оправдани евентуалните ответни мерки на Китай. Но всички ние, които помним 10 януари 1997 г. знаем как безогледният комунистически натиск може да накара и най-страстните поклонници на демокрацията да си изпуснат нервите!
Днес, когато страховете от нов, много по-мащабен „Тянанмън“ нарастват, българският президент парадира в Пекин.
За пореден път демонстрираме, че

 не сме неразделна част от семейството на демократичните народи

Явно не всички у нас симпатизират на отчаяните жители на Хонг Конг. Изглежда има много, които бленуват за „китайския модел“.
Може да се твърди, че в преследването на националния интерес държавите не бива да се поддават на симпатии от идеологически характер. Ако е в полза на България да изгражда стратегическо сътрудничество с Китай, защо да го жертваме заради жителите на Хонг Конг, с които нямаме много допирни точки?
По принцип не приемам такъв циничен начин на мислене, но в случая той няма и практическо оправдание.
Едва ли има съмнение, че изграждането на съвременен вариант на „Пътя на коприната“, по който да се движат стоки между Китай и Европа, трябва да е приоритет за България.
Китай вече инвестира в модернизацията на пристанището в Пирея и дори  се заговори за прокопаване на канал през Сърбия и Северна Македония, който да позволи на китайските контейнери да бъдат докарвани през него до Дунава. Програмата „Един пояс, един път“ предвижда коридори през проблематичните централноазиатски държави като Киргизия, Таджикистан, Узбекистан и Туркменистан, до Иран и от там до Турция. На север през Монголия и Казахстан са предвидени икономически коридори към Европа, които да минават през Русия. В грандиозния проект са включени 64 държави.

Един лесно осъществим коридор обаче липсва!

Китай е вече свързан с железопътна линия с Казахстан, но тя от съветско време продължава към Москва.
Казахстан е най-стабилната държава в региона, и в огромната му част теренът е полупустинен и равен. Не представлява никаква особена трудност да се построи модерна ЖП линия – инфраструктурен гръбнак на страната от Китайската граница при Урумчи – столицата на сравнително добре развитата провинция Синдзян до Каспийското пристанище Актау. Изграждането ѝ би струвало с пъти по-малко от коридора до пакистанското пристанище Гуадар. Влакове с китайски стоки ще могат да стигат до Каспийско море много по-бързо и по-евтино отколкото биха стигнали Индийския океан.
От Каспийско море до Европейският съюз също би могло да се стига бързо и евтино. Достатъчно е да се изгради фериботна връзка от Актау до Баку и да се възстанови  функциониралата още през 1876 година Транскавказка ЖП линия БАку – Поти. От там, след още една фериботна отсечка, китайските контейнери ще акостират на черноморските пристанища на Европейския съюз, от където по Дунав и Рейн ще стигат до сърцето на Европа.

Построяването на този „Централен“ път на коприната, би бил по-евтин и по-рентабилен от „Северния‘, през Русия, или „Южния“, през Иран и Турция.

Китайският проект „Един пояс, един път“ е вреден за Европа и опасен за България

 Той цели интегрирането на Азиатския континент около Китай и разделянето на Източна от Западна Европа.
Нашият национален интерес изисква построяване на западен вариант на „Пътя на коприната“ по Дунава, през Черно море, през Грузия и Азербайджан, през Каспийско море и през Казахстан до Китай. Така България ще стане търговска врата за Европа. Така кавказките и централнозаиатските страни, притиснати от мастодонти, като Китай, Русия, Иран и Турция ще запазят своята независимост.
Единен демократичен „морски свят“ – Европа, Америка, Австралия, Япония, Индия… (от който България да е неделима част) и баланс на силите в Азия – такъв, който да гарантира независимостта на малките държави, особено в Кавказ и в Централна Азия.
Това е идеалът на гражданите на Хонг Конг, и само такъв свят би им позволил да останат и за в бъдеще малка демократична „стъпенка“ на китайския бряг. Такъв би трябвало да е идеалът на България, но изобщо не е сигурно дали го осъзнаваме. Ако го осъзнавахме, щеше да ни е ясно, че светът, за който мечтае Китай е съвсем различен. И нямаше да е трудно да заключим, че Китай, както впрочем Русия и Турция 

не може да ни бъде „стратегически партньор“,

 тъй като стратегическите ни цели са несъвместими.
За да  утвърдим мястото си в демократичния свят, трябва да имаме ясна визия, да положим много усилия… и да имаме малко късмет.
В противен случай може пак да се окажем в нерадостното геополитическо положение, в което сме били, когато втори в света (след Съветския съюз) сме признали комунистически Китай.
Като се има предвид, че много наши сънародници гледат през „романтична призма“ към този период, може и това да заслужаваме!